Зорница София и "3.0 килограма щастие" - филм за приемането като път към всепобеждаваща любов

"Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на самия живот, на неговия копнеж. Те идват чрез вас, но не от вас."

Има теми, които обществото предпочита да заобикаля, докато не се окажат в собствения му дом. Репродуктивните трудности са една от тях. Новият филм на Зорница София „3.0 килограма щастие“, който се излъчва в киносалоните от 30 януари, влиза именно в тази болезнена територия - там, където личното решение се превръща в морална дилема, майчинството надхвърля биологията, а любовта се оказва невъзможна без приемане. Вдъхновена от реален случай, историята проследява една млада двойка, едно ексцентрично майчино решение и лавината от последици, които разклащат устоите на семейство, вяра и идентичност.

С участието на Стефка Янорова, Дария Симеонова, Владимир Зомбори и Герасим Георгиев – Геро, филмът балансира между драма, хумор и абсурд, без да предлага лесни отговори. Вместо това той отваря пространство за разговор - за натиска върху жените, за неизговорената болка на мъжете, за съперничеството между майка и дъщеря, за религиозните и етични граници на сурогатството.

В разговор с "Булевард България" Зорница София говори открито за моралните конфликти в сюжета, за боливудския финал, който разделя зрителите, за психологическата работа с актьорите и за личните си открития, свързани с родителството и партньорството. Разговор за филм, който не проповядва, а провокира и който настоява, че понякога най-трудното не е да обичаш, а да приемеш.

Какво Ви подтикна да започнете работа именно по темата за сурогатното майчинство?

Eксцентричното решение на една майка отключи темата за pепродуктивните проблеми и по-конкретно как този проблем се отразява на жените, но също и на съпрузите им и техните родители. Това е съвременна болка, за която не се говори достатъчно или невинаги с точния тон. Съществува натиск от страна на обществото, особено върху жените, както и липса на съчувствие и разбиране - дори от най-близките хора в семейството.

Темата за сурогатството е всъщност завръзка на историята, която да отвори по-големия въпрос за репродуктивните проблеми и тяхното въздействие върху всички засегнати. Надявам се, че с подобен тип история, разкривайки гледната точка на четирима души, зрителите ще добият може би по-ясна представа за микрокосмоса на тези хора, което би довело до повече съчувствие, взаимопомощ, емпатия. Това е „отложеното действие“ на филма, като при витамините.

Защо решихте да “опаковате” тази история в жанра драмеди?

Драмеди вече съм правила веднъж с "Мила от Марс" и сега се връщам към жанра. Тогава още не знаех, че има такъв жанр, просто ме влечеше да разказвам драматична история с хумор, за да е по-комуникативна и за широка аудитория.

В "3.0 килограма щастие" историята е толкова невероятна, че само като драма ни звучеше като измислица, а всъщност е базирана на истински случай. Затова избрахме този подход. Историята и сценарият преминаха от чиста драма към комедия, а накрая към микс с абсурдни елементи, включително и на финала с боливудския танц.

Темата за сурогатното майчинство е пречупена и през религиозния конфликт. Търси ли ли сте умишлено противопоставяне на християнските вярвания и идеите на източните култури, по-специално суфизма?

Геро в едно интервю много хубаво го каза: "Не бързайте да съдите". Неговият персонаж е пастор. Но въпреки че би трябвало да е най-свързан с духа на вярата, всъщност той е първият, който отрича, заклеймява и се проваля в това да види чуждата истина и да я приеме – в случая тази на съпругата си. А всъщност това е в разрез с духа на вярата, с духа на християнството, ако щете. И в този смисъл открих, че приемането е ключът към онази любов, която е всепобеждаваща.

Герасим Георгиев - Геро в ролята на пасторa Чавдар

Преди любовта трябва да го има именно този акт на приемане, който е колкото емоционален, толкова е интелектуален. Той зачита другия, признава, легитимира правото му да има собствена истина и различни нужди. Когато има любов, но и приемане, любовта е всепобеждаваща.

Връзка с други религии вероятно виждате в цитата на Джубран Халил Джубран (“Вашите деца не са ваши деца”, бел.авт.) - изключителен, ливански поет, художник, мистик, но всъщност е християнин-маронит и суфит едновременно, също и теософ, последовател на Юнг и на концепцията за единна религия, обединяваща най-важното и невраждуваща с никоя друга. Произведението му, което цитираме, е частта „за децата“ от „Пророка“ - една от най-издаваните книги в цял свят. Вярвам, че истинската вяра, независимо в каква религиозна опаковка се намира, в сърцевината си всъщност опира до едно и също нещо: любовта и приемането. Това, смятам, е истинската тема на филма.

В центъра на сюжета стоят редица морални и етични дилеми, но сякаш нито една от тях не е засегната в дълбочина. Защо решихте да подходите към тях по този начин?

Моралните и етични дилеми не са плод на някакъв предварителен план, просто следвах пътя на героите - с помощта на самите актьори. В началото очаквах едни конфликти да излязат. Колкото повече задълбавахме, излизаха нови и нови неща. Прави сте, че са много, което беше изненада и за мен, и за съ-сценаристката ми Виктория Пенкова.

И да, решихме да не пожертваме нито една от тях, за да се види как едно малко решение, взето с добри намерения, може да предизвика лавина и буквално да отвори кутията на Пандора, изваждайки на бял свят лични драми, стремежи, неизказани неща у не един, а у всички засегнати герои.

За първи път правя филм с четирима почти равностойни персонажи и основен стремеж ми беше да защитим истината на всеки от тях, който е прав посвоему. Според мен това прави филма по-интересен, защото отваря дискусии, които продължават в главите на зрителите дълго след като е свършил филмът. Не мисля, че един филм трябва да се захване само с един въпрос или да го изчерпи като научна дисертация.

Филмите са средство за повдигане на теми, а не за проповядване. Филми, които повдигат въпроси и дилеми, с които зрителите в дискусия помежду си или вътрешно със себе си провокират съзнанието си, и да откриват нови неща - за мен поне са най-интересните филми.

Финалът оставя противоречиви чувства у зрителите. Защо тази толкова тежка тема като сурогатството и всички морални въпроси, които повдига, е приравнена до нивото на индийски сериал?

Не сурогатството ми е тема, а репродуктивните проблеми на младите хора и как обществото и най-близките се отнасят към тях, но над това е приемането като увертюра на любовта. Подтема е и какво може да направи една майка - има ли граници на това, което е допустимо, или не за детето ѝ?

Боливудският танц на финала е всъщност метафора на празнуването на семейството и на любовта, каквито са конотациите му в индийското кино. Не смятам, че има нужда да бъде интелектуално обясняван, въпреки че сигурно ще има и такива опити. Това е интуитивно решение и контрапункт. И да, пробвали сме в монтажа и без този финал - да завърши само с драматичната сцена между двете жени, които си прощават. Но така изневеряваме на тона на филма, изневеряваме на жанра драмеди. Прошката, която има силата да развърже всякакви възли, исках да завърши с истински празник, какъвто е приемането и любовта след това.

Без отговор във филма остава въпросът защо персонажът на Елизабет “абдикира” от бременността на майка си въпреки първоначалното ѝ огромно желание да стане майка? Защо оставихте този вътрешен конфликт без отговор?

Доста зрители съчувстват най-много на Елизабет и разбират, че тя абдикира, както правилно го определяте, от силни чувства, които не могат да бъдат изказани. Между двете жени се поражда завист. Едната може, другата не може. Поражда се състезание. Пораждат се чувства, за които е сложно да се говори, когато става въпрос за майка и дъщеря. Там сякаш се приема, че чувствата могат да са само безусловна любов и нищо друго. Всеки от нас, със собствени семейства, знае, че тези вътрешни отношения в семейството често са най-сложните.

Владимир Зомбори и Дария Симеонова влизат в ролите на Николай и Елизабет, които се борят да имате дете

Разравянето на тази неразорана целина прави за мен филма по-задълбочен психологически и по-верен, не го прави тезисен и еднозначен. Никой в тази история не е само бял или само черен, слабостите им и грешките им ги правят по-човечни и 3D персонажи. Моментът, в който едната може да е майка и разцъфва заради бременността си, а другата не може да бъде, повлича дъщерята все повече да се доказва в кариерата, защото тя просто няма друго поле за реализация в дадените обстоятелства. Това е нейното бягство, нейната Голгота. Това е истина за много от интервюираните от нас жени с репродуктивни проблеми. И със сърцето си усещам, че причините за отчуждението на реалните персонажи не са много различни от тези, които предлагаме във филма.

Какво Ви впечатли най-силно в процеса на изследване на сурогатството и алтернативното родителство при подготовката на филма?

Много силно ме впечатли колко изключително противоречива палитра от чувства предизвикват тези действия у хората, които страдат от репродуктивни проблеми. Няма незасегнати. Цялото семейство всъщност са потърпевши. А моето откритие е, че приемането е по-голямата дума от любовта и всъщност я предхожда. Само думата любов много често означава някакво собствено егоцентрично и лично разбиране за това какво ние приемаме за любов. И много често то не съвпада с усещането за любов на обекта на нашите чувства.

Как се промени Вашият собствен поглед върху родителството по време на работата по този проект?

Много интересен въпрос. За родителството мнението ми се промени, докато правех предишния ми филм, с този си развих разбирането за партньорството в семейството и широтата, културата и огромното значение на приемането на другия с целия му пакет. Не съденето, а приемането на другия с цялата му истина, с всичките му нужди, които най-вероятно са различни, а може би и противоположни на нашите. Любовта, която идва с приемане, е непобедима. С това ме промени този филм.

За втори път работите с актрисата Дария Симеонова. Какво в нейния характер и способности я прави най-подходяща за ролята на майката, която не може да износи собствено дете?

С Дария Семенова бих работила във всеки мой филм, тъй като това, което сме преживели и отработили заедно, е общо и безценно. Тандем. Много малко думи са ни нужни, за да се ориентираме, разберем и включим на 5-а скорост. Това е отвъд работата режисьор-актьор. Дария е подходяща за всякакви роли, а за тази я поканих, още докато каствах "Майка" – беше ми интересно в два последователни филма за алтернативно родителство Дария да бъде протагонистът в единия и антагонистът в другия. Радвам се, че и за нея това беше интересно.

Защото тази доста несимпатична на хартия роля - на жена на външен вид „кариеристка“ - Дария я очовечи с огромната си като планина емпатия. Странно, че и двете героини имат репродуктивни проблеми. Самата Дария има две прекрасни деца и е изключително добър родител, но бидейки изключително емпатичен човек, откри дълбоките причини защо някой може толкова да се отдава на работата си и как всъщност това е бягство и единственото място, в което да се реализира, с маниакална отдаденост и перфекционизъм.

Стефка Янорова е в главната роля във филма. Защо се спряхте на нея?

Стефка избрахме, след като останалите трима актьори бяха избрани, съобразявайки се и с химията, която имаше между нея и Геро, между нея и Владо Зомбори и почти електричеството между двете жени. Беше трудно да я навия за толкова противоречива и сложна роля. Но в момента, в който я разбра и избра, я прие със сърцето си и беше абсолютно неудържима, много отдаден човек и артист.

Стефка Янорова в ролята на бременната Анастасия

Опит за разчупване на клишето “зет - тъща” ли е пламъкът, който се появява между Анастасия и Николай?

О, не. По-скоро опит да сме верни на това какви чувства изпитват тези хора, извадени от обичайните им роли, поради много ексцентричното решение, което взима Анастасия. Николай е баща на дете, което се намира в корема на друга жена, не на собствената му. Анастасия е баба на дете, на което всъщност е и майка – според законите в страната и според чувствата в сърцето ѝ, изпитвайки истинско удовлетворение от майчинството, каквото не е могла да изпита с първото си дете Елизабет, защото тогава, както собствената ѝ дъщеря сега, е била увлечена от кариера и реализация. Това, което се случва между героите, са реакции на тези избори, а не предварително намислени стратегии срещу клишета.

Какво научихте от актьорите си по време на работа по този филм, особено когато става дума за толкова лични и често болезнени теми?

Всъщност по време на снимките повече се занимавахме не толкова със самия сценарий, колкото с разсъждения какво усещат, какво се случва в тях. Преди всеки свой филм правя специфичен тренировъчен актьорски лагер, свързан до голяма степен с Метода актьорски практики (Method Acting), които преподавам от седем-осем години. Не знам друг да го преподава освен гости от чужбина. В този процес актьорът се свързва със своята емоционална памет с цел да я инвестира в персонажа и в процеса. В рамките на няколко дни със специален водещ, Цвета Балийска, с която винаги заедно измисляме конкретната подготовка преди филм, спектакъл или опера, го направихме. Така актьорът навлиза искрено в темите от произведението, като инвестира личността си, спомени, травми, личната си емоционална библиотека.

Това е абсолютно сакрален, съкровен и конфиденциален процес, от който нищо, една запетайка, не мога да споделя, но смятам за фундаментален. Всеки актьор от една страна открива за себе си неща за персонажа си, но и става свидетел в откритията на останалите, съпреживява ги. Процесът е обща полза за всички, трамплин за навътре. Това са и мои открития, защото и аз бях пълноправен участник в този процес, и всички открития и споделяния са достояние и обща собственост на творческата група. Това обогатява с разбиране всеки от нас в каква дълбока вода навлиза, за да го направи с респект. И независимо от жанра да се отнасяме с разбиране към персонажите, техните слаби страни, техните ахилесови пети, техните падания. Защото всеки от нас има такива.

Според Вас какво е по-голямото предизвикателство за зрителя - да приеме посланието на “3.0 килограма щастие” или да съпреживее чувствата на героите?

Не бих ги разделяла. И двете са безкрайно ценни. Ценно ми е също да има дискусия, различни мнения, има ли разговор, има ли дискусия, филмът е жив и продължава и расте в сърцата на хората.

Какво е посланието Ви към зрителите по отношение на личния избор дали и кога да станеш родител?

По-скоро бих искала да успокоя хората – по-рано е по-лесно, но когато искате, тогава е правилно. И начинът не е само един, пътищата са много, а когато има любов и приемане – стават чудеса и водата тръгва да тече нагоре.