„Лидерство“ – така се казва новата книга на Хенри Кисинджър, която излезе този април. Изградена върху портретите на шест световноизвестни фигури, живели през втората половина на 20-и век, тя представлява „наръчник“ за днешните и утрешните лидери.
Шестте личности са Конрад Аденауер, Шарл дьо Гол, Ричард Никсън, Ануар Садат, Лий Куан Ю и Маргарет Тачър. Те са представени в исторически контекст и чрез техните държавнически действия. Кисинджър е познавал всеки един от героите си лично. Разказва за събития, на които са присъствали заедно, за да даде и на читателя възможност да се докосне до тях. Книгата включва още лични оценки на Кисинджър, негови разсъждения за световния ред и необходимостта от лидерство днес.
Общото между шестте личности, които Кисинджър описва в „Лидерство“, е първо периодът, в който живеят - период на глобален конфликт от 1914 до 1945 г., който авторът нарича "Втората тридесетгодишна война".
Всички те са родени в скромни семейства и се издигат в обществото заради собствените си заслуги. Приличат си и по още нещо, казва Кисинджър - и шестимата притежават дисциплина, стремеж към самоусъвършенстване, патриотизъм, вяра в себе си и (с изключение на Лий), религиозна преданост, които им позволяват да вървят към успеха.
Конрад Аденауер изгражда новата Федерална република Германия от физическите и морални развалини, оставени от нацизма. Шарл дьо Гол стимулира Франция чрез военновременна окупация и идва на власт по време на кризата в Алжир през 1958 г., за да създаде днешната Пета република. Ричард Никсън, президент на САЩ от 1969 до 1974 г., наследява последиците от катастрофалната война във Виетнам. Ануар Садат извежда Египет от унижението, оставено след Шестдневната война с Израел през 1967 г., а Лий Куан Ю, първият министър-председател на Сингапур от 1959 до 1990 г., превръща изолираната бивша колония в процъфтяваща и мултиетническа градска държава - въпреки обстоятелствата. Маргарет Тачър се бори с дългата икономическа стагнация на Великобритания.
Всички те, твърди Кисинджър, синтезират двата основни типа лидерство: „държавник“ (прагматичен и управленски) и „пророк“ (визионер и трансформационен), пише Кисинджър.
Значително място в книгата авторът посвещава на фигурата на президента Ричард Никсън, на когото е съветник по националната сигурност. Това обаче предизвиква и критики.
Включването на американския държавен глава сред другите петима държавници вероятно цели Никсън да бъде асоцииран с личности като Аденауер и Лий, а самият Кисинджър да си изгради образ на „строител“ на външната политика на страната, пише в ревюто си за книгата професорът по стратегически изследвания в университета „Сейнт Андрюс“ Филипс О`Брайън в "Таймс". Но, по думите му, се постига по-скоро обратна цел – илюстрира се пропастта между останалите държавници и Никсън.
Никсън и Кисинджър се срещат за първи път през 1968 г. Току-що избраният президент на САЩ кани специалиста по политически науки, дипломат и консултант в Белия дом, за да обсъдят външната политика. Силно впечатлен от госта си, държавният глава го прави свой съветник по националната сигурност през 1969 г., а след това и държавен секретар през 1973 г.
Най-големият успех на Никсън, описан в книгага, е отварянето на американската политика към Китай, заменяйки биполярната Студена война със СССР с „триъгълен“ баланс на силите между Вашингтон, Москва и Пекин. За автора на "Лидерството" другите големи успехи не са по-малко убедителни.
Оттеглянето на САЩ от Виетнам чрез Парижките споразумения от 1973 г. се разглежда като огромно постижение, случило се благодарение на Кисинджър, но впоследствие загубено отново заради вътрешна слабост и разделение.
„Това е прекрасна измислица за битката между доброто и злото. Парижките споразумения никога не проработиха, защото Северен Виетнам щеше да завземе със сила Юга - независимо от всичко. Но Кисинджър предпочита да обвини за случилото се фантоми, отколкото да признае, че е получил Нобелова награда за дипломатическа сделка, която е била обречена от самото начало“, пише по този повод Филипс О’Брайън.
Кисинджър включва в книгата си и следния анекдот от 1971 г. - преди историческото си пътуване до Китай, Никсън изпраща на съветника си по националната сигурност бележка, даваща напътствия как президентът трябва да бъде описан пред медиите. Държавният глава настоява да бъде представен като „твърд, смел, силен лидер“ и „непоклатим“, с „философски наклон на ума“. Говорейки за себе си в трето лице, той пише: „Колкото обикновено е по-твърда позицията му, толкова по-нисък е гласът му“.
Авторът на "Лидерството" смята, че "самооценката на Никсън беше по същество точна“ и се възхищава от „богатия му външнополитически опит“, „огромния му апетит за информация“ и „перспективния му поглед към бъдещето“.
Интерпретацията на О`Брайн в "Таймс" и тук е различна: според него историята с бележката трябва да служи като предупредителен разказ колко опасно е да даваме власт на хора, които са ръководени от суетата и несигурността си.
Критиците на новата книга смятат за изключително слаб и начина, по който Кисинджър защитава Никсън заради аферата „Уотъргейт“, тъй като се аргументира със становището, че подчинените на президента са го разбрали погрешно. „Близкото обкръжение на Никсън научи, че изявленията не са имали непременно за цел да доведат до действия“, пише Кисинджър, като продължава да цитира обяснението на приятеля на президента - Брайс Харлоу, за "Уотъргейт": „Някой проклет глупак влезе в Овалния кабинет и направи, каквото му беше казано.”
Авторът на "Лидерството" размишлява и върху дългосрочното нарастване на политическата поляризация и разделящите културни войни в американската политика:
„Войната във Виетнам постави началото на вътрешно разделение на американското общество, което го разкъсва и до днес. Конфликтът въведе публичен дебат, воден все повече по същество, отколкото по политически мотиви и идентичност“, пише Кисинджър. Но според критиците - без да споменава за „приноса“ на държавния глава за разпалване на разединение.
Мнозина смятат Никсън за най-лошия президент в съвременната история на САЩ (преди Доналд Тръмп), който злоупотребява с властта си и истината и съзнателно подклажда социалните разделения, пише Джеръми Клиф в The New Statesman, а Кристофър Хичънс систематизира неговия образ така: „двуличен, злорадстващ, несигурен човек“, дребен човек, който твърди, че се бори за обикновените хора, но е в услуга на "големите клечки", „псевдо-интелектуалец, който мразеше и се възмущаваше от истината“.
Оценката на Кисинджър за Никсън е най-дългата от шестте. Според Джеръми Клиф това в крайна сметка компрометира книгата. По думите му авторът започва и завършва с мислите си за природата на лидерството, включително ролята на добродетелта. Анализаторът смята, че разсъжденията за „навиците за умерени действия; необходимото ограничаване на първичните импулси, зачитането на правата на другите и загрижеността за предстоящите последици”(цитат от политолога Джеймс Кю Уилсън) на Кисинджър се "разпадат" на фона на разказа му за Никсън.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
