Времето навън, поне в София и поне докато пиша тези редове, не би могло да бъде по-добра метафора за политическия момент, в който се намираме. Уж пролет, изпълнена с надежда, уж дърветата са цъфнали и вече се разлистват, а ту вали мокър сняг и попарва цвета, ту грее слънце. Грее, но не топли.
И не, не става дума за партизански поглед върху нещата, за разочарование от загубата на една партия или възторг от победата на друга, а за тежката безпътица, за която отново не се намери разрешение на 2 април.
Да погледнем изборите етап по етап: предизборна кампания, самия вот, първи следизборни сигнали за това какво можем да очакваме.
Тази кампания беше вяла, уморена, посърнала, без ентусиазъм, енергия и нови послания. Да признаем, че няма как посланията да са нови при толкова неосъществени стари намерения и неизпълнени обещания от предни кампании.
Не можем да очакваме и кой знае какъв живец при петия парламентарен вот в рамките на две години. Но от партиите можем и трябва да очакваме (всъщност да изискваме) пълна мобилизация на силите, диалогичност, усещане за отговорност пред лицето на надвисналите опасности. Все едно Чърчил да мънка нещо успокоително или кухо декларативно при поемането на премиерския пост през 1940. Моментът иска лидерство.
Изборите бяха зле организирани и зле проведени. Цунами от погрешно попълнени протоколи заля ЦИК. Причините са много – промените в Изборния кодекс, а оттам смесената употреба на хартиена бюлетина и машини, сложните протоколи, лошо обучените и некомпетентни хора.
Служебното правителство, което ни предложи непоискана енергийна стратегия до 2050 г., и президентът, който тропна по масата с нетърпящото възражение „ясен ли съм“, когато обяви, че няма да спази решение на парламента и да праща военна помощ на Украйна, отбелязаха твърде скромен резултат в единственото си конституционно задължение – организирането на избори. При това, както вече стана дума, пети поред за две години. Човек би рекъл, че след толкова тренинг нищо, най-малко връщането на хартията, не би ги съборило. Уви.
Специално внимание трябва да бъде обърнато на хартиената бюлетина. Поне две от партиите, които влязоха в така наречената „хартиена коалиция“, не спечелиха от фанатичната си подкрепа за връщането ѝ.
Именно тези партии - БСП и ДПС, настояваха, че премахването ѝ е дискриминационно спрямо избирателите им. Какво се оказа? БСП отбеляза по-нисък резултат от този на предните избори. Въпреки традиционно добрия си резултат, ДПС регистрира силно намаление на изборната активност в своя полза, при това в Турция, където гласуването за Движението е доведено до висша форма на изкуство.
Предстои да разберем кого ползваше връщането на хартията. Едно е сигурно: изборната корупция в страна като България – член на ЕС, където се осъществява отдавнашен мониторинг на процеса от редица независими организации, не предполага тотална злоупотреба с вота, а „пипване“ тук и там, колкото да се изпълни конкретна задача. Кой, къде и защо е пипал е предмет на анализ от типа на „следвай парите“.
В случая обаче – следвай какво става с еврото, с евроатлантическата ориентация и редица други вътрешни фактори, например оцеляването на някои лидери, вкарването на шум в системата през прокси партии и така нататък. А може и да е чиста глупост, поне от страна на някои.
Много наблюдатели, и аз сред тях, казаха, че Корнелия Нинова няма какво да спечели от връщането на хартиената бюлетина, защото изтощената ѝ и оредяла откъм състоятелни олигарси партия не може да се включи пълноценно и на равна нога в купуването на гласове. Всуе.
Картината, която съвсем ясно очертават тези поредни избори, е на една държава с най-малко пет нации. Нека ги типологизираме според терминологията на опонентите им.
Имаме:
- нацията на национал-административния консерватизъм от вождистки тип
- нацията на умнокрасивия жълтопаветен либерализъм от типа „много вожд, малко индианец“
- нацията на прокремълския национал-социализъм от популистки тип
- нацията на демографски уязвимия антилиберализъм от конвенционален истанбулски тип
- нацията на корпоративния етнобизнес и много голямата нация на исихастите от отвратено негласуващ тип.
Това, което липсва, е българска нация - единна не във възгледите си, а в общия интерес, в акцента върху „коза ностра“ – „нашата работа“.
Всичко това действа деморализиращо, ако изобщо има накъде повече да се деморализира човек. Няма как резултатът от него да бъде наречен победа за когото и да било. Изборите не произведоха победител нито в стратегически, нито в тактически план. Така или иначе цялостната ситуация не предполага победители, само губещи.
Най-лошото обаче следва. То е свързано с възможните изходи от нея и може да бъде обобщено в една от следните хипотези, някои съвсем хипотетични, други – не толкова:
- Безкръвен конституционен преврат - смяна на конституционното устройство на държавата чрез въвеждане на президентска република.
Въпреки многото шум, който се вдига около нея, особено от страна на доскоро и отново парламентарно представените ИТН, тази опция привлича не повече от 8 процента от избирателите според социологически данни, оповестени непосредствено след изборите.
Тя е лишена от смисъл, законова основа, легитимност и не трябва да бъде обговаряна в медиите с настойчивостта, с която това се случва. Несъстоятелно е.
- Изборно санкциониран, „легитимен“ антисистемен преврат
Достигането до властта по легитимен път на антисистемна, антиевропейска и антиевроатлантическа партия е възможно. В момента ставаме свидетели на наглед неудържимия електорален възход на една такава партия.
Има само два проблема – от една страна, всички досегашни опити в тази посока са свършвали в блатото на съглашателството с властта. От друга, мнозинството гласоподаватели подкрепят статуквото. И най-важното, радикалната антисистемна партия всъщност няма отговори на най-чувствителните въпроси, тези от екзистенциална важност за България: кой ще гарантира сигурността, ако излезем от настоящите си съюзи?
Къде ще продаваме стоките си и при какви условия? Откъде ще черпим инвестиции и технологии и при какви условия? Отговор не търсете – няма. Антисистемното може да достигне до властта по легитимен път, но упражняването ѝ не е по силите му. Несъстоятелно е.
- Силата на безсилните – в случая силата на мълчаливите
Някоя от партиите на статуквото (разбирай всички парламентарно представени партии) успява да направи пробив и да „събуди“ заспалото мнозинство от негласуващи, като по този начин разблокира системата и печели ако не мнозинство, достатъчно за самостоятелно правителство, то поне легитимността да поведе смислена коалиция.
Това обаче би могло да се случи при две обстоятелства: или някой успява да убеди разочарованите и инертните, че има капацитета и волята да победи досегашния модел на управление и да изравни игралното поле за всички, или че ще ресоциализира политиката в принципите на идеологическото, тоест, че последователно и убедено ще отстоява от принципни позиции интересите на голяма група хора, в резултат на което те трайно да отдадат нему правото да ги представлява.
На хоризонта обаче не се задава нито едното, нито другото. Несъстоятелно е да се разчита на връщане към груповата идеологическа лоялност в политиката, поне не още.
- „Принципната“ коалиция – принципна дотолкова, доколкото удовлетворява въжделенията на твърдите ядра за тотално унищожение на врага.
Твърдите ядра не се вълнуват от „коза ностра“, освен като абстрактен принцип. Те са много по-заинтригувани от това да бъде скалпиран врагът, докато танцът на войната се върти около лагерния огън.
Принципната коалиция страда от един основен недостатък – суровостта на принципите ѝ не позволява никому да се присъедини към нея, а това я обрича на самота и недостатъчна електорална тежест. Така не може да бъде преустановена политическа криза, която се състои именно в недостатъчен мандат за самостоятелно управление. Несъстоятелно е.
- „Безпринципната“ коалиция – обичайната форма на политическо съглашателство в България обрича всички участници в калните борби на оцапване.
Освен че отблъсква и озлобява твърдите ядра, безпринципната коалиция рядко постига нещо повече от безпринципно поделяне на властовата баница. Рядко се стига до фундаментален напредък по важни за цялата нация проблеми.
Централен проблем в конкретния контекст е въпросът за отговорността на управлявалите в продължение на повече от десетилетие. Липсата на политическа саморефлексия и самооневиняването правят принципната коалиция невъзможна и само усилват обговарянето на иначе напълно несъстоятелни хипотези като безкръвния конституционен преврат и легитимния антисистемен преврат.
Безпринципната коалиция е отвратителна именно с това, че е реалното статукво отвъд ритуалите и символите. Тя е не по-малко несъстоятелна, защото е тествана в най-различни формати и не работи, а в условията на множество едновременни предизвикателства от външно и вътрешнополитически и икономически характер, България има нужда от работеща формула.
- Избори до дупка
Беше време, когато младостта на демокрацията, ентусиазмът на новопридобилите правата си граждани и оптимизмът, породен от светлото демократично бъдеще, имаха ефекта на самосбъдващо се пророчество: щом го искаме, трябва само да се протегнем и да го вземем. Или хайде, не да се протегнем, а да прескочим някой и друг палатков лагер.
По-зрялата демокрация е функция не толкова на ентусиазма на революционното действие (макар че без него изпадаме в хипотезата на негласуващите исихасти), колкото на процедурата, на институционалната и законова среда.
Вярно е, че изборите до дупка биха могли да избистрят мътното и постепенно да приучат парламентарно представените партии на коалиционна култура и да поставят националните интереси над тяснопартийните, но в наши дни страничните ефекти от повторението на безрезултатен вот са опасни за здравето и живота на общественото тяло. Възможно е, но все по-несъстоятелно с всеки изминал електорален цикъл.
Разбирането, че няма какво да се направи, засилва песимизма, аполитичността и създава хранителна среда за аномия – отсъствието на ред, правила и закони, разпад на обществения договор, криза на междуличностните и групови взаимоотношения, упадък на гражданското общество – все феномени, на които сме свидетели с нарастваща честота. Става ясно, че единственият изход от ситуацията е смелото лидерство и високата преговорна култура – способността едновременно да останеш в периметъра на убежденията си и да подтикнеш опонента си към конструктивно поведение. Това важи с еднаква сила за всички партии и техните лидери.
Ако петите поред избори не се превърнат в стимул за бърза рекапитулация на поведението на партиите у нас, кризата окончателно ще прелее от правителствена в държавна, конституционна и социална. Топката е в полето на избраните – но вече на точката за дузпа.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
