Често се възмущаваме от статистиките, според които огромен брой млади мъже в България предпочитат да не напускат дома на родителите си.
Средната възраст, при която синовете най-после излизат от жилищата на майките и бащите си, е над 30 г. в България, според изследвания на Евростат.
Любен Каравелов пише „Маминото детенце“ в средата на 19 век, но заложените в повестта трудности на някои младежи да се отделят от родителите си, са още по-валидни днес.
Традициите на късно отделяне у нас вероятно са останки от патриархалния семеен модел, но изграждането на самостоятелността на детето може да бъде възпрепятствано и от много други фактори - нарцистични майки, отсъстващи бащи, несепарирани от своите родители родители, културални специфики и др.
Във всеки случай - т.нар. сепарация-индивидуация е винаги болезнен, нерядко травматичен и все пак изключително важен процес.
Отделянето и придобиването на усещане за собствена идентичност се проявява по различни начини през различните периоди на развитие, но основният скок, който правим (ако имаме късмет) в това направление, е по време на юношеството.
Ако си спомняте какво е да си тийнейджър или в момента живеете с такъв, вероятно лесно ще разпознаете външните белези на процеса на сепарация: гневни изблици, недотам адекватна демонстрация на самостоятелност, отчаяни опити за очертаване на граници пр.
Ако до този момент моралните възгледи на родителите са били ключови в ума на младия човек, сега те постепенно отстъпват място на самостоятелно изграден идеал.
Периодът между 13 и 18 години (който вече спокойно слиза надолу до 11 и дори 10 години) ни е даден като буфер между детството и живота на възрастните.
Въпреки че почти никога си даваме сметка за това докато сме тийнейджъри, това е един отрязък от време, в който можем да се подготвим за едно от най-големите изпитания, които ни предстоят: неизбежният залез, остаряване и, в крайна сметка, смърт на родителите.
Психоаналитикът Питър Блос нарича юношеството период на „психологическо отбиване“.
Идеята е през тези години да спрем да възприемаме родителите си като безгрешни и всемогъщи, вечни защитници, да се освободим от идеализираните им образи и да започнем да ги възприемаме по-реалистично: като хора, които подлежат на всичко човешко: грехове, провали, болести и смърт.
Това така необходимо психично реструктуриране може да изглежда грозно на повърхността (както знае всеки родител, чийто тийнейджър му е затръшвал вратата под носа с думите „Мразя те!“), но е задължително условие за придобиване на чувство за Аз, способен да съществува извън семейната система.
Тийнейджърите, които не успеят да преминат успешно през процеса на сепарация-индивидуация, често споделят една и съща проблематика: трудности в личностовата, емоционална и професионална адаптация в университета, по-високи нива на депресивност, компрометирани работни и интимни взаимоотношения.
Иначе казано: нещо, което никой родител не би искал за детето си.
Постепенното загърбване на родителския контрол, на което родителите често реагират с негодувание, гняв и усещане за безсилие, е естествена част от превръщането на свръхпривързания към родителите млад човек в отделен млад човек.
Той/тя, на свой ред, ще може да създаде семейство и да се дистанцира от майка си и баща си по здрав начин, който да му позволи един ден да преживее загубата им и да продължи да живее.
Индивидуацията (процесът, по който индивидуалните същества се формират и диференцират, според К.Г. Юнг) е естествен процес, който стои заложен в психиката на всеки човек. Но при повечето хора той остава несъзнаван и латентен, в очакване на дадено събитие, което да ни събуди и да тръгнем по трудния път на героя (по Джоузеф Кембъл).
Понякога това събитие може да е физическо отделяне, например ако младежът замине да учи в чужбина или в друг град. Друг път може да е прилепяне към социалната среда или ранно встъпване в сериозни романтични взаимоотношения с другия или същия пол.
Понякога задвижващото събитие може да е и самата смърт на единия от родителите.
Във всички случаи, пътят на сепарирането от родителските фигури е труден и болезнен. Изисква смелост, отдаденост, готовност за изпитване на болка и гмуркане в непознати води, в които често плуват чудовища.
Но само там, в непознатите води, отвъд сигурността на закрилническия образ на майката и монументалната фигура на бащата, младият (и не само) човек може да открие съкровищата на самостоятелния живот.
И онова, което Instagram психологията нарича „себе си“.
В този смисъл, когато се подсмихваме на тийнейджърите или ги подминаваме с раздразнение, трябва да проявим и малко разбиране. Защото да си „пубер“ не е никак лесно.