Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
В пети клас бях на почивка с баба ми в Боровец. В същия хотел бяха отседнали и група ученици от училище „Европа“. Като всяко дете, отишло на ваканция с баба си, аз отчаяно копнеех да стана тяхна приятелка. Една вечер учителите организираха игра, наречена „Пепеляшка“, и поканиха и мен. Всички момичета събуха едната си обувка и я метнаха в един кашон. След това момчетата вадеха обувката, която им хареса, и танцуваха блус с момичето, на което тя принадлежи.
Моят силиконов розов сандал остана да лежи на дъното на проклетия кашон. Никой не го беше избрал. Учителят го вдигна нависоко и изкрещя „На кого е тази обувка? Никой ли не я иска?“.
Сетих се за тази травматична случка от детството, когато гледах финала на „Ергенът“, в който една клета жена остана на дъното на кашона като мръсна обувка. Новото риалити по bTV несъмнено следва стъпките на „Пепеляшка“: балът, приказният дворец, девойките, които се опитват да спечелят внимателно на принца. Само дето проектопринцесите носят малко по-екстравагантни дарове.
От началото на рекламната си кампания „Ергенът“ събра толкова хейт, колкото Big Brother така и не видя за…22 сезона. Нормално. Концепцията, в която 22 красиви жени „се борят за сърцето“ на мениджър на фитнес клуб с бели зъби, плочки и спортна кола, звучи като парад на посредствеността и върховна еманация на сексизма. Язък за работата на Мери Уолстънкрафт, Вирджиния Улф и ранното #metoo, ако хората все още консумират с наслада риалитита, в които жената е представена като обект, който трябва да се състезава с други себеподобни за перфектния мъж.
От друга страна, това не би трябвало да е изненадващо. Ако някой смята, че човечеството е еволюирало чувствително и е загърбило базисната си потребност за хляб и зрелища, давайки път на по-възвишени потребности като нуждата от високо изкуство, вероятно живее в огледалния свят на Алиса.
Изненадващи елементи в дебюта на „Ергенът“ обаче имаше: начело със самия ерген. Виктор Стоянов всъщност не се държа като тъп и надут балкански Кен, а като земен и дори скромен млад мъж, който сякаш не се вписва напълно в образа на нискочелия фитнес Посейдон.
Още една изненада: не всички от явилите се кандидатки за сърцето му са прости и амбициозни, хиалуронови красавици. Да, има силикон, има хиалурон, има доста мастило, има тревожни устни, извикващи желанието на момичетата спешно да им се бие урбазон. Има претенции и клишета. Има селяния и скука. Но имаше и симпатични жени.
Повечето „дами“, както в телевизията обичат да наричат жените, замаскирайки бесния сексизъм с привидно уважение към „слабия“ пол, дадоха заявка на хищни хиени с мощен състезателен дух, готови да минават през всичко, за да се докопат до плячката. Много състезателки се самоопределиха като „интелигентни“ във визитките си, а дори не съм сигурна, че има по-сигурен начин да убедиш другите, че си недоимъчен в интелектуално отношение от това да заявиш, че си интелигентен. Тъжовни изразни като „Жените сме по-податливи на емоции“ и „Мен не ме е страх от нищо, аз съм мъжко момиче“ затвърдиха впечатлението, че принизяването на женския пол никога не е било дело само на мъжете.
Най-тъжното във формата обаче е друго. И то се крие в жеста на дизайнерката Габриела, която свенливо подари на Виктор червени прашки. Вярването, че в днешни времена е достатъчно да дадеш на един мъж да подуши секс, за да го впечатлиш, е толкова наивно, че дори онази петокласничка, която седеше сама с непоискания от никого розов сандал би се изсмяла презрително. В дните на Instagram и порното без край, в които с едно движение на пръста си всеки мъж може да види всичко от стандартен секс в мисионерската поза до дива междувидова оргия с участието на марсианци и градински инструменти, червените прашки са меланхоличен опит за прелъстяване.
Разбира се, времето променя всичко. Някога нашите дядовци са тръгвали след жени заради един небрежно подал се от полата глезен. Днешните младежи ходят да оформят своите фигурални бради за по 250 лв. връхчетата и чакат да видят какво ще им предложат жените. Някога исках да играя с децата от училище „Европа“. Днес бих предпочела да отида на почивка с баба ми вместо с отегчителни връстници и техните теми за жилищни кредити и частни училища.
Някога е било достатъчно жените да се усмихнат изпод забрадката, за да привлекат своя бъдещ съпруг. Днес е необходимо да се обясняват по телевизията как са интелигентни, да понасят подигравките на целокупния интернет и да водят мъчителен small talk пред „цяла България“.
Времето променя всичко. И в следващия сезон на „Ергенът“ искам да видя как жени над 85 г. се борят за вниманието на достолепен, 80-годишен ерген без хиперплазия на простатата. Защото, за съжаление, младите стават все по-безинтересни, а носталгията по миналото – все по-мъчителна.
