Някъде около средата на третата седмица след обявяването на извънредното положение в България, пишещият тези редове продължава чинно да спазва наложените мерки. Oпитва се и да бъде обществено полезен, като поставя ситуацията в контексти, които имат връзка не просто с физическото оцеляване, а и със съхраняването на ценностите, заради които животът си струва да бъде опазван.

Разбира се, дума да няма, живеенето има стойност само по себе си, но това “само по себе си” никога не е празно място, то е пълно с различни съдържания и ни се иска, най-просто казано, хубавото да е повече.

Както заглавието подсказва, този път мисълта ни води към разглеждане на двама герои, чиито имена стават нарицателни за определен тип поведение и даже могат да се превърнат в термини, свързани с диагноза на патологично състояние. Докато се борим с разпространението на заразата Covid-19, подобни случаи привличат вниманието ни, защото “спасение дебне отвсякъде”.

Барон Мюнхаузен е действително съществувала личност, с която авторът на “Приключенията на барон Мюнхаузен” Рудолф Ерих Распе се среща, а малко по-късно поставя и в художествена перспектива. Книгата придобива мигновена популярност - от края на осемнайсти век, та чак до наши дни.

В разказаните истории, както е известно, се губят границите между реалност и фантазия, а самата трансформация на истинския барон в литературен образ със световна слава дава богати възможности за разсъждения нататък.

Жокера няма точен житейски прототип, но последният филм, посветен на комиксовия персонаж, извършва обратното на описаното по-горе. Решено в реалистичен ключ, повествованието снабдява с биографична плът една емблема и я превръща в конкретен човек, когото едва ли не познаваме. С други думи - фикцията придава документална правдоподобност.

Този парадокс предизвиква полярни мнения в зрителските оценки на творбата, но - да караме едно по едно. Първо да видим защо ни е баронът насред карантината.

Мюнхаузен става название на синдром, описващ психично разтройство, в което здрав човек започва да се представя като боледуващ и в желанието си да бъде такъв изгражда подробна епикриза, която трудно може да бъде квалифицирана като фалшива.

Феноменът е регистриран с това наименование през 1951 година от британския ендокринолог Ричард Ашър, а поводът да го нарече така се подразбира.

Страдащият от синдрома на Мюнхаузен е особен с това, че, за разлика от хипохондриците, не е обсебен от страха, че се разболява, въобразявайки си проява на симптоми, чието развитие всячески се стреми да предотврати.

Напротив, той цели задълбочаването на патологичната картина и трайното установяване в нейните широки рамки. Не го прави, за да избегне някакво неприятно задължение (например да си спести казармата и прочие), не е симулант, който желае да получи нечестно предимство в отделно взет момент. 

Страдащият от синдрома на Мюнхаузен иска да бъде обичан.

Да привлече вниманието на околните. Да получи уважително отношение. Да бъде значим за другите, а и за себе си. Истинският барон е хиперболизирал своите подвизи и ето - превърнал се е в безсмъртна звезда.

Когато доктор попадне на такъв пациент, задачата се оказва доста сложна, защото жертвата е способна да яви симптоматика, която първоначално изглежда съвсем реална. Изисква се продължително изследване, за да се установи каква е работата. Би било по-лесно, ако съществуваше видима користна цел, която бързо да бъде посочена като оправдание на странното поведение, но мотивът е по-дълбок и затова - скрит.

Още по-трудно става, когато психическото разстройство мутира в разновидност, застрашаваща околните - синдром на Мюнхаузен чрез заместник. 

В нея пациентът умишлено вреди не на себе си, а на свой близък, за когото започва неотлъчно и героично да се грижи. В този случай объркването е дори по-голямо, защото отнема дълго време, докато се разбере, че този, дето самоотвержено се заема с лечението, е истинската причина за заболяването. Неприятното развитие на такъв мрачен сюжет често води до тежки поражения върху здравето на заместника, които го обричат на нещастие като цяло. Добрият вариант завършва с някакво възмездие - започват напрегнати криминални разследвания, издават се присъди, появяват се и сериали в жанра “психологически трилър” по HBO и Netflix, които карат зрителите да изтръпват. 

Да, ние, зрителите, изтръпваме. И правилно. Защото, наред с припомнянето на личните си дефекти, знаем, че при определени исторически обстоятелства болният заместник може да сме всички вкупом, а някой властен пациент (наш вожд и учител) да ни “лекува” до дупка.

Не за да спечели пари или някакви преимущества от прозаичен порядък, а понеже се нуждае от нашата неизменна обич. Такава уж благородна потребност не може веднага да бъде дефинирана като проблем. Има чудене, има бавене, минават години (поне 45), обаче накрая, без съмнение, го докарваме до всеобхватни трагични последици.

Пишещият тези редове не намеква, че настоящата пандемична криза е макро-пример за набързо скицираната микро-деменция. Но той все пак твърди, че всяка подобна ситуация трябва да ни накара да се огледаме, да помислим кой какъв е и в какво отношение влиза със себе си и с другите.

Детайлите имат значение. Нюансите са важни. През тяхното дешифриране се стига до мъчително разкриващата се диагноза. Опасността от придобиването на синдрома е сериозна, защото човек е слаб и толкова отчаяно му липсват съпричастието, ласката и заявената признателност.

Точно за съпричастие, ласка и заявена признателност копнее и Артър Флек - така се казва Жокера, преди случайно да получи прозвището си от телевизионен водещ, в чието предаване е поканен.

Както вече споменахме, сценаристите на последния филм, вдъхновен от комиксовата поредица, си позволяват да свалят популярната маска на персонажа и да разкажат за пътя до поставянето й. Те дават отговор на въпроса къде и как живее един обикновен гражданин, превърнал се по-късно в митична фигура, олицетворяваща самото зло. И защо става така.

Феновете на комикса и са недоволни от баналния социално-психологически подход с неприятен левичарски уклон, според който унизеното битие на един беден уличен клоун, претърпял увреждащ психически тормоз, определя неговото разбунтувало се съзнание. Те предпочитат двуизмерния Жокер на Джак Никълсън, а най-вече този на Хийт Леджър, превъплътил самия ангел на унищожението от съвременен градски тип.

Тези критики са разбираеми, но пропускат някои недотам банални подробности. 

Една от тях е, че предишните превъплъщения в образа на злодея ни оставят с впечатлението, че Жокера действително играе - прави се на лош, вършейки ужасни неща, но иначе е симпатяга и в края на краищата - голям пич.

Такива са повечето “лоши” момчета и момичета, такива са и престъпниците - готини хора, некомформисти, които правят каквото си щат, напук на фалшивия морал. Тяхното лошо е по-привлекателно и честно от доброто. 

Разгръщането на новия сюжет излъчва напълно противоположен сигнал. Героят е мил и добродетелен, несправедливо изстрадал, невинна жертва на тежко умствено заболяване, но точно неговия благороден човешки облик се оказва параван, зад който се крие истинското, не подлежащо на рационални оправдания зло. Героите на Никълсън и Леджър искат да са лоши, но са добри, при Финикс е обратното. 

Нека припомним, че, по собствените му думи, неговият Жокер не изповядва определена идеология, не стои зад осъзнати ценности, а реагира на насилието и несправедливостта с инстинктивно презрение към живота въобще - да го отнемаш действа успокояващо. Той не става защитник на малките и слабите, нито на каквато и да било положителна теза, а се откача от познатия разумен ред, за да застине в ироничното до гротеска лице на чистото отрицание.

Няма идейни последователи, а маскираната като него тълпа го издига за свой водач, защото е заразена от неговия вирус.  

Ако въобще могат да се правят политически тълкувания на така поднесената история, то те биха изобличили крайните леви или десни доктрини като тежки вирусни инфекции, поразили милиони хора. 

Някой би казал, че такава интерпретация е прекалено тенденциозна, защото свежда едно справедливо социално противопоставяне до медицинска проблематика, до биология и вирусология, лишени от морални параметри. А такива винаги има.   

Да. Чуха се много гласове, които приписват дори на разпространяващата се в момента епидемия своеобразна позитивна функция - човечеството се опомня, природата си отдъхва от алчната човешка агресия, руши се едно порочно построение, егоизмът отстъпва пред солидарността. Заразата сякаш е онеправдан несретник, когото глобалното общество е оставило без внимание, и той си го връща по силата на висш универсален закон.

Може да се направят и такива изводи. Но в смисъла на изложеното дотук трябва да се има предвид, че Жокера не предлага решение извън разрухата. Със силата и механизмите на вирус неговият генетичен код може драстично да разклати системата и, ако сме насъбрали гняв срещу нея, това за момент да ни се стори правилно, но задачата тя да работи по някакъв начин остава. Като се отърсим от афектите, възникнали покрай битката с болестта, отново ще изникне въпросът: Какво да правим със здравето си? Със свободата си?

Отново ще застанем пред основанията да живеем така, както сме живели досега, и трудността те да бъдат преразгледани. Защото май има причина да са такива, каквито са. Не е като да ги отмахнем, сякаш са досадна грешка.

Както се разбра, и вирусът, и лечителите, които биха се постарали боледуването никога да не спира, защото така те ще бъдат вечно необходими, могат да се родят от един и същи дефицит, завъртайки света в омагьосаният си кръг. Какво да се прави тогава? Има ли полезен ход, встрани от утешителните утопии как утре ще бъдем по-добри?

Специално по отношение на синдрома Мюнхаузен оздравителната стратегия се състои в това да се адресират предпоставките за неговото появяване.

Защо някой ще разболява себе си или друг, за да получи необходимото му внимание? Защо не е успял да го постигне по друг начин? Кога се е явила пречката, каква е тя? Доколко е в него самия, доколко идва отвън? 

Относно вируса на Жокера също трябва да се зададат конкретни въпроси и да се предприемат превантивни грижи, които ще предотвратяват пандемично разгръщане в бъдеще. Кой страда, защо страда, как да се облекчи болката. Без да се придава излишно значение, без да се проява нехайство.

Въобще, ако повече са лекарите, а не духовните водачи и лечителите, ако повече са скромните действия, а не гордите приказки, ако по-откровено признаем какви сме, а спрем да скандираме какви мечтаем да станем, шансът за оцеляване е по-голям.

Здравето е любов, а любовта не може без прошка и смирение.