Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Вчера, 02. юни, ни напусна една от най-обичаните български журналистки - Нери Терзиева. Публикуваме лично писмо от режисьора Иглика Трифонова за Нери Терзиева. Нери е сценарист на филма на Иглика "Роднини". Свързва ги обаче не само работата, а едно дълбоко и искрено приятелство за цял живот.
Скъпа, Нерко, каква непоносимо страшна вест.
Ти си тръгна, когато имаме такава нужда от теб. През последните месеци светът показа грозното си лице без предизвестие, без срам. Врагуване, нетърпимост, ожесточение, брутална агресия, погнуса. Истинските човеци са толкова нужни сега, Нерко. Без теб ще ни бъде много по-трудно. От всички нас, които имахме житейския късмет да те познаваме, ти имаше най-яркия талант да бъдеш приятел, да проявяваш милост и съпричастност към страдащите, да обикваш, да даваш кураж, да прощаваш.
Правеше го така естествено и непринудено.
Благодаря ти, скъпа моя, за светлите моменти докато създавахме документалния ни филм „Роднини“. Винаги ще помня пътуванията ни из Родопите. Твоите разговори с хората там. Как ти споделяха животите си. „Кажи ми, какче, какво те мъчи, какво ти тежи така?“ И те започваха… сякаш говорят със сестра си, с майка си. И нито за секунда в тези разговори не можеше да разпознаеш Нери Терзиева, звездата от телевизионния екран, журналистката, от която чухме най-важните и обещаващи новини в живота си, ПР-а на президента Петър Стоянов в най съдбоносните години от установяването на демокрацията в България, жената, познаваща толкова важни световни фигури и знаеща толкова много, жената, създала цяла нова школа в журналистиката.
Тогава, в тези моменти, ти беше просто една от тях, хората от Родопите, Нерко, и те ти споделяха. Споделяха ти и им олекваше. Държаха те за ръце и не искаха да се разделяте. Те ти вярваха, защото усещаха, че ти знаеш какво е страдание. Каква рядка човешка дарба притежаваше – да превърнеш страданието в нещо светло! И как никога, никога не се правеше на важна, на значителна. Никога не захранваше егото си. Колко цялостен трябва да бъде човек, за да го може. Възхищавах ти се. Ти си една от малцината, които са ме карали да вярвам, че има истински добри хора.
Благословия бяха моментите, в които те виждах с любимите ти хора, с дъщеря ти, с внуците ти. Твоето семейство беше твоята радост и големият смисъл на живота ти. На твоето семейство ти беше предано отдадена.
Благодаря ти, Нерко, за куража, който ми даваше, докато правех филмите си, когато се отчайвах или страхувах. Благодаря ти за обичта. Благодаря ти за забележителното ти чувство за хумор, за моментите, в които се смеехме, заразявайки се една друга. Колко хубаво беше.
В последния си sms ми написа, че искаш да гледаш през една малка дупчица как снимаме новия филм „Калуня“. Не мога да си представя, че няма да дойдеш на снимките в любимите ни Родопи, че няма да видиш актьорите, за които така се вълнуваше, облечени в костюми, каквито са носили нашите баби и прабаби, за които толкова сме си говорили. Но ти ще бъдеш с нас на тези снимки. Наистина. Ще се питаме какво би казала за този епизод или за другия, дали готовият филм ще те докосне, колкото бихме искали…
Когато хора като теб си тръгват, боли силно. Ние, твоите приятели, ще бъдем по-самотни. Ще ни липсваш до края. И истински се надявам, че ти, наша Нерко, знаеш, че много те обичаме.
