Денят на независимостта: Непознатият български успех

В историята на България има няколко редки събития, в които политиката се изпълва със смисъл, а дипломацията печели по-голяма победа от армията.

Съединението на 6 септември 1885 г. и успехът на "капитаните срещу генералите" в Сръбско-българската война са първият еднозначен сигнал, че новата българска държава е способна да се защитава самостоятелно, без да разчита на външни "благодетели". Обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. е финалът на процеса, при който светът признава този факт.

Единствената васална държава в Европа в този момент е Княжество България. Единствената държава на Балканите, която постига своята независимост без война, е Царство България.

Заслугата за този успех принадлежи на първото правителство на Александър Малинов (41-годишен по време на събитията), и е резултат от онова безценно умение в политиката за намиране на пресечната точка между собствените цели, външната динамика и правилния момент за действие.

Държавата най-после е в изгодна позиция да търси промяна на условията, в които е поставена след Берлинския договор от 1878 г. След първоначалните две десетилетия на криза, резултатите от реформите в икономиката започва да се виждат, валутата постепенно се стабилизира, договарят се международни търговски спогодби, откриват се нови предприятия, включително с чужди инвестиции.

Т.нар. "българско чудо" обаче се създава в условия на несигурност - статутът на княжеството формално не му позволява да сключва самостоятелни договори, да обмитява вносните стоки, да съди поданици на Велика сила в своите съдилища. България плаща годишен данък на султана на Османската империя, участва и в плащането на задълженията по чуждия държавен дълг.

ЖП инфраструктурата в южна България, която стига до Цариград (пътя на "Ориент експрес"), не е българска собственост, а се управлява от концесионната компания "Източни железници" на османското правителство и австрийския индустриалец барон Морис дьо Хирш. Линията на създадените през 1888 г. Български държавни железници (БДЖ) по това време свършват при Белово.

През юли 1908 избухва военен бунт в Османската империя - началото на т.нар. Младотурска революция, чиито лидери-националисти правят неуспешен опит за оздравяването на "болния човек" в Европа. По същото време Австро-Унгария се подготвя да анексира Босна и Херцеговина (формална част от Османската империя) - териториите са окупирани от Виена още през 1878 г. и статутът им е уреден със същия Берлински договор, който оформя Княжество България и Източна Румелия като отделни единици.

Серия от необичайни събития водят до кулминацията на кризата. На 30 август 1908 г. султан Абдул Хамид II празнува рождения си ден, но отказва да покани българския представител Иван Стефанов Гешов на официалния прием на посланиците. Жестът е ясен: властта повече няма да толерира васалното княжество и да третира пратениците му като равни с европейските посланици.

Възпитаникът на "Роберт колеж" Гешов изпраща сигнал до правителството на Малинов, че се отваря неочаквана възможност за решително действие. Дипломатическият агент се връща в София още в същия ден, а турският комисар в България е отзован.

Седмица по-късно избухва стачка сред работещите в "Източни железници" в Пловдив. Движението на стоки и хора през линиите от Османската империя към Централна Европа е спряно. Дирекцията кани българското правителство да изпрати служители и администрация, за да може транспортът да се възстанови. Правителството ги осигурява - но отказва да върне контрола на железниците дори след края на преговорите за заплатите. Вместо това на 16 септември решава да ги национализира.

Когато става ясно, че Австро-Унгария е готова да обяви официалното анексиране на Босна на 23 септември 1908, кабинетът на Малинов форсира действията на княз Фердинанд. Монархът, който в същото време се намира във Виена, се връща колкото може по-скоро в България. На 22 септември в църквата "Св. 40 мъченици" в Търново той прочита манифеста за независимостта.

"...Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска...".

Изгубената в края на 14 век самостоятелност на Търновското царство е възстановена символично.

Този път България има на своя страна Австро-Унгария, в Русия не са готови да повторят грешката си от 1885 г. с непризнаването на Съединението, а дори Османската империя не е в позиция да защитава стария ред с война (въпреки че Александър Малинов настоява до последно, че "България няма да откупува независимостта си с пари, а с кръв").

Започва продължителният "пазарлък" (по определението на икономическия министър Андрей Ляпчев, който участва в преговорите за уговаряне на финансовите условия на независимостта). Освен Малинов и Ляпчев, роля имат външният министър ген. Стефан Паприков, финансовият министър Иван Салабашев, специалните пратеници Иван Стоянович и Петър Димитров, и др.

Финалът на дипломатическата мисия идва чак през април 1909 г. Русия опрощава част от внушителния следвоенен дълг на Цариград, Цариград опрощава българските задължения по откупуването на железниците и компенсацията за загубите при окончателното териториално разделяне, и така България се оказва длъжна на Петербург с 82 млн. златни франка за срок от 75 години. Част от тези средства се изплащат в първите години след Независимостта, а при революцията в Русия през 1917 г. болшевишката власт спира да погасява всички задължения на царското правителство и отказва да търси дълговете му.

22 септември 1908 г. е труден за вярване политически успех на България.

Вместо да бъде осмислена, тази дата е почти забравена в продължение на десетилетия. Неглижирането на постиженията от времето на Фердинанд вероятно може да се обясни с ефекта от последвалите две национални катастрофи и идеологическата преса на тоталитарната държава, но така един от най-важните дни в следосвобожденската история остава в забрава.

Едва през 1998 г. Денят на независимостта се връща в календара на официалните празници, макар и през Кодекса на труда - като поредният почивен ден в годината. Връща се в момент, в който България се опитва да излезе от една от най-сериозните си финансови и икономически кризи, за да получи ново признание - този път в преговорите за членство в ЕС и НАТО.

Депутатът и историк Стоян Райчевски казва от трибуната на Народното събрание в деня на решението: "Ние преживяваме един сложен период, когато нашата държава преодолява тежко наследство и икономическо, и морално. В този момент празнуване, отбелязване на годишнини като тези, които повдигат нашето национално самочувствие, могат да бъдат не само наша морална утеха, но и опора и да дадат нови сили на народния дух и на всички нас да обединим усилията си за доброто бъдеще на България".