Казват, че когато кризата отмине, трябва да сме готови за новата вълна - последствията от социалната изолация, от промяната на бита и на навиците ни. Потърсихме двама утвърдени учени в областта на съзнанието и психиката, за да видим пандемията през тяхната експертиза. 

Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт и супервизор. Преподавател в магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на НБУ. Цветелина Йосифова е психотерапевт (психодрама, психоанализа и групова анализа). Преподавател в магистърска програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на НБУ.


Д-р Давид Иерохам: Въпросът „Кой ще оцелее?“ не трябва да се възприема като „кой заслужава да оцелее“, защото всеки при сегашните обстоятелства преди всичко заслужава да оцелее. Така че първото нещо което всеки човек е задължително да си каже сега е: „Аз заслужавам да оцелея!“. След това трябва да помислим не само за себе си, а за всички останали хора, че не само аз, но всеки един човек „заслужава да оцелее“.

Има разлика между оцеляването на индивида и оцеляването на човека като вид. Видът може да загине при неуспешна борба с промените във външния свят. В момента ние всички хора, като човешки вид, водим такава борба. Тук голямата отговорност пада върху политиците, тоест “правителството и щаба”.


Индивидът обаче умира от вътрешните си конфликти и тук идва въпросът за „извънредното положение“ и как отделният човек застава по отношение на него и как го интегрира в собственото си мислене и начина си на живот.

Какво точно се случва с психическото състояние на хората в момента? Какво ни липсва сега, защо страдаме? 

Д-р Давид Иерохам: Лесно е да използваме патетичните „психологични” клишета от рода на „няма развитие и промяна без болка” - нравоучения от рода, че търпим наказание, защото бяхме се самозабравили в търсенето на наслаждения, бяхме арогантни, алчни и лакоми, суетно-втренчени в илюзията на собственото си всемогъщество. 

Нека оставим този словесен потенциал на политици, президенти, „възпитатели на обществото". 
Драмата, в която сме действащи лица, е твърде непозната, нахлула внезапно в живота ни и пипнешком, стъпка по стъпка трябва да я разберем, за да запазим поне до известна степен здравословното си психично функциониране. 

Преди всичко как да я диагностицираме? Струва ми се, че ако погледнем отстрани външната сцена, на която стоим, можем чрез нея донякъде да си представим и „вътрешната сцена” на нашите преживявания. 

Затворени в домовете си гледаме, през прозорците, пусти улици, не се чуват почти никакви шумове, ако двама души се разминават, единият поне е с маска и отбягвайки да се поглеждат, внимават да са поне на два метра разстояние. Практически външната сцена е почти празна, да не кажа пуста, като улиците вече не притежават хората както преди, нито автомобилите, чието движение предопределяха. Тя, външната сцена, вече не ни притежава, опустяла е самата тя, а нас е оставила освободени, но вътрешно празни. 

Според мен подобна е и вътрешната ни сцена, все по-избледняващи преживявания и все по-големи пространства за нови преживявания, които обаче не могат да бъдат доставени отвън. 

Това освободено пространство вътре в нас е абсолютно необходимо, за да „оцелеем” в извънредното положение, защото то може да се изпълни с по-автентични неща, които ние можем да сътворим: като истината за самите нас, реалистични надежди, вяра в себе си и едно особено напрежение, което ни е необходимо, за да не допуснем връзките ни с обкръжаващия ни свят и хора да избледнеят, защото те са заплашени именно от избледняване. 

Необходимо е по-голямо усилие да се поставим на мястото на другия, да го разберем, а и от негова страна той да направи същото усилие, за да ни разбере нас.

Като че ли в пустотата се губят формите и структурата на другия, но с усилие можем да останем в един процес с него, опитвайки се по някакъв нов за нас начин да се изразим и да му дадем възможност и той да се изрази. Интуитивно ние правим това: хората вече не се здрависват, а се поздравяват по различни начини, което ги забавлява и дава повече време да се замислим, за тяхното и за нашето лично пространство и как те влизат в допир едно с друго. 

Може би ще започнат да отпадат клишетата и в нашето общуване.

В този процес ще се активират и повече базисните ни творчески възможности. Този, който излиза от собствените си клишета по-бързо и възприема нови за него, даже и необичайни, изразявания, той ще преодолява и по-лесно рестрикциите на собственото си „извънредно положение”.

Цветелина Йосифова: Дори когато страхът не бива назован директно и конкретно, той все повече присъства в мисленето и текста на обикновените хора, на „щаба“ – под формата на все по-стриктни „директиви и забрани“, на правителството – с това „кой, какво и колко да получи или да не получи“, на медиците, които в огледалото на позатихналите аплодисменти виждат отразен собствения си ужас и вик за помощ.

Всичко това повлиява общата атмосфера, в която се случват отношенията ни. Сменя темите, нюансите, думите, реакциите. Страхът присъства невидимо и видимо. Говорим за това колко се страхуваме или колко не се страхуваме. Липсва сигурността на познатото и лесното, на нещата, с които сме свикнали и възприемаме като норма.

Фройд казва, че „...зад всяко желание стои един страх…“. Под сегашния страх стоят желанието ни за живот, който не е блокиран, и желанието да сътворяваме ежедневието вместо чувството за загуба на контрол над собствения живот и усещането за пропуснати възможности.

Кой страда най-много и кой минава по-лесно през това?

Цветелина Йосифова: Страдат всички. Не мисля, че има някой способен да премине лесно през случващото се, доколкото то все повече става реалност на живота ни. 

Наблюдаваме два противоположни начини на отреагиране. Единият е на крайно отричане как „това не ни засяга“. Можем да свържем това състояние с детската омнипотентност и чувството за всемогъщество и безсмъртие. 

Другият дава пълна власт на страха. При него страхът е толкова силен и всеобхватен, че залива целия живот, до абсолютно сливане с нещото, от което се страхуваме. Именно този тип страх изгражда „домове-бункери“, претъпкани с храна фризери като единствена възможност за спасение, която умът на ужасения допуска. Най-много липсва междинната част от спектъра на преживявания, която предполага по-голяма реалистичност и съхранена способност за мислене. Реалността не бива да бъде избягвана.


Колкото по-голям е страхът, толкова по-неконкретен и абстрактен става. Започваме да се страхуваме от нещо могъщо, непознаваемо, изменчиво и застрашаващо ни. Физическата изолация усилва тези преживявания. Това състояние на нашия ум граничи с ужасяването. Външно то бива отлагано, но всъщност предстои. Можем да го сравним с преживяването в момента, в който се раждаме, когато светът изглежда враждебен и застрашаващ. При раждането ни обаче се появява необходимият друг, който ни партнира и създава защитената среда, за да се развиваме и израстваме. 

В ситуацията на групово ужасяване другият, от когото очакваме подкрепа, трябва да бъде търсен на вътрешната сцена на групата. Рискът е да бъде подменен с фалшиви външни заместители.

Такива се явяват на обществената сцена. Обществената група – парализирана, изплашена и въдворена, в момента е повече и все още в състояние на съпротива и отричане, отколкото депресивна или точно слята със страха. Тя търси своя нов лидер-спасител или диктатор, който да я изведе от състоянието на парализа и страх.

Това очакване обаче се различава от очакването и необходимостта да бъдеш здрав или излекуван.

Когато загубата стане лично и непосредствено преживяване, ужасяването се материализира. Появяват се обвинението, че някой близък ни е изоставил, депресията, чувството за безсмислие и загуба.

Д-р Давид Иерохам: Вирусът не иска да ни убие, той иска да ни подчини. Той да определя как да живеем и кога ще умрем. Той е тиранин, но и той ще си отиде и след това ще има други кандидати да ни подчиняват или под формата на други вируси и бедствия или под формата на мутри, на президенти, на идеолози и модни икони. 

Парадоксалното е, че ние сме в ожесточена битка с него чрез подчиняването си на предпазните правила: от миене на ръцете до физическата ни дистанция един от друг. Парадоксът е, че именно в тези рестрикции е борбата на всеки един от нас срещу диктатурата на „короната”.  

Подобно беше преди десети ноември, когато и най малкото „неучастие” в тоталитарната система беше малка лична победа над нея, но това се отнася за  друго и много подобно, като усещане, историческо време. Днес всеки спасен живот и всеки неинфектиран и неразболял се е част от нашата лична победа над вируса.

Защо обществото се разцепи между това да предпочита да жертва „слабите“ в името на обичайната си икономика и от друга страна – паниката да опази кривата на статистиката?

Цветелина Йосифова: Политическото говорене у нас често е лишено от емпатия и прозорливост и така допринася за разцепване в обществените ценности. То атакува солидарността.

Не по-малко често вече казани по неподходящ начин думи се налага да бъдат публично редактирани или тълкувани. За жалост се редактират думите, не мислите и рядко действията. Политическото говорене винаги изостава от реалността, защото не я познава достатъчно.

Докато политиците редактират думите си, днес обществото ни е разцепено между справедливо и несправедливо. Една наглед външна дилема, която преживяваме лично и вътрешно, и докосва всеки един. В такава ситуация единственият полезен ход, който имат политиците, е да изберат страната на справедливостта.


Кризата оказва благотворно въздействие на обединението на различни професионални групи, през  търсене на подкрепа от държавата в този момент. Тя дава възможност на различни „маргинали“ да се появят на онази единствена сцена, която вижда държавата, колкото ограничена и преднамерена да е тя.

Този процес носи едновременно чувство за срам на обществото и представлява постижение за „маргиналите“. Неизбежно е и сравнението със страните от западна Европа, техните мерки, техните политики и как те се отнасят и достигат живота на отделния човек.

У нас засега нещата са сурови – като една всеобща карантина на духа и доста неясно икономическо бъдеще. Изглежда пазим кривата на статистиката успешно, но едновременно има риск да изгубим перспектива за бъдещето, да пропуснем отделния човек, цели групи и неща. Отцепваме непознатите общности.


Драмата в момента на територията на тялото ли се разиграва или вътре в психиката на всеки един от нас?

Д-р Давид Иерохам: Когато спазваш правилата, които много интересно се отнасят до тялото и включват от „едната ръка да измие другата“, през това как да се позиционираме по отношение на телата на другите и как да ги предпазим от собствената си агресия, като втурване в личното им пространство чрез докосване или даже гръмогласно произнесени думи в близост до тях, които могат да им донесат нашите телесни течности, до това как ние да допринесем за повишаването на техния имунитет чрез зачитането на техните чувства, ние ще оцелеем.

Цветелина Йосифова: Тялото е единствената ни принадлежност. То ни съпровожда от раждането до смъртта. То лоялно съдържа и носи всичките ни преживявания, независимо какво му причиняваме. Човекът е чувствителен към неговата съдба. Когато тялото е атакувано, става неизбежно психиката спешно да търси изход.

Драмата днес се разиграва на тази тънка граница – между „вътре“ и „вън“, какво е сигурно, кое е тленно, кое ще остане, кое ще изчезне? Дали психиката ни може да износи тялото или тялото износва психиката…? Драмата днес има лично и интимно измерение за всеки човек. То трябва да бъде много внимателно изследвано и подкрепено. 


Същият конфликт се разиграва и на обществената сцена. Днес светът се е слял с причинителя на заразата. Светът се е превърнал в една виртуална стая, в която всички сме затворени не по своя воля. На нейната врата пише COVID-19. Отвътре се чуват човешки говор, писъци, плач, крясъци, смехове, песни, дикторски текст от мегафон, детски плач… Дори когато се вслушаме, не успяваме да различим собствения си глас. Пазачът на вратата преценява кому да даде маска и кому не.

Казват, че катастрофите обединяват, а пандемиите разделят, защото хората ги е страх един от друг? Ще бъдем ли същите някога пак?

Цветелина Йосифова: Пазим се от внезапността на възможната лична загуба и храним надеждата да не споходи точно нас. Отричаме до последно този сценарий. Умовете ни възприемат всеки срещнат като потенциален вредител, който би могъл да стане причина за нашата голяма лична загуба. 
Няма да бъдем същите никога повече.

Състоянието на човека не може да бъде идеологически или политически постулирано. Случващото се засяга нещо дълбоко в нас, нещо от ядрото на човешкото и същността на живота.

Преживяваме голяма криза - едновременно лична и обществена. Трудно е да правим прогнози и те да са верни. Можем обаче да преживяваме времето като опитваме да не губим връзка с реалността. Това е от най-голяма полза за психичното ни здраве. 

Всяка подобна криза оставя неизличими белези.

Те са словесни, мисловни, по тялото, но това е и най-вече психичната болка, която изпитваме. Тази болка не може да бъде заглушена, когато е предизвикана от загуба на близък. Сегашната криза ще присъства в спомените на децата ни, ще повлияе мисленето на следващите поколения – едновременно като предупреждение за крехкостта на човешкия живот и като реална травма. 


Хубавото на всяка криза, както и на сегашната е, че ни предоставя шанс. Шансът да сме по-малко извън себе си. Шансът да познаваме вътрешния си свят, неговите потребности, да се съберем около собствената си същност и ресурси. 

Обществените отношения, икономиката, политиката и световният ред също ще претърпят неизбежна промяна, която в сегашния момент е трудно да бъде прогнозирана докрай. Кризата изисква различни форми на солидарност. Това е мерило за зрелостта ни в този момент.

Д-р Давид Иерохам: Дали ще бъдем същите? Мисля категорично, че ще бъдем и че на нищо след пандемията няма да се научим и тези „образователи”, които казват че ще се научим на нещо, дълбоко грешат.

Нищо добро не е излязло от глобалните кризи, като войни, геноциди, концентрационни лагери, сталинистки чистки, диктатури. 

Както сега не видяхме кой знае каква солидарност и хуманизъм в Европа, въпреки че сме преживели всички бедствия, които споменах по горе, така ще бъде и след тази пандемия.

Най-голямата ни надежда не е в потенциала на човешкото общество, а в новото, неоткрито още лекарство. Ако ние преодолеем пандемията само с предпазните мерки, които взимаме, това ще е голямата победа, но ние чакаме отново на химията, на лекарството - както по време на война разчитаме на по-големите оръдия, както по време на геноцид се надяваме на обърналия ни гръб Господ-Бог.

Нещо ще се промени, ако сега победи солидарността на нас обикновените хора. Тя сега е налице, но остава по-незабелязана и така трябва да бъде.

Каква е ролята на „рисковата група“ – над 66 годишните и болните в тази драма? Това клеймо – че само те са под реален риск - реално ли е или илюзорно?

Д-р Давид Иерохам: В момента те са по малката група сред заразените. Може би традицията е, че по-старите трябва да се пожертват в името на това да останат живи по-младите. По принцип тази възрастова група е от онеправданите - ако съкращават работници в една организация, първи си отиват по-старите.

Счита се, че те по-трудно се адаптират и по трудно придобиват нови знания. По-възрастните преди епидемията много по-трудно се приемаха на болнично лечение и т.н. Може би е просто „геноцидно мислене”.

Цветелина Йосифова: В моменти на криза, обществата се защитават, опирайки се на нещата, които могат да бъдат доказани с числа. Статистиката казва, че тази възрастова група носи товара на най-големия риск. Разумно е да полагаме повече грижи за най-рисковите групи.

Когато хората загубят контрол, имат нужда да обвиняват. Кой е виновен за всичко това?

Д-р Давид Иерохам: Когато загубим контрол, изграждаме конспиративни теории. Те не помагат за решенията в кризата.

Вероятно някой ден след излизането от бедствието те ще се интензифицират, както и митологиите, и вероятно ще докарат – пази Боже – и някой диктатор. Кандидати има.

Цветелина Йосифова: Човек започва да обвинява другия, когато бива изоставен. В ситуация на реална загуба обвиняваме починалия, че ни е изоставил. Този тип загуби се преработват трудно. Изисква време и голямо себепреодоляване, за да се постигне приемане на факта на загубата и да не кървим като открита рана.
 

Днес изоставени са светът и човечеството. Бедата е, че не знаем кой точно го е сторил и какво точно се е случило. Знаем само, че сме наказани с изоставяне. Можем да си представяме различни неща, да изграждаме различни теории. Въпреки рационалните обяснения, липсва задоволителен отговор. Загубили сме контрола да можем да знаем кого да обвиняваме. „Виновният“ е нещо абстрактно, непознаваемо, неясно, което поражда страх и ни ужасява.

Как да запазим връзката със света, ако стоим вкъщи? Как да запазим връзка със себе си?

Д-р Давид Иерохам: Трудно е в изолация да си отговориш на въпроса: „Кой съм аз?”. При отварянето на човека към „вътрешните му пространства“ и при наличното избледняване на възприятията ни /като насън/ и не толкова нашите, колкото на света за нас, изтънява и нашата способност за структуриране  и осмисляне на преживяванията ни .

Тогава от този основен за психичното ни здраве въпрос, остава само: „Кой…?“. Този „Кой“ ни е необходим, за да се срещнем в пустинните полета на нашия ум и да се запознаем с него, тоест да се открием отново на преживелищната ни „вътрешна сцена”. Това ще ни подпомогне в надеждите ни и вярата ни, че заслужаваме да останем живи.

Цветелина Йосифова: Липсва готова формула. Всяка сутрин трябва да заставаме пред огледалото, да си припомняме кои сме, за да сме способни, каквото и да правим и да се случва този ден, вечерта отново да се срещнем със себе си и да се разпознаем.

Изолацията носи своите рискове. Те са повече и по-големи когато човек живее сам.

Застигат ни чувство на потиснатост, негативни мисли, липса на цел и смисъл в живота. Тези рискове не могат да се компенсират от дигиталната комуникация. Ако обаче днес кажем, че можем да сме в постоянна дигитална връзка и отношения, за да избегнем изолацията, не казваме нищо, защото все още не знаем какво точно означава това.

Често когато човек е сам, дори не прибягва до такива форми на комуникация. В този случай изолацията би могла да подсили самоубийствени мисли и поведение. 

Когато човек е в семейна или друга общност, рисковете са различни. Тяхното преодоляване би могло да е наглед по-просто. В общност винаги се намира някой друг, в който можеш да се огледаш или с когото до поговориш, независимо дали по-възрастен или по-млад. Това отваря ситуацията и дава перспективата за намиране на нови решения. 



Изолацията в дисфункционални среда носи огромни рискове. Те били опасни за някой през различни агресивни или асоциални актове – домашно насилие, диктат на един над друг, липса на лично пространство и разбиране за нуждите на другия при този временен нов ред.


Тези дни всичко се заменя с онлайн и виртуалната си версия. Кое дигитализацията никога няма да замени?

Цветелина Йосифова: Онлайн общуването не ни лишава от сетива, макар голяма част от тях да са поставени на пауза в момента. Компенсираме липсата на движение, човешки допир, усещането за различните ухания, естествеността и непринудеността на живия контакт най-вече през езика.

Също и през заблудата на търсенето на все по-подходящи, по-устойчиви на външни влияния и сигурни платформи за общуване, вероятно така защитавайки се от ужасяването.

Д-р Давид Иерохам: Ние трябва да останем „онлайн“, най-вече, със себе си.

 

Фотограф: Цветелина Белутова