Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Датата е 20 януари, годината е 2009. Метрото в американската столицата Вашингтон е блокирано от тълпи хора и почти никъде в града не се намира място за паркиране. Около 2 милиона души се събират пред Капитолия за инаугурацията на Барак Обама, 44-я американски президент и единствен чернокож американец на този пост до момента.
Церемонията е историческо събитие, а диамант в програмата ѝ е първият танц на Барак и Мишел Обама като президентска двойка.
Той се случва под звуците на песента „At Last” на Ета Джеймс, изпълнена на живо от Бийонсе Ноулс-Картър, по време на вечерния бал – част от голeмите тържества, с които Съединените американски щати прелистват нова страница от политическата си история.
Всичко изглежда много културно и позитивно. Facebook е млада социална мрежа за хора, които поддържат връзка със стари приятели и познати. Twitter тъкмо е започнал да набира по-широка популярност.
Нищо не подсказва, че 12 години по-късно, отново след победа на Демократите, този път с кандидата Джо Байдън, вицепрезидент по време на двата мандата на Барак Обама, почитатели на Доналд Тръмп ще щурмуват Капитолия, трошейки, палейки и разхождайки се голи до кръста в този храм на демокрацията и държавността, носещ името на прословутия хълм, политически център на Рим, където според легендите близнаците Ромул и Рем са откърмени от вълчица.
В САЩ не е срамно и страшно да кажеш за кого ще гласуваш и всички знаят, че музикалният идол на няколко поколения хора по целия свят и носителка на 32 награди Грами Бийонсе е привърженик на Демократическата партия. Ето защо за мнозина беше шок, че именно тя създаде албум с кънтри музика – любимата музика на хората с по-традиционни възгледи и големи пикапи, които искат да правят Америка велика отново. В онзи смисъл на думата. Но, разбира се, не само на тях.
Електоратът на Републиканците сам по себе си е доста пъстър и няма как да бъде сложен под общ знаменател. Но има как да бъде спечелен. С музика.
Неслучайно този албум се появява в навечерието на поредните президентски избори в САЩ.
Нацията изглежда разделна политически повече от всякога в новата си история. За разлика от изборите в Русия, тук не е ясно какво ще се случи. Напрежението се сгъстява и това се усеща във въздуха по улиците отвъд океана.
Американската мечта е сякаш в миналото. Чувството за общност и единство, за принадлежност и заедност, за патриотична гордост, е компрометирано от непрестанно нарастващи социални и идеологически различия и сблъсъци. И там, както навсякъде в свободния свят, с интернет и социалните мрежи всеки живее в собствена реалност и тя рядко е същата като тази на съседа, какво остава за човек от друг щат, където законите са други.
Всеки има собствена истина. Всеки сам си преценя.
И именно тук и сега идва Бийонсе на бял кон. Буквално. Тъкмо завърнала се от световно турне, което с много горещи страсти, в ритъма на песните от албума ѝ „Renaissance“, празнува куиър културата, ЛГБТИ общността, свободата, изобщо съвременните леви ценности. До преди малко в компанията на млад небинарен туъркващ танцов артист, тя идва, предрешена като мъж от реклама на Малборо от времето на Кенеди и Рейгън, за да довърши започнатото.
Ето я – Бийонсе от Тексас – твърдо червен щат, в който Републиканците категорично печелят в надпреварата за президент от 1976 година насам.
Ето я – Бийонсе от широкия свят, която отдавна е напуснала родното си място, за да коли и беси в музикалната индустрия на глобално ниво.
Бийонсе, която показва, че може да си Демократ и патриот едновременно. Нещо, което и на нас тук не ни се вярва много. Макар и всъщност да е доста логично. Вижте онази изрусена до бяло жена, която развява националния флаг. Не, това не е Иванка Тръмп, не е и Мис Америка от мокрите фантазии на типичния посетител на Уолмарт през уикенда.
Това е черният кос на американската култура, който обаче не е толкова онеправдан, колкото птичето с пречупени криле от песента “Blackbird” на The Beatles, чийто кавър срещаме на втора позиция в албума.
Именно тази песен 81-годишният днeс Пол Маккартни първоначално посвещава на движението за граждански права в Америка от средата на 20 век, което цели да сложи край на расовата сегрегация и дискриминация в страната. С този кавър, както с целия албум впрочем, Бийонсе напомня, че тази борба всъщност не е приключила, макар от друга страна самата тя да е жив пример, че Щатите, дори днес, могат да бъдат „страната на неограничените възможности“, онази „велика Америка“ за всеки свой гражданин, пожелал да последва мечтите си.
С благословията на самата Доли Партън чуваме още един кавър в този голям във всеки един смисъл албум (съдържа цели 27 парчета), и той е на вечната кънтри класика „Jolene”. Бийонсе и тук се заиграва умело с темата за традицията и традиционното, чийто прочит може да бъде различен не само от гледна точка на чернокожия американец, но и от женска перспектива също така.
Ако американската съпруга от 1973 г., когато излиза оригиналът на “Jolene”, макар и далеч от петдесетарската домакиня, е все пак плаха, неуверена и отчаяна заради риска семейството ѝ, нейното всичко, да бъде разбито, то в лириките на Бионсе последното, което виждаме е неувереност, за отчаяние не може и да става дума.
Тук имаме кралица, както самият текст подчертава. Традиционното е маркирано със статута на семейна жена, която от 20 години е с един и същи мъж. Това обаче не е задължение, а свободен избор на независима личност, която в пъти надскача тази си конкретна роля.
В „Cowboy Carter” феминизмът не е напънат, а органично присъства като една от червените нишки, около които концептуално се разгръща албумът. И пак по някакъв сякаш магичен начин този факт не се бие с мотива за традиционното, а го допълва.
„'Cause time heals everything
I don't need anything
Hallelujah
I pray to her“
Това е видимо и в този цитат от текста на „Just for fun”, където от една страна имаме вярата в Бог - друга смислова константа в лириките на певицата, която неведнъж е признавала, че е вярваща (макар и в Щатите това далеч да не е екзотика, все пак на самия долар пише „In God We Trust“).
От друга страна в този текст очевидно Бог е жена, което би звучало богохулно за всеки убеден републиканец и фен на Тръмп. Освен ако молитвите не са отправени всъщност към жената, на която всички християни по света се молят – Божията майка. Въпрос на интерпретация. Отново.
Този албум на Бийонсе много лесно може да бъде тълкуван като провокация.
И много лесно можем да повярваме, че е именно такава, ако не ставаше дума за артист от подобна величина, който, както тя самата казва във филма за последното ѝ турне, който неотдавна напълни киносалоните по света – няма какво на кого повече да доказва.
И ако не беше толкова сложен на всички нива, разбира се. Неслучайно дни преди излизането му певицата заяви, че това не е кънтри албум, това е албум на Бийонсе. Бийонсе, която няма нужда от формат, тя сама си е такъв.
Достигнала, след дълги години работа, статута на музикална икона в онзи олдскуул смисъл на думата, който влагахме преди съществуването на известни за самата известност хора, 42-годишната Бийонсе има зрелостта и свободата да си позволи да създава автентично и значимо изкуство.
А автентичното и значимо изкуство много трудно може да е аполитично. То неминуемо и от сърце засяга мащабни, надличностни проблеми.
Това е музика, която не просто весели и вълнува. Това е музика, която променя. Но най-вече и преди всичко – музика, която свързва хората във време разделно.
