"Може ли демокрацията да работи, ако една голяма група от гражданите вярват, че да изгубиш изборите е равносилно на това да изгубиш държавата си?"
Този въпрос поставя политологът Иван Кръстев в нова статия за Financial Times, озаглавена "Демокрациите не понасят прекалено много драма".
Кръстев описва момента, в който стига до този въпрос - това е денят, в който той гласува на петите поредни парламентарни избори в България, 2 април. И отново няма никаква гаранция, че ще бъде съставен редовен кабинет.
България не е единствената държава, която преживява усещането, че се намира във "финална битка" за бъдещето си - изразът принадлежи на стария социалистически химн "Интернационалът", но се оказва подходящ рефрен за съвременната демократична политика, казва Кръстев.
Той дава няколко примера: един от тях е Доналд Тръмп, който предупреждава последователите си, че ако не го изберат за президент през 2024 г., "нашата държава ще бъде изгубена завинаги".
Сходен апел може да се чуе по улиците на Париж, където стотици хиляди души протестират в продължение на седмици срещу решението на президента Еманюел Макрон да вдигне пенсионната възраст от 62 на 64 г. Протестиращите хранят и по-обща антипатия към неговия "имперски", юпитерски стил на управление.
"Финалната битка" тече и в Израел, където множество граждани са решени да спрат дясното правителство на Бенямин Нетаняху от реформирането - или подчиняването, както те го виждат - на съдебната система.
"Сега или никога" е и положението в Турция, където предстоящите избори изправят автократът Реджеп Тайип Ердоган срещу демократичната опозиция, пише Кръстев, но поставя апостроф: "Наистина ли участниците в тези протести и демонстрации, независимо от цялата си искрена убеденост, вече нямат какво да губят?".
"Мислителят от 19 век Алексис дьо Токвил е един от първите, които казват, че демократичната политика има нужда от драма. Но демокрацията има нужда и и да бъде де-драматизирана", коментира той.
"В деня след изборите - цялата обреченост и мрак, Sturm und Drang, на кампанията изведнъж изчезва. Проблемите започват да изглеждат разрешими, а светът изведнъж се връща към нормалното по магичен начин. Работещите демокрации изискват политически актьори, обучени по метода на Бертолд Брехт, а не Станиславски. Тоест - трябва да бъдат способни да се дистанцират от своите предизборни личности", казва още той.
Тази "магична" способност за успокоение на следизборната обстановка изгелжда изгубена, според него.
"Демократичната политика е обсебена от усещане за изключителна спешност, в която няма място за компромиси. Това е политиката като сблъсък на две апокалиптични въображения", казва той.
Отляво, природозащитниците вярват, че ако не действаме сега, то утре или най-късно вдругиден, няма да има човешки живот на Земята. Традиционалисткото дясно, от своя страна, е мотивирано не от страх за края на живота като такъв, а от страх, че "нашият начин на живот" може би приключва.
"И двете групи споделят усещането, че са въвлечени във "финалната битка". И ако някои от притесненията им са съвсем реални и изискват спешни обществени мерки, радикализмът им се е превърнал в основен начин за справяне със сложността и объркаността", казва Иван Кръстев.
"Проблемът е, че демокрацията не може да работи нито когато залогът е прекалено малък, нито когато той е прекалено висок. Демокрацията губи доверие, когато правителството се сменя, но друго - не. Но тя губи самозадръжки, когато промяната на управлението променя всичко друго", казва той.
"В демокрацията, губещите изборите признават загубата си на първо място защото тя не означава, че прекалено много е изгубено - а и следващите избори не са чак толкова далеч. Изкуството на демокрацията е да оставиш бъдещето отворено. Работата на изборите е да превърнат лудостта в разум и да преведат страстите в интереси. Вотът дава глас на всеки гражданин, но го лишава от способността да покажат интензивността на вярванията им. Гласът на един фанатик, за когото изборите са въпрос на живот и смърт, има равна тежест с гласа на гражданин, който почти не знае за кого и защо гласува", казва Кръстев.
Резултатът е двойнствен - позволява ни да заменим управляващите, като ни защитава от крайната репресивна държава. Но и контролира страстите и ни защитава от крайно експресивния гражданин.
"В идеалния случай демокрацията прави апатичните хора заинтересовани от публичния живот, докато в същото време охлажда страстите на радикалните привърженици", казва той.
Ако изборите са само карнавал на емоциите, ефективното управление става невъзможно. И ако е вярно, че живеем в трудни времена и натискът за радикални действия е реален, "Това е финалната битка" е грешният рефрен, завършва Иван Кръстев.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
