Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Културологът и изкуствовед Георги Лозанов, главен редактор на сп. Лик на БТА и преподавател в Софийския университет, бе един от хората, които откриха изложбата "Четирите елемента" на скулптора Павел Койчев. Тя беше открита на 15 септември в Софийската градска художествена галерия и ще бъде там до 8 ноември. Поканихме доц. Лозанов да разкаже за изложбата, която трябва да бъде видяна. Както той казва - става на един дъх.
Във всеки свой проект (вече над 40) Павел Койчев вижда възможност за разговор със Създателя, осъществен със средствата на изкуството – „единствената причина то да съществува, е да се опитва да разбере Създателя“, казва скулпторът.
А какво друго можеш да се опитваш да разбереш от него, освен собственото си битие. Точно такава задача си е поставил на Койчев още от заглавието новата си изложба в Софийската градска художествена галерия - „Четирите елемента“ – вода, въздух, огън и земя - според Емпедокъл.
За древния философ те са непреходните първоначала, от които е изградено всичко преходно. Днес обаче – след края на метафизиката във философията и обрата на модернизма в изкуството – приемаме нещата не сами по себе си, а чрез „битието-в-света на човека“, както казва Мартин Хайдегер.
Така четирите елемента на Емпедокъл са представени от Койчев като четири основополагащи за човешкото битие състояния, които на свой ред са разиграни в четири сюжета: библейски, митологичен, философски и антропологичен.
Водата е заплаха, според библейски код, която идва от самия човек, заради насилието, на което е способен. От него идва и спасението му – заради милосърдието, на което е готов.
Човешкото битие е заплашено битие, но човек може да се спаси, ако различава доброто от злото и истината от лъжата. Тук ключов образ-развръзка е на Ной, който гледа нагоре, докато върви напред, защото пътя му го сочи Господ. Той е избирал да го спаси от Всемирния потоп заради това, че е праведен – дума на тъждество между добро и истина.
Ноевият ковчег е гумена лодка, като тези, с които бежанците се надяват да стигнат до Европа, прогонени от насилието на днешни злодеи, скрили истинското си лице зад пропагандни лъжи. И става въпрос на милосърдие да чуеш сирените в Киев, както в София си потънал в тишината на изложбата на Койчев, загледан в неговия, тръгнал по водата, Ной.
Въздухът е свобода – битийно присъщ човешки стремеж, без който се губи самото човешко. Представен е от скулптора в митологичен код чрез полета на Икар: полетът, реенето във въздуха е класически израз на мечтата за безгранична свобода, а участта на Икар напомня, че свободата си има цена – не ти принадлежи „по условие“ и за да я постигнеш, ти трябва смелост, дори лудост.
Да се оставиш на баналността на дните и да я смяташ за нормална, е доброволен отказ от свобода. Лудият, усетил смисъла на битието по-добре от нормалните, е любим за Койчев персонаж, на когото в тази изложба е предоставил сакралното „горе“.
Огънят в „Четирите елемента“ по Койчев е метафора на познанието – и със светлината, която носи на човека, и с дълбоката промяна, която предизвиква в живота му, подобно на всяко велико откритие. Не е трудно да си представим, че е разположен в дъното на пещера, а хора край него, докато се греят, го съзерцават съсредоточено.
Ученици на огъня са. Въображаемите сенки, които той оставя върху дъното, напомнят за Пещерата на Платон, но интерпретацията е по-скоро сократическа, защото дъното на пещерата е огледало. И тези, които гледат огъня, вместо сенките на нещата, виждат себе си, превръщат се сами в обект на познанието си.
За Сократ космосът и безкрая не подлежат на сигурно знание – за тях човек може да знае само, че нищо не знае, но онова, което не само може, а е длъжен да знае, е как да постъпва справедливо.
Койчев е пренаредил четирите елемента на Емпедокъл, под влиянието сякаш на философията на Сократ, от космическа в етическа перспектива.
Погледът на Койчев към земята е антропологически: пресъздава (в скулптурни групи) обработката ѝ, която етимологически води до културата и превръща индивида от природен феномен (тяло) в културен феномен (личност), дава му човешко битие.
То от своя страна е „битие във времето“ (Хайдегер), което носи в себе си драмата на преходността като наказание за първородния грях. Задвижен е отново библейският код, макар и твърде условно: появяват се фигурите на Адам и Ева, но свързани не с греха, а любовта.
Тя (към ближния, към Бога) е голямата привилегия на преходността (безсмъртните не могат да обичат), която може да изкупува греха и да връща невинността.
И Адам и Ева, върнали си невинността, са обградени от животни, които никога не са я губили, между цветята в Койчевата градина на любовта.
Елементът земя е любов в общата им способност да раждат живот.
И така: вода-заплаха, въздух-свобода, огън-познание, земя-любов. Но трябва да се отбележи, че докато Павел Койчев общува със Създателя, кураторът Иво Милев му съдейства професионално на общуването със зрителя и специално с осветяването на скулптурите помага за разбирането им и разпалва въображението сам да продължиш приказката за четирите елемента.
