Дженифър Туун е 41-годишна жена, прекарала общо 20 години от живота си в затвора. Свикнала да бъде затворена между четири стени, тя придобива различна перспектива за живота в изолация.
Днес голяма част от хората по света сме поставени в нейните обувки и това ѝ дава неочакваната възможност да сподели как периодът, прекаран в килия, ѝ помага в настоящата ситуация. Разказът ѝ е публикиван в The Guardian:
Когато ме освободиха, попаднах директно в нов затвор - през първата година от така наречената си свобода бях принудена да нося GPS тракер на глезена. Трябваше да си направя седмичен график като ми бе позволено да посещавам само определени локации и то през деня. Те се състояха от мястото, където работех, църквата, лекарския кабинет, хранителни магазини, банката, пощата и бензиностанцията. Само базови нужди за живот. Да съм под домашен арест след два 10-годишни периода в затвора ме подготви за поставянето на света под карантина.
Ограниченията на правителствата варират по строгост, но повече от една трета от населението е поставено под различни форми на изолация или рестрикции Дали намирам за дразнещо, че сегашната ситуация понякога се нарича "домашен арест"? Не. Няма значение как всеки от нас се е озовал тук или как описвате ситуацията - еднакво болезнено трудно е за всички ни.
В затвора започнах да вярвам, че стените са всичко на този свят. Стояха там без никакво съпричастие към моето страдание и сякаш се приближаваха малко по малко всеки ден. Просто отказвах да се помиря с тях. Съпротивлявах се, удрях и крещях по плоското им, циментово лице. Често си мислех, че ще изгубя разсъдъка си от усещането, че бавно ме погребват и ме откъсват от света, но след това нещо се случи.
С изчезването на външния свят, друго започна да се формира. Изплува свят, намиращ се в самата мен, сякаш винаги е чакал това да се случи.
Най-важният урок, който научих в този период е, че трябва да приема обстоятелствата такива каквито са, след което да променя перспективата, с която гледам на тях.
За моя изненада, когато направих това, тези някога заплашителни стени със своите неприлични графити и напукана мазилка се трансформираха. Те вече не ме държаха заложник, а ми предлагаха подслон.
Ограниченията и наредбите за оставане по домовете са реалността, но ако можем да променим перспективата, с която гледаме на тях, домовете се превръщат в наши убежища, а не в затвор.
Не ние сме заключени вътре, а по-скоро рискът от болестта и стотици други вредни неща са заключени навън.
Усамотението те предизвиква да гледнеш на нещата под различен ъгъл. Преди затвора, моят светоглед бе ограничен и егоистичен. Избухвах в гняв, опитвайки се да трансформирам реалността по волята си, но моят покой зависеше от личната ми трансформация спрямо нея.
В живота не ставаше дума само за мен. Трябваше да науча какво е под мой контрол и какво не е.
Открих още, че времето съществува в пряко отношение с емоция или преживяване и се забързва или забавя в съответствие с умението ми да присъствам пълноценно в момента.
Научих се как да се нося по него, да не прибързвам или отлагам, но да съм отдадена на това, което ми се случва.
Какво представляваше това? Беше също толкова просто като това да внимаваш какво се случва. Четях книги внимателно. Вслушвах се в думите на другите. Прекратих безсмисленото прескачане през каналите на съзнанието ми. Отдавах пълното си внимание на всяка дейност, независимо колко незначителна може да изглежда. Абсолютната ми отдаденост затвърди благодарността ми, а с нея затвърдих и своята воля.
Преди няколко седмици ме известиха, че ще премахнат GPS монитора от глезена ми. Отпразнувах новините, правейки планове да посетя свои приятели в Далас и Остин. Позволих си отново да мечтая за по-добра работа, по-добър дом и разцъфтяващ социален живот. Свободата най-после бе на една ръка разстояние, когато стените заплашиха да се затворят пред мен отново.
Сега гледам през прозореца по време на поредното ужасяващо ограничение. По-рано тази седмица говорих с брат ми за несправедливостта зад това. "Защо се случва сега?! Точно когато ме освободиха от наблюдението, точно когато получих живота си наново, целият свят бе затворен по домовете си." Той се разсмя: "Няма световен заговор срещу теб. Пандемията не се случва, за да развали плановете ти." Усмихнах се - "Прав си, в живота не става дума само за мен."
Като свършихме разговора, закрачих по пода, както често правех в килията си. Прокарах ръце по стените на малкия си апартамент и знаех, че те ще се превърнат или в нов затвор, или в убежище.
Прецених, че в момента по-приятно ми звучи да ги превърна в убежище.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
