На 92 години е починал големият художник Иван Вукадинов. Той е единственият български художник, който влиза в Американската енциклопедия за модерно изкуство, и първият с творба, включена в Колекцията за модерно и oъвременно изкуство на Ватиканските музеи.
Определян е от критиците като един от най-талантливите съвременни художници на България.
Има участия в изложби във Франция, Великобритания, Русия и Латвия. През 1970-те години прави четири изложби в Рим, Арецо, Пиза и Гросето, което му помага да направи кариера в Италия още по времето на Студената война.
Картината „В памет на героите” на Вукадинов прави впечатление на ватиканските експерти, когато участва в изложба на българско изкуство в Рим в средата на 70-те години на миналия век и те пожелават да я придобият за колекцията на Ватиканските музеи.
Комунистическият режим в страната обаче не допуска това да се случи въпреки поканата от страна на Ватикана. Макар че творецът е съгласен, българската държава отказва дарението, с мотива, че картината е национално богатство и не се продава.
След 40 години творбата на Иван Вукадинов все пак отива в колекцията на ватиканските музеи и така той става първият български художник, който има своя работа в музея на Ватикана.
"Дистанцията, с която той се разграничи от локалния традиционен вкус, създаде нова оптика за творческите търсения в българското изкуство. Вукадинов е откривател на нови символи във вечните стойности, строител на духовни мостове към световното изкуство. Нравствен, морален, вглъбен творец. Пред неговите картини уединението ни свързва с нещо по-силно от самите нас, истинско и дълбоко. Пред голямата живопис се мълчи!", написа художникът Греди Асса в профила си във Facebook.
Писателят Захари Карабашлиев описва Вукадинов като "архетип на твореца-отшелник".
"Не искаше да прави самостоятелни изложби, не желаеше да се говори за него, не се съгласи на голяма, пълна изложба, не се появи никъде. Иван Вукадинов завеща на България своето мълчание. Подари й своето отсъствие.
Защо? За него се знаеше, че преди 1989 не в кръга на любимите на режима на и на Людмила художници, не е от “канонизираните” соц. творци. Но защо след промените продължи да отсъства?", пише Карабашлиев.
"Опитвах да намеря отговор на този въпрос. Имах дълги и сърдечни разговори с него. За съжаление (и поради мен) недостатъчно. Беше здрав като скала -- мина през Ковид, през тумор и какво ли не. Оцелявал е цял живот. Какъв мъж беше! Как се изпълваше с живот, когато разказваше, как "говореше" с ръцете си. И как се отдръпваше в себе си, когато опитвах да насоча разговора към бъдеща негова изложба, към света... И ми ставаше неудобно, че въобще опитвам да го върна в света. Защо? Нямах никакво право.
Нищо у истинския художник не е и не може да бъде случайно. Как да “разчитаме” техните артистични жестове? Отсъствието на Иван Вукадинов беше жест, подобен на този на Селинджър. Напомняше ми и финия и също енигматичен наш поет Иван Цанев. (“По-малко говори, по-малко говори, и ако можеш истината само.”), напомня ми отдръпването на Борис Христов, а преди това и Константин Павлов.
Отсъствието при тези големи фигури е сякаш най-осезаемото им присъстъствие", пише още той.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук: