Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Последния път, когато пих, усещах, че нямам душа. Молех се някой да ми я върне, за да я излекувам.“ С тези думи Лидия Кирилова описва онзи повратен момент, когато започва истинското ѝ възстановяване. Не с лечение, не с теория, а с болезнено осъзнаване. Днес тя е арттерапевт, поетеса и създател на проекта Callipoesis – инициатива, която среща калиграфия и поезия в общо пространство. Но преди да се стигне дотам, пътят ѝ минава през тъмнина, която дълго време прикрива зад професионализъм, амбиция и дисциплина.
По думите ѝ, работата в рекламна агенция и фрийланс проекти в сферата на графичния дизайн ѝ носи външен успех, но вътрешно я изтощава. Алкохолът се появява не като бунт, а като средство да понесе дните. „Използвах пиенето, за да функционирам“, казва тя. Първоначално – прикрито, контролирано, уж „нормално“. После – все по-нужно. Докато не стига до точка, в която тялото отказва, а душата се е отдръпнала.
Тогава сама търси помощ. Попада в Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите в София – мястото, което променя посоката. Там среща Виктория Казакова – психоложка, която ѝ помага да приеме, че зависимостта не е морален провал, а болест, която изисква работа, търпение и грижа. След години терапия и лична трансформация Лидия остава в центъра – първо като доброволец, после и като арттерапевт.
Лидия e уверена, че в подобни центрове могат да работят само хора, които истински вярват в промяната – защото са я видели, преживели или съпроводили. „Това не е работа, която просто вършиш. Трябва да вярваш в нея – иначе не става“, казва тя.
Убедена е, че дори в собствения ѝ случай най-тежките последици е можело да бъдат предотвратени, ако е получила подкрепа по-рано. Именно затова се фокусира върху превенцията
Днес работи с младежи на възраст между 16 и 29 години. Много от тях идват сами, без да са доведени от родители или институции. „Идвали са 14-годишни момичета, които сами признават, че не могат повече – било то заради употреба на трева, хранително разстройство или постоянни панически атаки. Идват не защото някой ги е принудил, а защото вътрешно вече знаят, че не могат да продължат така.“
„Виждам себе си в тях. И понякога, колкото и непрофесионално да звучи, ми се иска просто да ги прегърна и да им кажа: ще мине. Всичко ще бъде наред.“
Центърът провежда и срещи с родителите – когато младежите са непълнолетни или когато средата предполага това. „Семейната среда е ключова. Ако едно дете не може да потърси подкрепа у дома, поне тук да намери друг вид разбиране.“ Работи се и в училища – с програми за универсална и селективна превенция, които заменят остарелите модели на назидание със съпричастност, диалог и алтернативи.
Лидия говори за зависимостта като за парадоксален механизъм за справяне. Повечето от младежите, с които работи, не търсят удоволствие, а облекчение. Във веществото (или в поведението – хазарт, дигитални зависимости, компулсивност) те намират временна защита от реалност, която ги травмира.
„Ако нормалните хора са чувствителни, зависимите често са чувствителни на десета степен. Свръхчувствителността не е причина, но е почва – там където тревожността, травмата и самотата раждат нуждата от забрава.“
Завършила магистратура по арттерапия в НХА, Лидия създава собствена програма от 12 сесии, насочена към хора в рехабилитация. Работи в групи – казва, че там се изгражда усещане за общност и огледално съпреживяване. „Целта е да върнем връзката със себе си, за да можем да се върнем и в света.“
В момента продължава обучението си с втора магистратура – този път по психология, за да може да провежда и индивидуални сесии с младежите. „Усещам, че когато съм готова и в тази посока, ще мога да влизам още по-дълбоко в работата с тях. Да им помогна на друго ниво.“
Паралелно с терапевтичната работа се възражда и творческата ѝ страна. Проектът Callipoesis е нейната идея за среща между калиграфия и поезия – художествено и емоционално преживяване, което превежда думите през ръката, перото и тялото. „Искам поезията да излезе от книгата, а калиграфията – от хартията. Да се срещнат в пространството и да създадат нещо ново, нещо трето.“
Още преди зависимостта, преди терапията и преди проекта ѝ, изкуството присъства в живота ѝ – първо под формата на рисунки на портрети, които прави още в началното училище.„Спомням си, че прерисувах руски писатели – Пушкин, Толстой… Те са доста характерни и благодатни“, казва тя с усмивка.
Рисунките ѝ приличат на ксерокопия – така казват. Още тогава ръката ѝ намира начин да превежда душевността през образ.
След техникума по текстил, идва неочакван завой – кандидатства българска филология в Софийския университет. „Не бях готова за Художествената академия. А филологията ми даде друг тип дълбочина – аналитичен поглед, мислене, търпение.“
Там влиза в литературна среда, започва да пише критика, участва в рубриката Letterophagy в „Литературен вестник“ . Основният ѝ фокус е съвременната българска поезия – с идеята да се говори за нея не академично, а живо. Създава и собствен сайт,, в който продължава да публикува литературна критика и текстове, свързани с нови поетични гласове и тенденции.
След университета интересът ѝ към визуалното се завръща. Завършва курс по графичен дизайн в SoftUni Creative – програма, която ѝ показва как думите могат да бъдат преживявани и визуално. Така открива калиграфията
Самата тя също пише – има публикувани стихотворения в различни издания и е подготвяла да ги събере в книга, но впоследствие решава, че все още не е готова.
Днес, когато работи с младежи, Лидия разчита не само на думите. Начинът, по който рисуват – какви цветове избират, колко силно натискат молива, какво повтарят или избягват – ѝ дава важна информация. Понякога казват много повече с една линия, отколкото биха изразили в цял разговор. Това за нея е не просто терапия – а начин за разбиране, за грижа, за надникване в свят, който често остава затворен.
Затова и вярва, че всичко, с което се е занимавала досега – филология, критика, калиграфия, поезия, дизайн – се е събрало в работата ѝ като арттерапевт. „Винаги съм имала множество интереси. Но сега виждам как всички нишки се вплитат. И се чувствам на мястото си.“
