Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Д-р Д-р Шакилла Нури Попал-Димитрова не се е виждала със съпруга си и с 14-годишната си дъщеря вече близо два месеца. Тя е един от малкото медици в отделението за прием на пациенти с Covid-19 в МБАЛ „Св. Николай Чудотворец“ в Лом. Там денонощно работи и инфекционистът д-р Мая Бориславова. Тя напуска болницата преди 5 месеца и се пенсионира, но се връща, за да помогне в борбата срещу новия коронавирус.
Д-р Попал-Димитрова е родом от Афганистан. Завършва медицина в България и работи в Лом, защото съпругът ѝ е оттам. В отделението е постоянно от 13 март насам. „Аз съм непрекъснато тук, защото съм сама“, споделя лекарката пред bTV.
За жалост, колегата ѝ се заразява с вируса. „Още в началото на епидемията той се разболя. Тогава наистина го преживях доста тежко. За мен бе голямо изпитание, тъй като ми е колега и приятел. Все едно лекуваш член на семейството си. И той наистина боледуваше доста сериозно, но за щастие го излекувах“, радва се Шакилла Нури.
Към онзи момент почти всички възрастни в отделението са от домове за възрастни във Видинско. Като цяло в тях се оформиха огнища на заразата, а недостигът на медицински персонал в Северозападна България усложни ситуацията още повече.
„Когато работиш сам, не е лесно, защото отговорността е голяма и всичко зависи от мен – как да лекувам пациентите, какво да направя. Когато зависи единствено и само от мен, тогава е по-сериозно“, казва д-р Попал-Димитрова.
За връзка с близките тя може да отдели едва няколко минути на ден, но не и да ги види. „Някой път наистина ми липсва информация, защото нямам контакт с никого. Виждам се само с хората в отделението. Намирам време, колкото да водя телефонен разговор със съпруга си и с детето си, което е на 14 години“, казва тя.
„Когато човек не вижда собственото си дете, му става тежко. Когато разговарях с баща му, му обясних каква е обстановката и той каза, че напълно подкрепя моето начинание. В следващия момент получих обаждане от моята дъщеря, която всъщност ми каза, че се гордее, че съм ѝ майка. Това ни зарежда с още повече сила“, споделя през сълзи Шакилла Нури.
Колегата ѝ обаче вече е здрав и скоро се връща на работа, а тя ще имаше шанса да се види с близките си. „Когато изляза от тук, бих искала да се видя със семейството си. Ще ги прегърна, но само ако съм с отрицателна проба за Covid-19“, казва тя, запазвайки разумния си тон.
Управителят на болницата д-р Георги Савков е изправен пред истинско предизвикателство. Когато научава за извънредното положение, е уплашен, въпреки че вярва на колегите си. Персоналът обаче не достига – нужни са инфекционисти и той се обажда на един от тях, който вече се е пенсионирал.
„Ще ми помогнеш ли?“, попитах. „Колко време ми давате?“, отвърна д-р Мая Бориславова. „Две минути“.
„Наистина бяха толкова. Не бяха повече. Но аз бях подготвена. Още преди това казах на съпруга ми, че ако ме извикат, ще се завърна. Оттогава, от 23 март, не съм се прибирала, тук съм“, споделя тя пред bTV.
Нейният дом е във Видин, където живее със съпруга си. Кога ще са отново заедно с него и с трите им деца, все още не е ясно.
„Има дни, в които съм много изнервена, много ми липсва, особено вечерта, като си говорим по телефона“, казва тя за съпруга си. „След това плача. Мъчно ми е. Това е нормално. Искам да отида на село. Да видя цветята, градината. Да видя него. Това ми липсва“.
„Вчера дъщеря ми се обади и ми каза, че иска за рождения ѝ ден в началото на юни да дойде да ме види. И аз и казвам: „Добре, през стъклото ли ще се гледаме?“. Аз трябва да остана под карантина поне 14 дни. Ще бъде трудно, но като се върнем назад във времето, това ще бъде един интересен период от живота ни – необичаен, неочакван и много труден“, казва д-р Мая Бориславова.
Заразените с Covid-19 медицински служители в България са общо 209, което е около 11% от общия брой на заболелите - 1955. Освен това, двама лекари починаха вследствие на инфекцията
