Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Наскоро осъзнах, че може би никога повече няма да имам власт над друго човешко същество. Студентите ми, които някога се надпреварваха да ме впечатлят, сега смятат лекциите ми за остарели. Дъщеря ми, която някога ме боготвореше, сега намира цялата ми личност за… доста безполезна. И макар да е възможно някой мъж да направи компромис заради мен, може би никога повече няма да бъда причина за спонтанна ерекция. Вече не съм млада. Вече съм възрастна жена. Истината е, че най-срамното е друго - че ще изгубя способността да пленявам. Това ми се струва много тъжно. Не мислите ли?“
С тези думи - изречени директно към камерата - Рейчъл Уайз открива сериала „Владимир“. Още в първата сцена се задава тонът на цялата история: ироничен, мрачен и провокативен.
Продукцията е в Netflix и се състои от осем серии с продължителност около 30 минути. Веднага става ясно, че това няма да бъде просто университетска драма или любовна история.
„Владимир“ е сериал за властта - сексуална, интелектуална и социална - и за тревогата, която настъпва, когато човек започне да усеща, че тази власт се изплъзва.
От пиеса към роман и сериал
Героинята на Уайз е писателка и преподавателка по литература, която от години не е написала нова книга и постепенно започва да се чувства все по-незабележима - както в академичната среда, така и в личния си живот.
Съпругът ѝ Джон (Джон Слатъри), също преподавател, е разследван за връзки със студентки - отношения, които някога са били негласно приемани в университетската култура, но днес изглеждат като очевидна злоупотреба с власт.
Скандалът поставя под въпрос не само кариерата му, но и представите, с които двамата са живели дълги години.
На този фон в университета се появява нов преподавател - младият и харизматичен Владимир (Лео Уудол). За героинята той постепенно се превръща в нещо повече от колега.
Владимир е проекция, фантазия, муза. Тя започва да го наблюдава, да го анализира и да си представя различни версии на тяхната връзка - понякога романтични, понякога откровено еротични. Сериалът визуализира тези фантазии директно на екрана, често докато героинята върши най-обикновени всекидневни неща. Границата между реалността и въображението постепенно започва да се размива.
Любопитното е, че тази история първоначално не е замислена като роман. Авторката Джулия Мей Джонас - писателка и драматург - първо написва около 70 страници като театрална пиеса, но бързо разбира, че сцената е твърде ограничена за вътрешния свят на героинята.
Така се ражда романът „Владимир“, публикуван през 2022 г., който привлича внимание с остроумния си и провокативен поглед към университетската култура след #MeToo.
Джонас също е преподавател по театър в Skidmore College в Ню Йорк. Подобно на своята героиня, тя познава университетската среда отвътре, но подчертава, че „Владимир“ не е автобиографичен роман.
Адаптиране на вътрешния глас
Писателката разказва, че едно от най-трудните неща при адаптацията на книгата е било как вътрешният глас на героинята да бъде пренесен на екран.
Романът е изграден почти изцяло от нейната гледна точка - чрез мислите ѝ, начина, по който тълкува хората около себе си, и фантазиите, които постепенно създава около тях.
В сериала това е решено чрез няколко визуални похвата. Героинята често говори директно на зрителя, като разбива „четвъртата стена“ и превръща публиката в свидетел на мислите ѝ.
В центъра на всичко стои Рейчъл Уайз. Нейната героиня е от онези разказвачи, на които не може напълно да се вярва – интелигентна и убедителна, но склонна да подрежда събитията така, че да оправдае собствените си желания.
Именно затова сериалът се нуждае от актриса, която да бъде достатъчно харизматична, за да задържи симпатията на зрителя, дори когато поведението на персонажа става все по-противоречиво. Уайз успява да направи точно това.
До нея Лео Уудол изгражда образа на Владимир, който постепенно се превръща в обект на фантазиите на героинята.
Срещата с Владимир обаче събужда и нещо, което отдавна е изгубила - желанието да пише. Той се интересува от работата ѝ и ѝ задава въпроси. Кара я отново да се почувства забелязана.
Името на героя също не е случайно. Джонас казва, че „Владимир“ е намигване към Владимир Набоков и „Лолита“. Ако в класическия роман обсесията е на по-възрастен мъж към младо момиче, тук перспективата е обърната - историята разглежда подобно увлечение, но от гледната точка на жена.
Между желание и власт
Героинята отдавна знае за извънбрачните връзки на съпруга си Джон (Джон Слатъри). Двамата имат, както тя сама казва, „уговорка - нещо като отворен брак, както биха го нарекли днешните млади, но без цялата тази ужасна комуникация“.
Репликата казва много за поколението, към което принадлежат - свят, в който подобни отношения са съществували по-скоро като негласни правила, отколкото като открит разговор за чувства и граници.
Докато броят на обвиненията срещу Джон за сексуални отношения със студентки расте, героинята се оказва притисната между слухове, морални оценки и лични дилеми - дали да защити съпруга си, семейството си и собствената си репутация, или да приеме, че правилата на света около нея са се променили.
„Беше друго време.“
Така главната героиня и съпругата на президента на колежа си спомнят собствените си студентски увлечения по преподаватели.
Дали това е носталгия, опит за оправдание или признание за една по-сложна истина за човешките отношения?
Тази морална неяснота е една от най-интересните черти на „Владимир“. Историята не настоява, че някой е напълно прав или напълно виновен. Вместо това показва колко трудно е понякога да се разделят желанието, властта и личният интерес.
„Владимир“ изследва именно тези противоречиви мотиви. Той е едновременно комедия и психологически портрет - история за моментите, когато човек започва да усеща, че губи влиянието и вниманието, които някога е имал.
Може би именно затова първият монолог на героинята звучи толкова честно. Страхът ѝ не е просто от остаряването.
Страхът е да престане да бъде интересна - за другите, за студентите си, за мъжете, за самата себе си.
А в свят, обсебен от младостта, този страх изглежда почти неизбежен. Но „Владимир“ успешно доказва обратното - възрастта никога не е била мярка за това колко интересен, харизматичен и истински жив може да бъде един човек.
