Тези, които като деца сме израснали с книгите и филмите за Хари Потър, знаем, че светът на Дж. К. Роулинг е много повече от изписани страници текст, много повече от шепа герои във филм.
Докато растяхме и се разделяхме с мечтите, фантазиите, приятелите и близките си, уютът на улица “Диагон-али” и замъка Хогуортс винаги бяха близо до нас. Когато реалността нахлуваше болезнено, можехме отново да се върнем там, където Хари, Рон и Хърмаяни понякога се чувстваха точно като нас.
И тогава актьорите започнаха да си тръгват. Ричард Харис, който изигра първия Албус Дъмбълдор, си отива още през 2002-ра, Елизабет Спригс, която изигра Дебелата дама, Хейзъл Дъглас – Батилда Багшот. Дейв Леджено - страховитият Фенрир Грейбек. Тимъти Бейтстън, който влезе в кожата на домашния дух Крийчър. Джон Хърт, който изобрази майстора на магически пръчки Оливандър.
През 2016-а дойде големият удар – смъртта на Алън Рикман, който така великолепно изигра може би най-интересния персонаж в поредицата, професор Снейп. Последваха го Хелън Макрори (Нарциса Малфой) през 2021-ва, Роби Колтрейн (Рубиъс Харгрид) през 2022 г., Ричард Грифит Върнън Дърсли) и Майкъл Гамбън през 2023-та. И преди няколко дни и Маги Смит (проф. Минерва Макгонъгол).
До един момент, в който ще се сбъдне оригиналното заглавие на „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи: And then there were none.
Да, хората умират и в това няма нищо изненадващо, особено когато става дума за възрастни артисти.
Но нормално ли е да изпитваме скръб за някого, когото никога не сме виждали на живо?
Според психолозите – да. Загубата на любими актьори, певци, писатели е много лична и без съмнение реална. Става дума за тъга, която надхвърля липсата на тяхното присъствие и изкуство, и се превръща в емоция, която заслужава внимание.
Отношенията, които установяваме с известните личности, са различни от всекидневните ни връзки, тъй като емоционалното ни свързване със знаменитостите се случва не на базата на реални събития, а на нашата проекция за това какъв „е“ този човек и какъв „трябва“ да бъде за нас по време на важни моменти от живота ни.
Със смъртта на любимите ни актьори губим не хората, а идеята за тях, същността им в нашето собствено огледало.
И тук възелът на преживяването за траур се заплита.
Когато нечия музика, литература или персонаж е с нас през целия ни живот, в някакъв момент започваме да се чувстваме така, сякаш той/тя, подобно на таланта им, никога няма да ни напусне. Увековечаваме идола през механизмите на носталгията и му придаваме свръхестествени качества, удобно забравяйки, че и хората от екрана са смъртни. Не просто смъртни, а както пише Булгаков в „Майстора и Маргарита“, „внезапно смъртни“.
И тази смърт служи като маркер на изтичащото време.
Често гравитираме около дадена звезда, защото в нея откриваме черти, които резонират със собствения ни живот.
„Много пъти известните хора са свързани с нашите собствени преживявания или влизат в ролята на „означаващо“ (термин от психоанализата), на част от нас, която не е напълно развита“, коментира Лиза Бахар, психотерапевт в Нюпорт Бийч, Калифорния, за Psychology Today.
Според клиничния психолог Джулия Броур от Бока Ратон, Флорида, „връзката между човек, който развива силни чувства към конкретна знаменитост, спортен отбор или телевизионна звезда, си има име: т.нар. парасоциална връзка“.
Броуд казва, че това е „едностранна, нереципрочна връзка, в която единият човек разширява емоционалната си енергия, време и интерес, докато другата страна изобщо не знае за съществуването на първия“.
Социалните мрежи допълнително усложниха процеса на траур по починала известна личност. Докато преди ерата на мобилния интернет разбирахме какво се случва с най-популярните хора по света и у нас единствено от вечерните новини, днес сме в течение с живота на любимите си музиканти, писатели и актьори всеки ден. Имаме плътен досег до личността им, или поне онази нейна страна, която искат да ни споделят. Това естествено засилва усещането за близост и съответно възпрепятства достигането до етапа на приемане на загубата.
Всъщност можем да излезем и извън полето на смъртта и да обърнем за малко поглед към разнопосочните, често смесени чувства, които ни носи самото остаряване на любимите ни звезди.
Може би помните шума, който се вдигна около актрисите от „Сексът и градът“ при излизането на продължението на сериала – And Just Like That. Много зрители реагираха не особено адекватно, сякаш лично засегнати, от бръчките на Сара Джесика Паркър, Кристин Дейвис и Синтия Никсън.
Навярно острата реакция към видимото остаряване надхвърля концепцията за естетика, според която младостта е красива, а старостта – грозна, и се крие някъде в несъзнаваното, където сме убедени, че любимите ни актьори трябва винаги да останат такива, каквито са били, когато и ние сме били по-млади. Един вид, заблудили са ни. Не сме се разбирали така.
Статии от типа на „Актьорите от АЛФ/LOST/“Спасители на плажа“/“Анатомията на Грей“ преди и сега“ са доста четени, защото се заиграват с емоциите ни, макар и по противоречив начин: от една страна се успокояваме, че и те като нас остаряват, от друга се натъжаваме и носталгията ни кара да си пуснем сериала от „преди“, само за да се потопим отново в другото време.
Често новината за смъртта на известен човек е съпроводена с моментално изливане на водопад от спомени в умовете ни.
„Спомням си точно къде бях, когато излезе „Thriller” на Майкъл Джексън."
“Знам точно с кого бях когато чух за първи път „I will always love you” на Уитни Хюстън."
„Никога няма да забравя първия филм с Робин Уилямс, който гледах с баща ми“.
Първа целувка, второ гадже, сватбена песен, раждане, раздяла.
Творчеството на нашите значими знаменитости е вградено в младостта ни. Те вървят заедно с нас по пътя и често влизат в ролята на ментори и вдъхновители, които не можем да намерим в реалното си обкръжение.
Парасоциалните отношения често ни помагат да се справяме по-добре със симптомите на тревожност и депресия и служат като своеобразно психично бягство от стреса на реалния живот.
Техният неминуем край носи характеристиките на всяка загуба: преминаването през петте етапа на скръб по Елизабет Кюблер Рос, или по-точно прескачането от един етап в друг.
Загубата обаче има и един по-светъл аспект, който със сигурност е застъпен и когато си отиде любим герой.
Миналото винаги е там, него го има. Можем да се пресегнем и да бъдем в него – във фотоалбумите, във видеокасетите, в спомените. Що се отнася до любимите ни актьори е дори по-лесно. Професор Макгонъгол завинаги ще остане в страниците на книгите за „момчето, което оцеля“ и Маги Смит винаги ще бъде жива във филмите, които днес можем да гледаме по MAX във всеки един момент.
А и нека не забравяме какво казва Дъмбълдор: „За добре организирания ум смъртта е просто следващото приключение“.
*“And Then There Were None“ е оригиналното заглавие на книгата на Агата Кристи, преведена на български като „Десет малки негърчета“. То е заимствано от писателката от „Ten Little Soldier Boys”, стихотворение за деца от 16 век.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
