На 16 април 1925 г., на Велики четвъртък, точно по време на богослужение, е извършен най-кървавият терористичен атентат в историята на България.
В 15:24 ч. куполът на църквата "Света Неделя" в центъра на София е взривен, катедралният храм е обезобразен. На място са премазани над 134 души от разрушенията на църквата.
Броят на убитите се увеличава до 210 в следващите часове и дни, ранените са близо 500 души.
Сред загиналите има деца, жени, пенсионери, учители, чиновници, юристи, военни ветерани, действащи офицери от Българската армия, двама народни представители.
Убит е кметът на София Паскал Паскалев. Ранен е героят от Дойран ген. Владимир Вазов.
Всички те стават жертви на жестоко насилие, чиито поръчители заемат върховете на властта в Съветска Русия.
Още няколко години по-рано Българската комунистическа партия е приела да поеме курс към въоръжена борба и насилствено завоюване на властта в България по заповед на Комунистическия интернационал под контрола на Москва.
БКП вече е създала нелегална паралелна военна организация, като е признала Коминтерна за по-висша власт. Доставките на въоръжение от територията на СССР към България започват в началото на 1923. След като ръководството на БКП решава да не се намесва в Деветоюнския преврат против властта на Александър Стамболийски, вече е подложено на по-силен натиск да извърши неуспешното т.нар. Септемврийско въстание в същата 1923.
Дори след неговия провал и смъртта на около 1000 души решенията за продължаване на въоръженото насилие не се променят, а се препотвърждават до последния момент. Твърде късно.
Идеолозите на този политически терор отказват да поемат отговорност за атентата в "Света Неделя". Прехвърлят я на "увлеченията и крайностите" върху няколкото физически извършители, но така и не осъждат действията им вече цял век.
Досега, когато Народното събрание почита паметта на убитите с минута мълчание, депутатите - наследници на партията на тогавашните висши функционери в Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов - напускат демонстративно пленарната зала.
Мисията на атентаторите е да ликвидират политическия и военния елит на държавата с един замах. Не успяват да я изпълнят през 1925 г., но превратът от 9 септември 1944 г. и последвалите репресии затварят кръга.
Два дни преди кървавия 16 април е застрелян депутатът и запасен генерал Константин Георгиев, докато се прибира към дома си на ул. "Шишман".
Извършителите знаят как могат да съберат цялото ръководство на Царство България на едно място - на погребение. Църквата "Света Неделя" е разглеждана като възможен обект на атентата много по-рано. Голямото количество експлозиви е внесено на няколко пъти в тавана на храма още през месец март 1925.
Два дни преди атентата, на 14 април 1925 г. Атанас Тодовичин и Живко Динов извършват първата стъпка от плана. Привечер причакват депутата от мнозинството и запасен генерал Константин Георгиев, докато той се прибира към дома си, и го разстрелват близо до храма "Свети Седмочисленици".
В същия ден, само няколко часа по-рано, е направен и опит за убийството на 31-годишния цар Борис III при прохода Арабаконак.
Царят успява да се спаси като във филм. Докато придружителите му остават в престрелка, той спира автобус по пътя, обръща го назад към Орхание (Ботевград) и мобилизира военен взвод, за да направят контраатака срещу нападателите, но те успяват да избягат. Двама души от групата на цар Борис са убити - ботаникът Делчо Илчев и главният ловец Петър Котев.
Обратно в София, заради общественото положение и заслугите на ген. Константин Георгиев е решено опелото му да се проведе в "Света Неделя" на Велики Четвъртък. Предвижда се на него да присъства цялото правителство, народните представители, офицерите от Българската армия и др. Терористичната организация разбира за това и задейства втората част на плана.
В 15 ч. траурното шествие стига до катедралата, районът е пълен с хиляди хора, дошли да видят опелото. Ковчегът на ген. Георгиев е поставен до олтара, до него е семейството, а зад тях са министрите, премиерът Александър Цанков, депутати, военни, граждани.
Богослужението се води от митрополит Стефан. Малко след като той започва да чете евангелието, се чува "страшен гръм... едно сътресение във въздуха, което поваля всички на земята" (от книгата "Кървавият Велики четвъртък").
"В първия момент почнах инстинктивно да викам за спокойствие. Очите ми, макар и отворени, нищо не виждат. Минута или век, не знам, но когато почнах да виждам, пред себе си видях подаващи се коси и дрехи, покрити с дебел пласт мазилка и тухли. Риданията им ни заглушиха, и не помня как се намерих тук", разказва един от пострадалите.
Министрите и митрополитът оцеляват като по чудо без тежки наранявания, Атанас Буров и подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов също излизат от взрива с по-леки контузии.
Цар Борис III е трябвало да присъства на заупокойната служба в катедралата. Той обаче закъснява за опелото на ген. Георгиев, защото по същото време се сбогува с двамата мъже, които жертват живота си за него - Илчев и Котев. И отново се спасява.
Българската православна църква е ударена в сърцето, но намира начин да реагира на шокиращата атака.
"Няма по-гибелно нещо от междуособната война. И друг път в послания и устно сме изтъквали лошите сетнини от нея. И Словото Божие, и историята, и опитът, и разумът ни учат, че раздорите изтощават и разоряват народите, докарват им иноплеменен хомот. „Всяко царство – казва Христос – разделено против себе си, няма да устои” (Мат. 12:25).
Ние, българите много лесно забравяме тази истина и затова често ни сполетяват нещастия", пише митрополит Стефан в своето послание няколко дни след атентата в "Света Неделя".
"Всички онези, които искат да хвърлят българския народ в гражданска война, или не разбират тази неоспорима истина, или не искат да разберат. В своето озлобление против българските власти те разслабват българската държава, която след войните тъй е изтощена, разнебитват своя народ. Те искат на всяка цена да вземат държавната власт. И в своето остървение те се умопомрачават и не избират средства, превръщат се в палачи на своя народ, в предатели на своето отечество.
"Пътят на насилието е без друго път на разрушение, защото насилието неминуемо поражда насилие и така народът ще се терзае от братоубийствена война, докато съвсем грохне и стане вече неспособен за държавно и културно творчество", казва още митрополитът.
Атентатът не постига целта си, а вместо това развързва ръцете на правителството на Александър Цанков да смаже останките от комунистическата организация в следващите години по жесток начин. Но с това историята не приключва - задава се нова национална катастрофа.
Сто години след 16 април 1925 г. предупреждението на митрополит Стефан звучи като пророчество.
И днес има партии в България, които приемат да се поставят в подчинение на руския политически интерес. И днес политическото наследство на терора продължава да бъде омаловажавано, вместо този атентат да бъде осъден и грехът признат.
Ние, българите много лесно забравяме. И затова ни сполетяват нещастия.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
