Яна Титова: Децата не са виновни, те ни повтарят – по-шумно, по-крайно, по-вулгарно

Яна Титова е актриса и режисьор, а последният ѝ филм "Диада" е носител на голямата награда на фестивала "Златна роза". "Диада" разказва историята на 16-годишно момиче от малък град (в ролята: Маргарита Стойкова), чийто живот е белязан от отсъствието на родителската любов, насилието в училище, принудителното бързо порастване в един циничен свят.

Поканихме я да сподели своя поглед върху проблемите на съвременните млади хора, през призмата на данните от изследванията "Млада България" от 2023 и 2024 г. Вече втора година "Булевард България" изследва момичетата и момчетата между 16 и 25 години с идеята, че те ще следващия гръбнак на обществото – със своите решения, амбиции, мечти и поглед в бъдещето.

Като автор на филма и на книгата "Диада", в последните 10 години активно изучавам света на така нареченото поколение Z.

В опита ми да ги разбера и да се поставя на тяхно място минах през много и различни емоции. От пълното отричане, тотално разочарование, през депресия, и много сълзи.

Не защото са толкова лоши, не защото са толкова изгубени във всички хормони, които бушуват в тях, не защото са толкова погълнати от екраните си… А защото колкото повече навлизах в “техния” свят, толкова повече се убеждавах (а сега вече го знам със 100 процентова сигурност), че те не са виновни за объркания начин по който се държат.

Не са виновни за липсата на каквито и да било морални ценности. Не са виновни те. Виновни сме ние. И като казвам ние имам предвид - ние като общество.

Децата не са виновни, че слушат чалга - цялата нация слуша чалга.

Не са виновни, че нямат авторитет пред закона - цялото ни общество няма.

Не са виновни, че се страхуват от провала - колко поколения израснахме с "какво ще кажат хората"?

Резултатите от проучването на Млада България са хубава извадка не само за тийнейджърите, а за цялата ни нация. Защото децата са отражение на самите нас.

Винаги съм вярвала в личния пример и колкото и да не си даваме сметка - това е което тийнейджърите правят - повтарят ни. Но по-шумно, по-крайно, по-вулгарно. Защото те са двигателят на новото време, а този двигател е затлачен не от техните, а от нашите грешки. Те просто са принудени да живеят с тях.

Защо имаме огромните очаквания от тийнейждърите да се впишат в нашата среда, която отдавна не функционира както трябва, докато самите отказваме да разберем, че е дошла нова ера. В която не ТЕ, а НИЕ трябва да се впишем.

Освен да ги обвиняваме, че не са като нас, че не са достатъчно амбициозни, че не са достатъчно ангажирани, може би е време да обърнем внимание на това, което са. Може би е време да ги “четем” по различен начин, и ние да се променим, а не да се оплакваме, че те не са нагаждат към “нашето” поколение.

Да, ние сме играли на ластик и на въже, а сега тези игри изглеждат екзотични и от “стари времена” дори на малката ми дъщеря която е на 5 г.

И какво като не сме били залепени за екраните и не сме имали мобилни телефони. Нима сме по-развити от това младо поколение? Ако сме, едва ли те щяха да са с такива показатели.

Ако всички преди нас бяха по-добри от нас - както повярвайте ми си мисли всяко предишно поколение - едва ли ние самите щяхме да обърнем гръб на децата си и да ги оставим да се “оправят сами”.

Тези деца са засипани от тонове информация, която стига до тях през всички интернет канали, дори и да нямат нужда от нея. Ние искаме те да са концентрирани в уроци, изобилстващи от данни за наизустяване, които тези деца добре разбират, че не им трябват.

На тях не им се налага, както на нас, да се ровят в енциклопедии или речници, за да набавят необходимата информация. Тя е в телефона им. Самата аз отварям за справка, когато имам нужда и не мога да отговоря на привидно “елементарни” въпроси на децата си.

Според националното проучване на Млада България децата не посочват като източник на информация училището.

Но лично мен това не ме изненадва.

Живеем в общество, в което огромен процент родители нехаят за образованието. Готови са да плащат частни уроци, вместо да се изправят пред държавата и да потърсят отговорност защо образователната ни система не осигурява качествено образование за всички. И когато ние не се интересуваме от образователната система на децата си, защо те да се интересуват от нея?

С какво “училището” може привлече вниманието на децата в момента? С остарели модели на изпитване? С овехтял начин на преподаване? С отказа да се интегрират технологиите като част от образователната система?

Ще си позволя да цитирам Траян Траянов (изпълнителен директор на “Заедно в час”) - защото споделям всяка негова дума и начина по който изразява от какво се нуждаят днешните деца и ние, като общество.

“Няма време за губене - говорим за едно, дори две изгубени поколения, а социалната тъкан на нашето общество е нарушена. В България проблемът е, че когато се променя нещо, то не е синхронизирано. Всички реформи в образованието трябва да бъдат синхронизирани, а учебните програми и оценяването обърнати към уменията на учениците, а не както е в момента - към заучаване и възпроизвеждане на фактология. “

Вярвам, че реформа в образованието е най-важната стъпка, която трябва да направим по посока да отгледаме хора, които мислят самостоятелно и имат нужните качества и знания да се конкурират със свои връстници от чужбина. Хора, които се чувстват пълноправни членове на обществото.

Драстичните технологични промени и обсесията от социалните мрежи принудиха поколението Z да израсне в една изключително токсична среда, в която се сравняват с непобедими съперници - всички онези профили в интернет пространството, изобилстващи от “красота и богат живот”.

Материалният свят стана за младежите цел номер 1 - 55.2% от анкетираните посочват финансовата стабилност като приоритет в живота.

А на въпроса какво прави един човек от Вашето обкръжение богат - освен честото пътуване в чужбина и притежанието на кола, се нарежда и отговорът - да има “Баленсиага”.

Разбира се, т.нар. маркови дрехи винаги са били еталон за заможност, но в последните години точно социалните мрежи превърнаха тези марки в култ. Днешните деца израстват с усещането, че марката те прави популярен, модерен и най-вече изглеждаш богат. Но за да “заслужиш” тази марка и всичко което идва с нея, ти трябва да имаш определен стандарт. А когато го нямаш, единственото за което мечтаеш е да го постигнеш - Как, като че ли няма значение.

Много често срещам тийнейждъри, които просто искат да са богати. Но нямат представа какво искат да работят. Те просто искат да са богати - но не учат достатъчно, за да са квалифицирани.

Те просто искат да са богати, но ако може по “тарикатския начин”. И тук пак мога да твърдя - не са виновни те.
“Тарикатлъкът”, който ние развихме в 90-те, сега дава отражение във всичко до което децата ни се докоснат.

Собствената ни неувереност по отношение на това, което представляваме, сега ескалира и при тях - с всички пластични намеси, които започват още от 15-годишна възраст.

Нашето “чалга” поколение сега е пренесено върху тях - но още по вулгарно и крайно. Защото те наследяват нас. И всичко, което не ни харесва у тях, е защото като в грозно огледало виждаме самите себе си.

Днешните деца живеят много по-стресиращ живот от всички останали поколения преди тях - те са жертва на непрестанно сравняване, което ги залива отвсякъде и присъства във всичко, което правят. Скролват в Instagram - всички са по-красиви, по-слаби с повече пари и луксът е навсякъде.

Децата ни дори не се замислят какво се крие зад снимката, защото ние ги направихме повърхностни. Цялата ни държава като че ли няма нужда от онзи един процент, който се занимава с музика. Онзи един процент, който оценява собствените си качества. Онзи един процент, който мисли за образованието си като еталон за добрата работа и парите, които ще получава.

Днешните тийнейждъри гледат повече видеа в YouTube и ТикТок, отколкото кино или телевизия.

Гледат съдържание, в което всичко се случва бързо, динамично и кратко. Така наречените satisfying видеа придобиват все по-голяма популярност. Гледат ги не за друго, а защото наистина е много задоволяващо да видиш как едни неща перфектно пасват и се побират в други, да видиш как всяко нещо си има предназначение и само то може да се побере на определено място.

Това задоволява чувството им за ред, а, повярвайте ми, те го имат някъде много дълбоко заровено в тях.

Няма как да ги обвиняваме, че външният вид е водещ фактор както за момичетата, така и за момчетата. И ако трябва пак да ги сравним с нашето поколение.

По наше време имаше само Синди Кроуфорд и това беше жената-еталон, с която всички се сравнявахме. Но предвид факта, че тя има генетични заложености, бързо разбирахме, че няма как да сме като нея… И това ни правеше спокойни. Най-много да се сравним с някое момиче в училище - но то е субективно. Само че модерните технологии направиха всичко да изглежда обективно и го валидира с лайкове. Има лайкове = добро е.

Няма лайкове = край! Не си желан, не си харесван, не си част от хората на които другите искат да приличат.

Да принадлежиш към виртуално - уж не съществуващо (според нас!) пространство е страшно.

Там си като в безтегловност - като да се гмурнеш без ориентир и да не знаеш кое е горе и кое е долу, да нямаш никакви граници, да си толкова сам. Погълнат си от една среда, която е лишена от всякакъв вид материя, една среда, която не можеш да пипнеш и в която си ужасно сам. Страшно е.

И като стана въпрос за страховете, отново реферирам към изследването на Млада България, където челно място в топ 3 попада страхът от провал. Той засяга 38% от младите хора – по-често мъже. Това е най разпространеният страх сред младежите между 16 и 19 години.

Да не се изложат или да се провалят се страхуват и 44% от младежите с по-големи финансови възможности, които подозират, че изискванията към тях са по-високи. Притеснението им е, че може да не оправдаят очакванията, които им се възлагат.

28% от младите българи се опасяват да не станат обект на присмех и подигравки, като този страх е почти два пъти по-характерен за младежите от провинцията, в сравнение с тези от столицата.

И тук мисля е време да намесим по-основно родителите като първоизточник и акумулатор на нагласите и възгледите на младото поколение.

Страхът от провал и подигравки ясно очертава проблема, че ние, като родители, не учим децата си на това да приемат себе си.

Да са индивидуалисти, а не да се опитват да подражават. Те нямат инструментите, с които да се справят с емоциите и с възприемането на себе си, нямат инструментите с които да оценят собствените си качества.

Как се изграждат свободно мислещи личности, които да имат контрол над живота си? Как се заражда чувство за емпатия? Как се изгражда морал? Как искаме децата ни да израснат със самочувствие, когато самите ние не ги учим на това?

Отричането на собствените емоции на децата е силно застъпено в отглеждането им още от малки.

Момичетата не трябва да са "лигли", а момчетата трябва да се "държат като мъже".

Ние не учим децата си, че да имаш емоции не е нещо срамно. Не ги учим и как да се справят с тях, как да ги овладяват и какво означават. Не ги учим да говорят за това което изпитват, и за всички чувства, с които се сблъскват, защото това се приема като сигнал за слабост.

Самите деца имат огромна нужда да говорят. Но по мои наблюдения го правят само когато средата е безопасна.

Когато писах сценария на "Диада", ходих на училище. Бях допусната както в класните стаи, така и в учителската. Говорих всеки ден с педагогическия съветник и с местната полиция за всички случаи в които имаше намесени деца до 18-годишна възраст.

Най-ценното от всичко беше, че децата наистина ме допуснаха до техния свят. И го направиха толкова бързо и без никакви задръжки.

Те искаха да споделят, искаха да говорят за проблемите си и бяха до болка откровени. Сега след като филмът имаше много срещи с ученици в училища, виждам същото желание на тийнеджърите да говорят. И понеже филмът печели доверието им с това, че не представя живота им захаросан, а с всички проблеми, с които те самите трябва да се справят, децата се чувстват една идея по-разбрани.

Когато започнат нашите дискусии, единственото, което ги спира в началото, е страхът да изразят мнение, за да не “сгрешат”. Те имат нужда да говорят, но задръжките им са толкова много.

Хубавото е, че винаги има някой, който се престрашава. Не е имало случай, в който да не проговорят. Най-голям ефект има, когато им кажа, че тук няма правилни или грешни въпроси, и че щом са се зародили в главите им, това е достатъчно основание да ги зададат, а аз от своя страна много искам да ги чуя.

Винаги след това следва един плах поглед, който се прокрадва от децата към учителя или директора - все едно извинителен - “ама мога ли наистина?”.

На 30-тата минута вече разговорът е толкова откровен, колкото на много от учителите им се иска да не е бил. Чрез въпросите си децата разказват неподозирани неща. Чрез въпросите си доказват, че имат нужда от разбиране, а не от укор. Искат поне малко доверие и внимание.

На финала на тези срещи те винаги благодарят за филма, защото имат чувството, че е създаден за тях. А истината е, че аз го създадох за себе си - колкото и егоистично да изглежда това. Имах нужда да разбера обратната страна на техния живот - не онова, което ни дразни по улиците, а онова, което е вътре в тях. Имах нужда да разбера тяхното поколение.

От срещите-прожекции, които правим с "Диада" стигам до следното обобщение — поколение Z е на кръстопът, на който се разкъсва между новите технологии, старата и закостеняла образователна система, липсата на внимание и лично отношение от възрастните, и новия свят на сравнение, в който младите хора израстват с усещането, че не са достатъчно добри, красиви успешни, богати.

С други думи - те са ужасно сами.

Днешното поколение Z израства по-само от всички други преди това.

Интересен факт е, че в края на миналата година Световната здравна организация (СЗО) обявява самотата за глобален проблем за общественото здраве. София се оказва сред най-самотните градове не само на Балканския полуостров, но и в Европа. До това заключение достига Европейската комисия, след проведено проучване за качеството на живот в европейските градове за 2023 г. на база проведени повече от 70 000 интервюта в 83 града в ЕС.

В контраст с това проучване идват данните от проучването на Млада България, където над две трети (67%) от интервюираните младежи между 16 и 25 години посочват, че НЕ се чувстват самотни.

Дали това е повод за радост или един огромен сигнал за това, че българските деца просто не са научени да разпознават самотата и бягат от нея, като категорично я отричат?

Или техният свят е толкова заключен в социалните мрежи, че дори да са сами в стаята си по цял ден - скролвайки на телефона, те нямат усещането за самота “благодарение” на информацията, която ги обсебва.

Един от въпросите засегнати в изследването на Млада България и това, което според мен е най-голямата аларма за спешна реформа в образователната ни система е абсолютната невъзможност на децата да преценят силните си страни.

Всеки пети младеж (19%) отговаря, че няма умение или талант, с който да се гордее, а цели 40% се затрудняват в преценката си какво да посочат.

Да не можеш да назовеш собствените си качества не е скромност - това е необразованост и себеНЕпознаване.

Това е ясен знак, че осъзнатите младежи в България не развиват нужните умения в училище, както би трябвало да бъде. Не са конкурентоспособни, нямат абсолютно никаква представа как функционира светът около тях и каква е собствената им роля в него.

Това пак ни връща на темата за ефективността на българското образование и за липсата на индивидуален подход, насърчаващ отделните качества на учениците. Децата са слагани под общ знаменател, защото така е било години наред. Те са изкупителната жертва на една държава, на родители и учители, които явно нехаят за нарушената образователна система.

Ако НИЕ като представители на друго поколение наистина сме по-добри, по-осъзнати от днешните тийнейждъри - защо тогава не сме успели да възпитаме едни деца, които могат да оценят собствените си качества?

Обществото ни боледува много сериозно от липса на комуникация между така наречените поколения. И от това страдат всички: и възрастни, и деца.

Размахването на пръст в лицата на тийнейджърите само би ни отдалечило още повече едни от други и тогава вече пропастта ще стане абсолютно непреодолима.

Ние искаме от тях да са с по-стабилно изградена ценностна система, докато цялата нация страда от липса на чувство за емпатия и липса на морални стожери. Докато нямаме адекватно отговаряща на времето си образователна система, която да интегрира всички технологии, които вече съществуват, докато нямаме реално функциониращо здравеопазване, на което да може да се разчита, докато нямаме доверие помежду си, промените няма как да се случат.

И колко още поколения са нужни, за да го изкореним това усещане, че живеем живот назаем?

Може би ако се опитаме да разберем поколение Z, току-виж сме затворили пропастта… И току-виж сме научили нещо от тях.