Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Песента за Лена Бориславова ни изправя пред изключително тежък въпрос, който ние колективно отлагахме като нация и все не искахме да си го задаваме, за да не ни боли. Всички знаете за кой въпрос говоря. Нека спрем да се правим на ударени и един път завинаги, като българи, като хора, да си кажем честно:
Кога последно сме се смели на смешка на Слави? 2002-ра? Или да е било 2005-та? Не, това е късно…
Далечен спомен са онези разговори с по-възрастните роднини: “Ейй, тоя Славиту откъде ги измисля такива значи – голям Шоумен!”. И ти отговаряш – “Не, бабо Радке, той не ги измисля, има си сценаристи. И тия сценаристи това работят – превеждат лафове и вицове от интернет. А тях вече кой ги е измислил – няма значение”.
Хората постепенно разбраха, че и в дисертацията на Петър Илиев има повече авторски хумор, отколкото в скечовете на Слави.
Но дори това не е най-лошото. Аз наистина не знам кое е по-зле – като крадат смешки или като си измислят свои? Щото, ако откраднат като хората, поне има шанс да е смешно.
Слави пише в поста си към песента: “Да се посмеем заедно”. Ми хайде де – направете го смешно и почваме! Добро начало ще е и самите вие да се смеете по-често, че от 20 години сте все намръщени.
В живота има хумор, напомня се в същия пост. И вярно – животът, за разлика от Шоуто на Слави, понякога е смешен.
Какво всъщност се е получило при тази песен? Нищо. Да е сатира, не е сатира. Да е компромат срещу Лена Бориславова – тъкмо обратното, работи идеално като компромат срещу Слави Трифонов и ИТН.
Да е някакво изобличение?
Да, изобличава авторите си, без да казва нищо съществено за обекта си. Ще се окаже все пак, че това е първата по рода си сатира, която успешно осмива самия сатирик.
Смятайте колко потресаващо тъпо трябва да е едно нещо, за да накара хората да спрат да говорят колко е тъп новият филм на Максим Генчев.
За сексисткатa простащина вътре дори няма какво да говорим – нещо, което вече е лъснало, няма какво да се обяснява. То си е там. А пък смешното го няма, изчезва – и после се появява на съвсем неочаквани места.
Това е и най-любопитното в цялата работа – забележете, че когато Слави не иска да е забавно, тогава (и само тогава) става адски забавно!
В момента, в който заговори сериозно, се появява хумор – вярно, неволен, но пък автентичен. И ето – следващият му пост във фейсбук, вече тежък и обяснителен, тезисен – се е получил наистина смешен. Вътре се говори например за Финландия (защо не?), пита се (без ирония) ама наистина ли?!
“Депутата Христо” е по-добро от “Уморена кака Лена”, а се пропуска по-уместният въпрос – дали “Уморена кака Лена” е по-добро от чалгията-първоизточник на Петра? Не е.
Когато си направил кавър на Петра и нейното парче е по-стойностно (че и по-забавно) от твоето, значи не си се справил добре. Бих стиснал ръката на онзи смелчага от обкръжението на Слави, който му каже: “Шефе, изложихме се пред Петра – съсипахме репутацията на “Хищна хиена”.
Това е сериозно – оставете пред цяла България, разбирате ли, че вие се орезилихте пред Петра!
На финала на втория пост на Слави вече става ясно и че поставените задачи са много отвъд хумора – с “Уморена кака Лена” се търси истината.
Хуморът е само средство тя да се намери и да се изрази. Нищо, че първо трябва да намерим хумора.
“Разбирам, че да търсиш истината е трудно. А да мразиш Слави Трифонов е лесно – правили сте го хиляди пъти”.
Мисля, че не разбираш. Хората не те мразят, пич – просто не им е смешно. И даже тайно се надяват някой да ти е хакнал профила, понеже им става неудобно заради теб.
Това е любов, много хора още те обичат. А ти ги разочароваш. Както разочароваш Петра.
