Иван Ланджев: Трябва ни култура на празнуване на успеха. Иначе ще проспим собственото си влизане в историята

“В Чикаго направихме няколко четения с кратки откъси от книгата (на преведени от него откъси на английски), и неизменно, всеки път, някой от публиката казваше, че много му харесва как с привидно простички думи есетата задълбават много философски към сърцевината на човешкото. Това, мисля, е едно от най-добрите определения за книгата. Иван Ланджев открива цели вселени от музика, поезия, и философия в най-простичките житейски ситуации” - казва Ангелина Илиева, преподавател в катедрата по славистика в Чикагския университет.За новата книга “За неизбежната случайност” и за Новия свят с Иван Ланджев разговаря Ваня Божилова-Креймър.

Какво е усещането Вашата книга да излезе, а Вие да не сте в България?

Самото излизане на книгата е все пак начин да бъда в България – дори когато физически съм далеч. А и в този сборник с есета има доста конкретно български неща, които искам да кажа на българския читател. Не съм имал съмнения, че ще стигнат до него. В крайна сметка книгата е по-важна от автора. Той може да се намира на другия край на света, но връзката с езика, на който пише, е неразривна.

Аз дължа всичко на българския език, дори факта, че изобщо съм успял да пътувам по света (този престой в Щатите включително). За писателя билетите са винаги двупосочни – където и да отиде, той не може никога да напусне езика си окончателно. Тук половин година говорих със студенти, колеги и публика само на английски. Но паралелно завършвах ръкописа, стоях близо до българския, защото не може да бъде другояче. С редактора ми Георги Господинов си намирахме начини да преодоляваме разстоянията, пишехме си мейли, обсъждахме. На него през това време му се случваха други, доста вълнуващи неща – вече целият свят знае за тях – и въпреки всичко намираше време и отделяше сериозно внимание на работата по книгата ми. Благодаря му.

От всички четения и срещи, които имах в Чикаго и Ню Йорк, единственото събитие на български, пред изцяло българска публика, беше в центъра “Магура”. Книгата беше готова, предадена в издателството, знаех, че точно излиза, но не вярвах, че ще я видя преди да се прибера. Четях на хората от таблет. И към края на четенето, съвсем неочаквано за мен, тя просто взе, че дойде – един господин я донесе, стана ясно, че е взел пратката със себе си на идване от България. И хората откликнаха, изкупиха всички бройки, а аз им ги подписвах с ей такава усмивка на лицето. Тъкмо българската вечер, тъкмо за 24 май – ей на това му се вика “неизбежна случайност”.

Миналата година на 24 май имах честта да прочета слово пред Националната библиотека в София. А тази година се случи така, че представих новата си книга пред български читатели от другата страна на Атлантика. В този смисъл не съжалявам, че не бях в България за самото излизане от печат – защото все пак намерихме начин да бъда. А и новият опит е нещо хубаво. Такова нещо не ми се беше случвало и съм благодарен.

Как изглежда българското селфи оттук, на 8 000 километра от България?

Пътуването винаги прояснява погледа. Банално, но достатъчно вярно: човек отива да види свят и вижда себе си – по-ясно откогато и да било. Дистанцията отрезвява, дава ти възможност да се погледнеш хубаво отстрани. Вие отпращате към един текст от книгата, озаглавен “Българско селфи” – той не е писан в Щатите, малко по-стар е, но и тук се убедих, че все така държа на нещата, които казвам вътре.

Умишлено е написан в първо лице, умишлено е “селфи” – нека, дори да е некомфортно, да си направим сами тази снимка. Без козметични редакции после, без филтри. Просто да си дадем сметка как изглежда нашият, чисто български абсурд. Ние всички живеем в него. И не се усещаме, че говорим взаимоизключващи се неща.

На една важна сграда в София пише “Съединението прави силата” а в същото време “всеки сам си преценя”. И всеки ден ние казваме едновременно: “Съсипаха я тая държава, но да живее България, защото тука нищо не става, но ние сме номер едно”. Всъщност не е странно – комплексът за превъзходство е компенсаторна реакция на комплекса за малоценност. Забавна и тъжна среща е това в нашето мислене – противоположностите си крещят, но и вървят ръка за ръка, ние ги женим. И чакаме да се роди нещо.

Защо повечето хора сме “Hope junkies”?

В четенията си на английски така преведох една ключова фраза от книгата: “Всички ние сме наркомани на надеждата”. Разсъждавах в няколко есета върху самата природа на надеждата – в изветен смисъл тя е зависимост. Пристрастеният към хазарта всъщност е пристрастен към надеждата, той обича това вълнуващо празно време, в което чака резултата от залога си и просто се надява. Според мен зависимостта към надеждата е нещо неизкоренимо. И най-демонстративният скептик не може да се отърве от това чувство. Ние се надяваме, каквото ще да става. И който го отрича, струва ми се, не е докрай честен със себе си.

Имаше ли отзвук в академичните среди тук за международния "Букър" на Георги Господинов и Анджела Родел?

Разбира се. Това е много голяма новина. Успехът е техен, личен, защото никой не е седнал да напише книгата на Георги вместо него и никой не я е превел вместо Анджела. Това е техният труд. Но резултатът и цялата радост са общи, български, наши.

Не искам да говоря с излишен патос, ще ви дам пример колко просто работи този принцип. В Чикаго си говоря със студенти, преподаватели, поети и писатели, нека ги обединим под една шапка – читатели – от всички краища на света. Някои от тях и преди това са знаели за българския писател Георги Господинов, но сега вече всички научават, че той е носител на "Букър". И оттам следващата крачка е възможно най-естествената – започват да питат за българската литература, за други български автори, who should I read, who should I know about? Искат да знаят още. Да, няма по-естествен читателски порив, особено когато говорим за литература, идваща от “малък” език.

Успехите на един автор я правят видима за света. Не е ли очевидно? Ами очевидно е, но пак трябва да се напомня: докато у нашенския фейсбук се търси под вола теле, в книжарниците на Чикагския университет млади хора отварят български книги за пръв път. И това е хубаво. Просто няма как да се тълкува като нещо лошо и в случая недоброжелателите се правят на ударени, това е.

За щастие те не са и много – просто са шумни. У нас трябва да се развие култура на празнуване на успеха. Няма да е лесен процес, но ще стане. Иначе сме способни да проспим собственото си влизане в историята. Уверявам ви, че България не е особено интересна на света – докато отделни талантливи българи сами не я правят интересна с постиженията си. И добрата новина е, че това се случва – за последните няколко години имаме две номинации за "Оскар", един спечелен "Оскар", сега и "Букър", за пръв път в историята ни. Ами нека се порадваме, не е трудно.

“Най-системното насилие, извършвано от олигархията у нас, е насилието върху езика” - казвате в едно от есетата си. Защо?

Как да ви го кажа по-софистицирано – ми щото лъжат. И не лъжат красиво, а безпардонно, просташки и разпасано. Оставете етиката дори, те изнасилват логиката. Изтърбушват базови дефиниции и това деморализира обществото. На едно нещо се казва, че е друго нещо. По най-безочливия начин – ти го виждаш, че то е това нещо, а те ти разправят “не, бе, друго нещо е”. Помните ли преди време как на един хотел му викаха “подпорна стена”? Сега нали се “намери” луксозен апартамент в правителствената болница… И ето – казва се, че не е апартамент, а “място за релакс”. Хем е отвратително, хем по някакъв начин е забележително - самото равнище на гьонсуратлък те кара да се удивиш.

И на фашизма не се казва, че е фашизъм – на всичко друго се казва. Говори се за “медицински фашизъм”, “либерален фашизъм”, “културен фашизъм”. Само с обикновения, фашистки фашизъм няма никакъв проблем.

На пандемията не се казваше, че е пандемия, нещо друго било, нямало вирус – и това, докато хората умират… Също така на войната не може да се каже, че е война, използват други имена. На агресора не може да се каже, че е агресор, ако кажеш очевидното, значи не ти е чиста работата. Нападнатата страна сама се напада. И ако желаеш тя да бъде смачкана и асимилирана, тогава какво? Казваш, че си “за мир”! Коват се нови дефиниции на пацифизма.

Тече безпощадна кампания срещу тълковния речник.

Как се говори за войната в Украйна, за руската военна агресия и “руската идея” пред американска (непредубедена) аудитория?

Навсякъде има предубедени и непредубедени, навсякъде има всякакви хора. Престижни институции като University of Chicago са ценни тъкмо защото са средище, те дават възможност да се състоят истински, ползотворни дискусии. В университета в момента гостуват немалко украински учени и интелектуалци, принудени да напуснат родината си заради войната. Но тук намират убежище и много руски дисиденти, които са заклеймени и репресирани от Путиновия режим. В Чикагския университет се срещнах с поета-дисидент Дмитрий Биков (той в момента е гост-преподавател в Корнел, но дойде и при нас). Тези хора, някои от най-големите таланти и умове на Русия, са обявени в родината си за “чужди агенти” - само защото не са съгласни с Путин. Тук те имат свободата да казват каквото мислят, без да се страхуват за живота си.

И никой не е спрял да преподава или да изучава Толстой и Достоевски.

В същото време в Чикагския университет преподава и проф. Джон Миършаймър, най-известният политолог, защитаващ тезата, че разширяването на НАТО е причинило войната (същия, дето троловете у нас го превеждат лошо). И на него никой не му пречи да работи – така че тези, които крещят “цензура”, лъжат.

“ Понякога свободата е да не си научиш урока”, казвате в едно от Вашите есета по повод един от героите Ви, който 7 пъти прави една и съща грешка. За нашата нация не важи ли същото?

Приликата откривам в едно специфично българско упорство, което според мен заслужава уважение и е сред най-важните ни качества. Ние сме шампиони по понасяне, досущ като моя герой от книгата. Историята ни е рекорд по устойчивост, по съществуване на въпреки. Понякога е въпреки чуждата власт. А всекидневно е въпреки своята. Имало е редица исторически предпоставки да изчезнем и нито една не се е оказала решаваща. В това откривам повече благородство и поводи за гордост, отколкото в най-славните имперски напъни. Ако не друго, в такава история има повече блус. А винаги ще предпочета блуса пред марша.

Как Ви приюти Чикаго? Градът, университетът?

Университетът е страхотен. Подобни институции, толкова богати на ресурси, където всеки ден става нещо интересно… всъщност оставят теб да вземеш каквото можеш от тях.

А Чикаго е впечатляващо жилав град. Поетът Карл Сандбърг го нарича “град на широките рамене” и прякорът остава, защото пасва. Пожарът през 1871 година е унищожил голяма част от него и всичко започва да се строи наново, със смайващи темпове. Архитектурното чудо (включително първия небостъргач в света, от 1885 г.) е следствие от тази непримиримост пред трагедията, устойчивост пред помитащия вятър по тия места. Само някакви си 22 години след Големия пожар вече са домакини на Световното изложение. И идва нашият Алеко. Точно по тия места, които обитавах половин година. В университетската библиотека има негов бюст.

Какво Ви изненада в САЩ в шестмесечния Ви сблъсък с битовизма тук?

Специално в Чикаго го има и най-хубавото, и най-лошото от историята и клишетата за Америка. В този смисъл градът се усеща някак по-типично “американски” от Ню Йорк. Да, опасен е, гангстерите от Капоне досега заемат важно място в локалната митология. В същото време е културен, град на музиканти и писатели, учени и лидери. И много спортисти. Приканващ и груб, горд и уязвим едновременно.

Но най-впечатляващото нещо си остава тази виталност и хулиганската увереност, че каквото и да ни дойде на главата, ще се оправим – просто трябва да работим. Това ми харесва. Моята голяма любов сред градовете е Ню Йорк, но Чикаго определено има свой характер и своя интригуваща история за разказване. А и на мен не ми е трудно да се заинтригувам, защото съм градско момче, не мога да си представя да живея задълго извън града. Може би на стари години това ще се промени, но сега още ми е рано за буколики. Тук живях в South Side, знаете легендите от филмите, песните и книгите. Не познавам добре the suburbs, не мисля, че бих издържал идилията в Събърбия, щях да се побъркам.

Какво взехте от Чикаго?

Безценен опит и впечатления. Едни изтъркани от обикаляне бели кецове, които вече не са бели. И много истории. Нямам търпение да ви разкажа.

Благодаря на Фулбрайт България, че направиха това възможно.

Иван Ланджев (1986) е поет и есеист. Завършва философия и културология в СУ “Св. Климент Охридски”, а от 2015 г. е доктор по руска класическа литература (дисертацията му е върху късния Лев Толстой). Той е и стипендиант по програмата Фулбрайт, специализира в Чикагския университет (2023). Гост-писател на Literarisches Colloquium, Берлин (2022).

Ланджев е носител на Голямата награда за поезия „Орфеев венец“ (2019), както и на призовете „Южна пролет“, „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“. Негови стихотворения са преведени на 10 езика.

Работил е като сценарист на известни български сериали, в момента е творчески директор в рекламна агенция. Превежда от английски и руски, преподава творческо писане. Колумнист в “Булевард България".