Ако Русия победи, какво следва за България?

Авторът на този анализ о. з. полковник Валери Рачев е експерт по сигурността, бивш посланик на България в Ирак и преподавател в Нов Български Университет. Носител е на почетния знак на Министерството на отбраната „Свети Георги“ първа степен за цялостен принос към отбраната на страната. Беше ръководител на правителствения щаб за бежанците до април 2022 год. Полковник Рачев има следдипломна специализация "Управление на кризи в международните отношения". Магистър по военно дело. Бил е зам.-началник на Военна академия "Г.С.Раковски" и директор на Департамент "Национална сигурност и отбрана".)

Всяка война завършва по един или друг начин: с формален мир или без мирен договор, с пълна капитулация или със споразумение за прекратяване на военните действия, с операция за поддържане на мира или за налагане на мир.

Завършвайки, войната променя бъдещето: появяват се и изчезват държави, променят се граници и политически системи, победените народи обикновено изпадат в психологическа депресия и криза на идентичността, а победителите – в национална еуфория.

Исторически, начините, по които завършват войните, се оказват по-важни от причините и поводите за започването им.

Дискусията за края на войната в Европа вече произведе множество сценарии. В спектъра между „победа на Русия“ и „победа на Украйна“ се разполагат различни опции като „мир срещу земя“, „война на изтощение“, „замразен конфликт“ и други.

Прогнозите се основават на характера на продължаващите военни действия, новините за които са повече за удари срещу цивилни обекти, отколкото за военни операции.

Въпросът какво точно означава победа за всяка от страните обаче остава без конкретен и еднозначен отговор. Главнокомандващите Владимир Путин и Володимир Зеленски периодично се връщат към него, но отговорите им са по-скоро медийни и манипулативни, отколкото военно-политически.

В „мъглата на войната“

“Победа във войната“ и „край на войната“ не са синоними. Войните завършват при три военно-стратегически условия:

• когато една от страните реши, че не е в състояние да понесе повече загуби (бивша Югославия след въздушните удари на НАТО през 1999 г.);
• когато сметне, че целите ѝ са постигнати (САЩ при освобождаването на Кувейт през 1991 г.);
• когато трета сила се намеси арбитражно и принуди страните да прекратят военните действия (Корейската война от 1950-53 г.).

С постигането на някое от тези условия историята на войната завършва и дава път на политиците да обявят „победа“. В действителност „победата“ може да се окаже с драматични последици не само за победените, а и за победителите (СССР е сред победителите във ВСВ, но с цената на колосални човешки, материални и морални загуби).

“Победата във войната“ е политическа оценка (Бартоломис). Тя не е „факт“, а политическо заявление, което може да тълкува и да представя изхода от военните действия по различен начин. Във въоръжените конфликти между Израел и Хамас и Хизбула обикновено и двете страни декларират, че са „победили“. Първата „чеченска война“ завърши с „победа“ на Русия през 1995 г., след което последва втора война през 1999-2000 г., „победата“ на САЩ над армията на Саддам Хюсеин през 2003 г. също се оказа временна.

Факти като загуба или придобиване на територия, брой на жертвите, мащаби на разрушенията безспорно са важни, но това, което има значение, е тяхната политическа интерпретация.

Ако „войната е продължение на политиката и с други средства“ (Клаузевиц), то дефинирането на „победата“ също е политически акт.

Завършването и „краят на войната“ са далеч по-сложни и комплексни въпроси от декларирането на „победа“. В тях се включват предимно материални критерии като територия, стратегически обекти, продължителност, човешки загуби, както и политически съображения - положение на страната в международните отношения и вътрешнополитически ефекти. Анализът и преценката как ще завърши войната са критично условие за нейното започване и планиране от страна на започващата войната страна (Иклe). Това условие има тежест само тогава, когато се основава на достоверна информация и безпристрастен анализ (военната операция за освобождаване на Кувейт през 1991 г.).

Противоположните примери обаче доминират: съветската окупация на Афганистан, войната на Сърбия срещу бившите съюзни републики, американската окупация на Ирак, терористичната атака на Хамас срещу Израел, войната на Русия срещу Украйна и други са исторически потвърдени случаи на започване на война без реалистична преценка за нейното завършване.

Страната, която е обект на агресия, има ограничен избор за завършване на войната до момента, в който или успее да завоюва инициативата на бойното поле, или агресорът загуби способности или интерес от продължаване на войната.

Критичен фактор може да бъде заплахата войната да завърши с унищожаване на държавата и дори на нацията (ефектът от ядрените бомби върху решението на Япония за капитулация през ВСВ). Продължителната война създава условия, които могат да се окажат по-благоприятни за отбраняващата се страна, отколкото за агресора и ролите им да се разменят – ПСВ, ВСВ, войната на САЩ във Виетнам, окупацията на Афганистан от СССР и други завършват именно по този начин.

Въпросът за завършването на войната е критичен при нейното планиране, но той стои пред лидерите на участващите страни непрекъснато и в хода на военните действия. Хипотетично, всяка държава може да започне война, но завършването ѝ няма да бъде напълно в нейните ръце (Хрушчов). Всяка от страните може да обяви някаква „победа“, но завършването на войната е двустранен и дори многостранен въпрос.

Отговорът се усложнява от това, което наричаме „мъгла на войната“ – или концепцията на Клаузевиц за ефектите които неяснотата, неопределеността, стресът, динамиката и комплексността на театъра на войната имат върху решенията на командирите и политическите лица. Дори и при наличие на значителна разузнавателна информация, виждането през „мъглата на войната“ зависи от специфичните познавателни способности и интуиция на лицата, вземащи решения.

Във всеки случай политическите, икономическите и гражданските аспекти на края на войната надхвърлят военните.

Войната на Русия срещу Украйна

Войната на Русия срещу Украйна е факт от 2014 г., но още се спори за формалните и скритите аргументи на Кремъл за започването ѝ. За десет години светът получи множество противоречиви, лъжливи, манипулативни и спекулативни обяснения, които се огъваха, преплитаха, изчезваха и се появяваха в нов вид в зависимост от военната и политическата обстановка. Еволюцията на аргументите от защита на рускоезичното население в Украйна (2014 г.), през „денацификация и демилитаризация на Украйна“ (2022), до война на Запада срещу Русия (2024 г.) е важна за историците, но тя има за цел да отклони анализа към политическото говорене, за да остане без отговор критичният въпрос: каква би могла да бъде целта на Русия в тази война.

Историята на Русия от княжество до империя следва традиционната геополитическа линия на поведение – империята се разширява по две основни линии: докато границите ѝ достигнат отбраняеми географски обекти (високи планини, море, замръзващ океан, тесни проходи, проливи и т.н.) и докато постигне контрол върху източници на стратегически суровини, хора, транспортни комуникации и други, които са необходими за икономиката на империята.

Русия постига най-голямото в човешката история тотално поле на геополитически контрол по времето на Съветския съюз.

Невъзможността СССР да поддържа политически и икономически контрол над тоталното си поле доведе до разпадането на съветския блок и на самата империя през 1991 г. За да оцелее, Русия инициира отделяне от империята не само на пограничния пояс от държави, но и на част от ендемичното ѝ поле – Украйна и Беларус. Империята се смали както през 1918 г. и започна да прилича на голяма държава с тежки вътрешни проблеми.

Идването на власт през 2000 г. на силовиките от службите за сигурност и армията започна с обещание първо да се сложи ред в държавата, което в руски вариант традиционно предполага налагане на безусловен авторитарен режим.

За да осигури свобода на действие у дома, новоназначеният лидер Владимир Путин затвори военни бази от съветската епоха, позволи на силите на САЩ да нахлуят в Афганистан от Централна Азия, прие по-нататъшното разширяване на НАТО и оттеглянето на САЩ от Договора за антибалистичните ракети.

Решението на президента Джордж Буш да отмъсти за атаките на 11 септември 2001 г. като окупира Ирак обаче промени външнополитическия курс на Путин. Русия е съпричастна със САЩ, но не и към решението за война срещу режима на Саддам Хюсеин. Осъждането на военната интервенция на САЩ поради липса на „международна легитимност“ (т.е. без одобрение от Русия чрез санкция на Съвета за сигурност на ООН) се превръща в лайтмотив на руската външна политика.

Противопоставяйки се на САЩ за Ирак, Кремъл отвори врата за аналогични действия в зоната на руските интереси: през 2005 г. президентът Путин определя разпада на Съветския съюз като „най-голямата катастрофа на века“, а на 10 февруари 2007 г. обяви в Мюнхен, че поема курс към възстановяване на тоталното поле на контрол на Кремъл в цялата стратегическа периферия на империята и за признаване на глобалната политическа роля на Русия.

Кремъл започна свой реинтеграционен проект в постсъветското пространство, използвайки наследената енергийна обвързаност и икономическа зависимост за тотален натиск над местните елити и демонстрирайки през 2008 г. в Грузия как военната ѝ мощ ще бъде използвана за тази цел.

Вероятно през този период е било взето и решението за установяване на геополитически контрол над Украйна, включително за евентуално използване на военна сила. Украйна е част от ендемичното поле на империята и от гледна точка на Москва не може да бъде суверенен субект, още по-малко да бъде част от неруска политическа формация. Без Украйна империята е силно уязвима, неотбраняема и идеологически компрометирана.

Имперският режим в Кремъл буквално повтори модела, установен от Сталин през 1939 г. Тогава СССР обявява, че сигурността му е застрашена от много по-малък съсед, "който не е суверенна държава, а просто изпълнява волята на мощни западни държави". За да гарантира сигурността си, Кремъл иска част от територията на своя съсед. Преговорите между двете страни се провалят и Москва нахлува във Финландия.

Никой няма право да бъде изненадан от каквато и да е руска военна агресия!

Режимът в Кремъл ще води войната за Украйна (в широкия смисъл на понятието) или докато успее да я постави под контрол, или докато бъде принуден да слезе от руската политическа сцена.

Със или без решаващ успех на бойното поле, със или без обвързващ мирен договор и независимо от човешките загуби и материалните разходи имперският режим ще търси решение за надежден и устойчив контрол над цяла Украйна. Няма причина Кремъл да се задоволи с вече окупираните територии и да остави останалата част от Украйна да следва пътя на своя политически избор – такова решение може да бъде само временно.

Украйна в ЕС и НАТО ще максимизира своя потенциал за възстановяване, развитие и сигурност, но това няма да промени отношението на Москва към нейния суверенитет. Няма причина в Кремъл да се променят мисленето, целите и подходите, докато имперската идеология е очевидно напълно възприета от мнозинството руснаци като национална идея.

Авторитарният режим в Русия може да слезе от политическата сцена преди всичко по вътрешни причини. Санкциите и изолацията, наложени от Запада, вероятно ще имат ефект върху тяхното развитие и усилване, но водещите условия и причини биха били само собствени.

Исторически, Русия губи територия и международен престиж само след вътрешни катаклизми, след което ги компенсира със силова политика и дори с война. На настоящия етап замяната на едни управляващи фигури с други от кремълската клика е далеч по-вероятна перспектива, отколкото поява на масово демократично движение и установяване на демократично политическо ръководство.

Русия не се нуждае от формална победа в Украйна. Диктатурата на Путин има и ще има смисъл, само ако реализира имперския проект на Кремъл. Респективно войната ще свърши само, ако бъде премахнат имперският режим. „Победата“ на Русия е всичко, което не е „победа“ за Украйна.

Отражение върху България

Нападайки Украйна, Русия де факто завърши разпада на системата за европейска сигурност, започнал в СССР и Социалистическа федеративна република Югославия(СФРЮ) през 1991 г., и дори се опитва да воюва срещу европейската цивилизация като начин на живот и демократични традиции.

Въпреки че тази война е само един от признаците за усилваща се глобална деструктивна тенденция, нейният завършек ще влияе както на европейското и световното, така и на българското развитие.

Политическият ефект от установяването на руски контрол над суверенитета на Украйна ще бъде колосален. Нова „Студена война“ в Европа ще бъде неизбежна, но тя би била най-малкият проблем, защото вече е започнала и следващите развития са предвидими.

„Успялата“ Русия ще се стреми към максимално изолиране на Европа от САЩ, за да получи „всеобхватен контрол“ над континента. Това означава пълно стратегическо предимство, а не пряка конфронтация в която и да е конкретна политическа или географска област.

Руски успех във войната би имал неопределимо високо отражение и влияние и върху поведението на Китай, Индия и останалите от БРИКС.

Руският „успех“ в Украйна ще стимулира БРИКС да твърди, че глобалните институции и правила не съответстват на новото разпределение на силата в международните отношения. Мултилатерализмът на световно равнище вероятно няма да се случи, но регионалните сили ще се опитат да излязат от контрола на международното право и американо-европейските правила, ограничения и санкции.

Вълната от авторитаризъм в света ще се усили и въпреки че няма да формира нов световен ред, ще предизвика хаос и разпад в системата на международните отношения и глобалната икономика.

Легитимността на САЩ и ЕС да осигуряват сигурност и стабилност в конфликтни ситуации ще бъде сериозно подкопана, защото руският успех ще бъде интерпретиран като провал на Запада. Бърза пролиферация на ядрени оръжия и формиране на нови ядрени съюзи са много вероятни елементи на тази перспектива.

Усилията на Русия да овладее Украйна ще имат пряк, но не симетричен ефект върху състоянието на НАТО и ЕС. Исторически, НАТО се консолидира и динамизира при поява на нова или конкретна заплаха. Военната заплаха ще бъде в центъра на всичко, което Кремъл предприема: политика, икономика, международни отношения, международно право и всичко останало, което ни засяга. Докато има руска империя, ще има руска военна заплаха в Европа. В Кремъл ще смятат, че могат да водят успешни войни навсякъде и срещу всеки.

Предислоцирането на руски нападателни оръжия в западните области и в Беларус и ответните мерки на НАТО и ЕС, които вече са в ход, бързо ще доведат до създаване на “стратегическа граница” - подобна на съществувалата по време на Студената война. Стратегическата граница се характеризира с насищане с елитни войски, сили за противовъздушна и противоракетна отбрана и за морски суверенитет, разузнавателни и информационни системи, както и отбранителни ядрени средства всички в най-висока степен на бойна готовност.

България ще бъде част от тази граница преди всичко в черноморската акватория и въздушно пространство. Такова развитие би наложило съвършено нова военна стратегия и строителство на въоръжените сили в сравнение с военна реформа от 2000 - 2004 г., силно консолидирана регионална координация със съюзниците, включително по въпросите на военната аквизиция.

Разполагането на съюзни сили и средства на българска територия ще бъде императив, въпреки очакваните обструкции на национал-популистките сили. До промяна на статута на Черно море едва ли ще се стигне, но НАТО ще търси решения как да балансира руските военноморски сили и стратегия. Процесът вече е започнал и темпото се поддържа от прякото ангажиране САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Нидерландия и други с предоставяне на военна помощ за Украйна. Ядреният паритет с Русия и ядреното възпиране са и ще бъдат прерогатив на САЩ, като най-вероятно Вашингтон няма да допусне руснаците да употребят каквото и да е ядрено оръжие във и по повод на Украйна.

Дългосрочното ангажиране на САЩ с НАТО все по-малко ще зависи от това кой президент е в Белия дом – САЩ са наясно, че Европа е ключовият и неизбежният съюзник, за да се противопоставят успешно на Китай и на всички, които Пекин може да привлече в стремежа си да промени световния ред в своя полза.

Институционално, руският марш на запад ще постави ЕС в трудно положение. Брюксел ще бъде изправен пред три стратегически процеса, всеки от които не може да бъде забавян и още по-малко – отлаган. ЕС ще трябва да наложи воля над правителствата съвършено и трайно да прекъснат икономическите си отношения от всякакъв тип с Русия, докато Кремъл следва агресивна политика. Осигуряването на алтернативни източници на суровини и на пазари ще бъде критичен приоритет - като ще се следи да не се генерират скрити ползи за бюджета на Русия.

На второ място, европейските страни ще трябва не само да увеличат разходите си за отбрана далеч над 2% от БВП, а и да преминат към нов модел на отбранително планиране и аквизиция. „Европейски стълб“ в НАТО може и да се развива, но той не може да бъде пълноценен заместител на ролята на САЩ.

На трето място, ЕС ще бъде изправен пред необходимостта бързо да реши проблема с изоставащото присъединяване на страните от Западните Балкани и Молдова. Пътят през Балканите към Централна и западна Европа е най-лесният за Москва. Русия ще използва своите позиции, за да управлява геополитическото напрежение и да преследва икономически интереси na Балканите и в Източна Европа. Иредентизъм, сепаратизъм и всичко, което тлее в западнобалканските и източноевропейските страни, ще бъде провокирано.

В Унгария, Румъния, Сърбия, Албания има достатъчно сили, които ще си въобразят, че моментът за реализиране на техните великошовинистични сънища е настъпил. Няма да бъде важно какво е възможно и какво не е, защото само собственото индоктриниране и амбиции ще имат значение.

Геоикономически Русия ще се стреми да превърне българската територия в транзитно поле към нейните приоритети в Западните Балкани и Централна Европа. Руски успех в Украйна бързо ще „изкриви“ българския икономически модел. От една страна ще се възобновят стратегически корупционни схеми с газ, петрол и атомна енергия, които ще закотвят икономиката на България към руската за поколения напред. Към тях вероятно ще се добави корупционен механизъм за политически определено участие на български фирми в инфраструктурното възстановяване на Украйна и на самата Русия.

„Успялата“ Русия няма да пропусне възможността да наложи контрол върху българската оръжейна индустрия.

В България руски успех вероятно би предизвикал засилване на разделението в обществото и политиката между отслабено демократично европейско ядро и вълна от национализъм с призиви за политически ревизионизъм на евроатлантическата ориентация на страната.

България вече е опасно готова за путинска диктатура: основните държавни организации и органи са не само зависими, а са подчинени на една или няколко свързани помежду си клики и личности. Без да има реални изгледи за тотален успех, национал-популизмът ще нагнети високо напрежение в обществото, политиката и държавното управление. Вероятността да се сформират центристки мнозинства рязко ще намалее.

Демократичният дефицит в страната ще стане критично висок и идеята за президентска форма на изпълнителна власт вероятно ще се реализира. Нацията ще се изправи пред възродената дилема дали да се сплоти още по-тясно към европейското ядро и НАТО, или да затъне в блатото на съпричастността към руския успех. Нейната социална илюстрация ще бъдат, от една страна, желанието на все по-голяма част от българите да живеят в авторитарен режим (31% през август 2024 г. по "Алфа рисърч") и от друга, решението на млади, образовани и социално активни хора да напуснат страната.

Тревожната прогноза за войната на Русия срещу Украйна и всички други нормални държави и хора усилва напрежението както върху обществото, така и над политиците. В българската политика обаче камбаната не бие, защото има трайно установена амбивалентност както по отношение на визията за мястото и ролята на България в 21 век, така и за решенията и действията, които ще помогнат на българите да бъдат успешни и да се чувстват сигурни.