Помните ли Бьорнстад? Влюбеното в хокея градче от едноименния роман на Фредрик Бакман и екранизацията му по HBO, където група тийнейджъри прекрачиха от детството в живота, някои успешно, други – не.
Емануела Петкова изглежда като току-що излязла именно от Бьорнстад. С екипа си за хокей, ситните плитки в косата и красивото, младо лице, издаващо едно предчувствие за бъдеще, което може да се види само в очите на хората под 20, тя влиза в Зимния дворец като човек, който много добре знае мястото си. И на леда показва, че то ѝ е точно там.
Състезателка от националния отбор по хокей (да, възможно е да не сте знаели, че имаме такъв), Емануела се върти на леда в неподражаем танц, в който грубостта на този спорт прелива в изкуство, в естетически триумф за окото и възхищение от единението на тези три елемента: човекът, кънките и шайбата.
Хокеят идва при Емануела на бял кон малко след началото на ковид пандемията. Допреди това тя отдава 4 години от живота си на художествената гимнастика, но през 2020 г. тренировките преминават изцяло онлайн заради ковид пандемията.
Представете си за момент как се мятат бухалки вкъщи, докато родителите ти са у дома и се опитват да работят, а треньорът дава инструкции през безразличния поглед на екрана. Малко след като реалността на гимнастиката бива пречупена през рестрикциите на вируса, Емануела си чупи глезена по време на скок от изоставена сграда в Студентски град и професионалната ѝ кариера на гимнастичка бива бързо торпилирана от реалността на едно онлайн съществуване в съчетание с глезен, който трябва да бъде пазен.
В хокея обаче основното натоварване пада върху коленете, а глезените са пощадени, което го прави подходящ спорт за нея. В същото време става ясно, че съществува програма за спортни състезания Щатите, наречена Макабиада. В нея могат да се включват млади хора, които искат да се състезават с американския отбор (в случая отбора на Сан Диего) и Емануела привижда в това възможност.
Оказва се, че хокеят е не просто спорт, а призвание, и към днешна дата той е единственото пространство, в което тийнейджърката намира свободата, от която толкова се нуждае.
„Всички проблеми, които имам, ме карат да се чувствам несвободна, зависима. Искам аз да взимам решенията, които се отнасят до мен и тялото ми, до стила ми“, споделя Еми и разказва как преди няколко години си е подстригала косата късо, при което баща ѝ е реагирал с характерно родителско негодувание, изливащо се във фразата „Пола ли искаш да си смениш, защо се правиш на момче?“ Изглежда, че митологичната горгона Медуза на „джендър идеологията“ оказва реално въздействие върху отношенията между тийнейджърите и техните родители. Къде заради сексуалната флуидност, типична за тези години, къде заради родителска параноя, подхранвана от някои социални и политически кръгове.
И все пак, въпреки че концепцията за "джендър идеологията" е присъща на едни от най-неприятни политически фигури у нас, промяната в сексуалността на младежите през последните 2,3 десетилетия е факт. Според Еми еднополовите връзки са по-чести от хетеросексуалните отношения и без да заклеймяваме или да нахлуваме в кино салоните, можем да отделим внимание и време да разберем защо.
Само преди месец Емануела губи баба си. Скръбта е една от най-сложните човешки емоции и въпросът за нейното преживяване в една толкова драматична възраст като петнайсетте години на Емануела, неминуемо се настанява в центъра на разговора ни.
„Опитвам се да мисля за това като за нещо напълно нормално, защото е такова. Хората идват и си отиват и това е гадно и тежко, но е нещо, с което може да се живее“, разказва тя.
„Беше към 10ч. вечерта и тя не искаше да сме вкъщи, защото се притесняваше. Баба ми остана с майка ми и леля ми и малко по-късно баща ми ми каза, че трябва да поговорим. Знаех, че нещо е станало и предполагах какво е. Той ми каза, че баба е починала, а аз много се разстроих. Исках да хукна към вкъщи и не знам....“.
Усещането да копнееш да отидеш при своя близък човек, защото той обема единственото пространство, в което би се успокоил, е познато на всички хора, преминавали през траур, а при Еми то я връхлита в момента, в който разбира за смъртта на баба си. Тя е жената, подкрепила я категорично в решението ѝ да се занимава с хокей професионално. Така успехите на момичето са освен спортни успехи и своеобразни свидетелства за обичта към баба ѝ.
„Баща ми, като чу за хокей, заяви, че това е мъжки спорт и не одобрява да се занимавам с него. След това обаче дойде на един мач и се влюби в хокея“, казва тя.
Освен спорта, Еми има още един път към "себе си": пианото.
„Свиря на пиано от много малка. Майка ми записа мен на пиано и брат ми на китара в едно читалище близо до вкъщи, а аз винаги съм обичала музиката много: както да я слушам, така и да я създавам.“
Ако трябва да избира музика, която да слуша, ще е техно. И докато ледът танцува под кънките ѝ, клавишите танцуват под пръстите ѝ в различни музикални стилове. Музиката и спортът са пътищата, по които Емануела открива свободата, за която толкова копнее.
„Мразя някой да ми налага мнението си. Ако става дума за родителите ми и в това, което ми налагат има логика, разбира се, че ще се съглася, но ако става дума за нещо, в което гледните точки са повече от една, ще се разбунтувам“, казва тя.
Изглежда, че нейните родители не налагат властта си по нелогичен начин. Когато става дума за излизания, майка ѝ казва, че могат да ходят където поискат, но при едно условие: когато купонът приключи, да ѝ се обадят, за да отиде да ги вземе. И да знае къде са: една честна тактика, осигуряваща свобода на решенията на тийнейджърите и относително спокойствие за родителите.
Спортът и музиката са своеобразни пояси, които я държат надалеч от наркотиците: една тема, която не бива да губим от поглед, когато говорим за тийнейджърите в 21 век. За Еми те не представляват интерес. И въпреки че връстниците ѝ злоупотребяват с всевъзможни дизайнерски дроги и "бензота", достъпни във всяка аптека със зелена рецепта, тя е спортист и изкушението от наркотиците е сведено до нула.
След 10 години Емануела вижда себе си като студентка последна година в университета, макар, съвсем типично за млад човек, все още да няма идея какво иска да учи. Едно обаче е ясно: не иска да взима година почивка между училището и университета, както правят много от хората на нейната възраст, защото смята, че влизането в режим „ежедневно учене“ е трудна задача и веднъж излязъл от рутината, човек трудно влиза в нея отново.
Трудно е и да си млад през 2023г. Качени на крилете на носталгията, често слагаме ореол на тийн годините си, но сме склонни да забравяме с какъв страх са придружени опитите да се ориентираш в живота докато си "ни риба, ни рак", или по-точно: нито дете, нито възрастен. И това във времената на "първия Интернет".
Днес социалните мрежи правят всичко много по-трудно.
"Случва се някакви хора да качат за тебе някакви неща, да те блекмейлнат, да те заплашват, че ще качат нещо на story. Разпространяват се много снимки на хората, без те да искат или да са дали съгласие за това. В днешно време да покажеш себе си и какъв човек си е нещо, от което хората се срамуват, защото всички са твърде критични и не могат да уважат чуждото мнение, нито да приемат, че всички сме различни", казва Еми.
Instagram с неговата илюзия за съвършенство, претворена във всевъзможни филтри, също крие подводни камъни.
"Започнах да излизам на 11 години с брат ми и неговата компания и се усетих как променям външния си вид, за да се впиша в средата, в която исках да се движа", разказва Еми. Много тийнейджъри попадат във водовъртежа на натиска на Instagram естетиката, която ги кара да вярват, че не са достатъчно красиви, слаби, високи, успешни, пътуващи и влюбени. Само фантазията бележи границата на това до какви резултати води потискането, което налаганата от мрежите перфектност упражнява върху младите хора.
Добрата новина е, че можем да им помогнем да се ориентират в този нов свят, ако сме близо до тях: ако говорим, обясняваме и напътстваме. Нещо, което можем да направим само след като надникнем в света на 15-годишните и леко отнемем от розовия цвят на младостта, защото освен "пъпки и хормони", в нея има място и за скръб, и за амбиция, и за смисъл, и за успех.