Една експлозия и политическите ѝ последствия

От улицата се виждаха големи кълба дим, постепенно затъмняващи цялото небе.

Сирени и оглушителна противопожарна аларма увеличаваха усещането за паника и безпомощност.

Пред 25 години на 11 септември стоях на тротоара пред Държавния департамент във Вашингтон и чаках за среща, която, разбира се, не се състоя.

Пентагонът гореше, докато в Ню Йорк двете кули бавно се топяха пред телевизионните камери – и пред очите на целия свят.

За млад дипломат като мен тогава случващото се изглеждаше сюрреалистично.

От 1945 г. насам в Западна, а от 1989 г. и в нашата част на Европа реално имаше само една велика сила: Америка.

Икономически, военно и политически американците бяха доминиращата сила. Сега, когато американците се изтеглят от континента, а понякога говорят и действат и откровено враждебно (митата и Гренландия са най-ярките примери), се завръща старият въпрос, който често е водел до войни в миналото:

кой е най-могъщият на континента?

В тази светлина победата на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (AfD) в Саксония-Анхалт е тревожна за цяла Европа.

Защото тази победа, заедно с отхвърлянето на традиционните левоцентристки и десни народни партии, идва точно в момент на властови вакуум на европейския континент. В този момент никоя държава все още не може да претендира за мястото на Америка.

Най-близо до тази роля е Германия: до 2029 г. тя ще инвестира в отбрана повече, отколкото Франция и Англия взети заедно.

В същото време за първи път след 1945 г. Германия влиза в ролята на европейски лидер не само икономически (с което бяхме свикнали), но и военно. Ако това се случи в тясно сътрудничество с други европейски страни, така че германските инвестиции в отбраната да бъдат „европеизирани“ и да са от полза за континента, това не трябва да бъде плашещо.

Проблемът възниква, ако се появи мощна германска армия, която не се интересува от останалата част от Европа, и мощна германска оръжейна индустрия, която изтласква европейските конкуренти от пазара.

Особеното е, че точно това иска AfD.

Партията, която е толкова екстремистка, че дори Марин Льо Пен се дистанцира от нея, следва антиевропейски и антиамерикански курс и открито търси сближаване с Русия.

Това противоречи на всичко, което Германия отстоява след 1945 г.

След двете световни войни, в които Германия беше агресор, под американско ръководство страната се помири с европейските си съседи – и най-вече с Франция. Интегрира се военно в НАТО и икономически в Европейската икономическа общност.

По този повод е и класическото обобщение на западната военна стратегия от британския лорд Исмей, първият генерален секретар на НАТО: „Целта е да държим руснаците отвън, американците вътре, а германците долу“.

Всеки път когато Германия става по-силна - например след обединението през деветдесетте години - тя се отказва от част от своя суверенитет (да замени германската марка с еврото), за да успокои останалата част от Европа.

Казано по друг начин: Германия се развиваше само ако беше здраво закотвена в западен, европейски контекст.

Французите винаги са мечтали за европейски суверенитет без Америка. За разлика от Германия, интелектуално зависима от Америка и от „Pax Americana“, които ѝ позволиха да се преизмисли в една либерално-демократична Европа.

Сега, когато Америка се оттегля, Германия има проблем с идентичността.

Тя е в състояние на безцелност и несигурност по отношение на света, Европа и себе си.

Независимо дали AfD ще управлява Саксония или не, фактът, че тя пробива електорално точно сега, не само с планове за „ремиграция“, но и с идеята да обърне гръб на Запада и да се насочи към Русия, говори много.

Сега останалата част на Европа трябва до помогне на Германия да европеизира отбраната си, да изгради колективни структури, в които новата германска мощ да може безопасно да процъфтява, в интерес на всички.

За целта страните трябва да привличат, а не да отблъскват индустриални съдружия с Германия в отбраната. Те също трябва да могат да защитават своята индустриална си сигурност от саботажи, като тези срещу „Емко“ у нас.

Защото един от на-важните уроци на 11 септември е, че обществото очаква държавата да го защитава, а американските институции не успяха.

Преодоляването на провала на службите тогава, преди 25 години, започна с поставянето на диагноза – „войната срещу тероризма“ и активирането на чл.5 на договора за НАТО.

Днес Европа започва да назовава нещата с истинските им имена и това е началото на оздравяването. България не трябва да бъде изключение.

Още Външнополитически дневници от Весела Чернева:

Четворката от Блед