Лошо време да бъдеш различен

Юли, 2025 година. Една артистична млада жена, облечена в леопардов клин с ниска талия, с колоритен речник и малко по-ексцентрично поведение, се появява в анкета на бившия репортер на Милен Цветков Дани Петканов, разпространявана в социалните мрежи. И целият български интернет избухва в подигравки и я съсипва от обиди и сочене с пръст.

Действието се развива на булевард „Витоша“ в София – иначе шарено място с иначе шарени хора.

Защо става така тогава? Отговорът е банален.

Защото Дебора Добрева, въпросната млада жена, е различна. Различно различна, не еднакво различна. Не като излязла из Instagram каталога на допустимото различно, откъдето можем да си изберем подходящото за нас такова, като от брошурата на супермаркет, без да рискуваме да се изложим нещо.

Лошото е, че май не е и глупава. А когато не си глупав, рискуваш да си умен и красив, което тези дни хич не е на почит. Нещо повече – става опасно да си такъв.

Сривът в демокрацията си личи много ясно по отмирането на контракултурите. Навярно в едно залязващо тоталитарно общество има повече контракултурни течения, отколкото в едно навлизащо в тоталитарни води квазидемократично общество като нашето днес.

В края на соца и в ранните години на прехода по улиците на България са крачили младежи, които са били истински алтернативни, опасно различни. Метъли, пънкари. Хора с дълги коси, хора с татуировки. Наркомани. Да, наркомани. Едно време наркоманите поне имаха музикална култура.

Хора с различен начин на мислене, с подривен манталитет. Подривен в градивния смисъл на думата, доколко няма прогрес без промяна и няма промяна без разпад. Хора с мнение, отпреди всеки да (си) има мнение, хора с дух, който понякога си личи по външния вид.

Хора, напуснали провинцията в главите си, независимо откъде са и къде живеят.

Хора, които допреди едва петнайсетина години имаха своите алтернативни места, барове и не само, дори в малките градове на страната. Вече ги няма. И хората, и местата.

Лошо време да бъдеш различен е настоящото. Различните днес са еднакви. И са много. И са много еднакви.

Булевард „Витоша“ е пълен с еднакви хора с еднакви татуировки по цялото тяло и с еднакви бради. Ако се разходите от „Света Неделя“ до НДК в една обикновена събота, ще видите поне няколко човека с татуси на лицето, които не знаят кой е Мик Джагър. Питайте ги. Питайте ги наистина. Питайте ги също „От Алкатрас ли излизате, извинете, с тези белези по главата, или от Биад?“.

Не ме разбирайте погрешно, имах гадже, целия в татуси и с попска брада, през 2007 година. Знаеше кой е Джагър. Знаеше кой е и Нерон. Ще кажете: „Ама то може да са си татуирали „Цеца“, защо да знаят кой е Джагър, да не би татуировките да предполагат принадлежност към определена култура“?

Не, не предполагат. Разбира се, че не. Но обикновено не са си татуирали Цеца. За жалост не са. Това би било своеобразна пънкария впрочем.

Обикновено са си написали нещо, с което целят да внушат, че са културни. Нещо на език, който не владеят. Историята е също такъв език за тези хора. Нещо с възрожденци или нацисти. Нещо с Че Гевара. Нещо непонятно, ама интересно. Хората „от народа“, които искат да са културни, ама не им се четат книги чак за целта.

Нямат време. Ако може по-бързо да станат такива, кой ще се хаби да учи години наред? То и без това всеки си има своя истина.

Хора с личностния профил на Елена Чаушеску, съпругата на мракобесния румънски авторитарен вожд, която по държавна линия става учен и носител на всевъзможни академични титли, докато де факто е с начално образование и неграмотна. Хора като селяните със сопите, дошли с кални ботуши да изринат и закопаят интелигенцията и духовенството на България по време на комунистическия преврат в средата на четиредесетте години на миналия век. Няма и сто години оттогава.

Знаете ли, татуировките, дрехите, лицевото окосмяване, тези неща – те могат да бъдат израз на някаква култура, външен белег на вътрешни интелектуални и духовни натрупвания, но не могат да бъдат култура сами по себе си.

Литературата е култура. Музиката е култура. Философията е култура. Киното е култура. Дори храната е култура. Начинът на живот е култура. Общата култура, която до онзи ден беше нещо нормално, а сега в „Стани богат“ ходят хора, които гордо не знаят Джим Морисън на коя група е фронтмен и коя е столицата на Канада, също е култура.

Да имаш обща култура в известен смисъл вече си е признак на висока култура. Довчера не беше така. Какво се случи?

Вече хората с дълги коси, бради и татуировки по лицето не са алтернативни, не са носители на различното. Те са приети, те са харесвани, те са статукво, те са в „Ергенът“. На всеки километър дебне „менбън“, от всеки вход излиза някой минимум с Левски на прасеца.

Добрите момичета от гимназията смъркат по тоалетните на дискотеките, докато мъжете им бият някого на Галена. Живеем в деветдесетте на стероиди – със същите проблеми, но не със същите надежди. Богатият речник е смешен. Да си учен от БАН е достойно за подигравка. Особено ако си с леопардов клин с ниска талия.

„Бъдещето беше по-светло вчера“. Така започва книгата на Иван Кръстев и Стивън Холмс „Демокрация и имитация“.

„Илюзията, че краят на студената война е началото на ерата на либерализма и демокрацията, беше и наша собствена илюзия“, казват те и в следващите близо 300 страници разсъждават върху въпроса „Дали не сбъркахме?“, който, според мемоарите на Бен Роудс, Барак Обама си задава на тръгване от Белия дом.

Да си различен беше ценност, вече не е. Да си учен беше ценност, вече не е. Истината беше ценност, вече не е. Солидарността беше ценност, вече не е. Протестът беше ценност, вече не е. По всичко личи, че въпросът е реторичен.