На 11 октомври при инцидент на сцената загина емблемата на българския рок Кирил Маричков.
За хората, които не са живели по времето на комунизма, може би е трудно да си представят какво точно е означавало годината да е 1966-та, а група мъже с дълги коси да правят рок музика с модерно западно звучене и да си позволяват да пеят на английски език.
Точно това правят "Щурците". Днес някои от песните им са толкова популярни, че са естествена част от живота ни през различни етапи. Едва ли има завършващ випуск, който да не е слушал "Клетва".
В интервю от 2019 година Кирил Маричков си припомня концерт за „Мелодия на годината“ във Варна, където песента на „Щурците“ – „Звън“, била номинирана през 1968 година.
Режисьорът ги предупредил да не пеят нищо на английски, защото концертът се предавал на живо по телевизията, и да не изпълняват и друга песен - „Веселина“, тъй като текстът бил на Радой Ралин. Ралин бил забранен, защото подписал писмо в защита на Солженицин.
Групата излязла на концерта, изпяла договорените песни, но публиката искала бис.
Тогава Кирил Маричков решил да изпеят „Веселина“, а след нея… и „Hey Jude“! „Тази песен, те не ни дават да я пеем, ама ние сега ще ви я изпеем“, казал той на микрофона.
За "награда" на „Щурците“ им е забранено да свирят и изнасят концерти, спрени били и всичките им песни от радиото и телевизията.
След 3-4 месеца Концертна Дирекция все пак разрешила на групата да тръгне на турне, като хонорарът им бил 200 лева.
Песни като "Рок в минало време", "Вкусът на времето", "Конникът", "Клетва", "Вълшебен цвят" превръщат "Щурците" в една от най-влиятелните български рок групи на 20 век, Маричков оставя следа и с активната си гражданска позиция.
Песента "Аз съм просто човек" става символ на борбата за демокрация в страната.
"Днес страда огромното, многомилионно семейство на великия Кирил Маричков. Ние всички сме негови рожби. Той отгледа моята генерация - накара ни да се извисим над сивото ежедневие на една тежка епоха, да надделеем над своеволията на 20-век, да повярваме в себе си, в могъществото на музиката, в добрината, в приятелството, в любовта. Ако се вгледате внимателно назад ще видите и неговите следи до своите - да, две следи. Така е - той бе винаги до нас в този свят студен...и чак до залезния ден", написа журналистът и писател Иво Иванов в профила си във Facebook.
"До последния си дъх той бе едно 79 годишно любопитно дете - търсещо нови хоризонти, прегръщащо нови стилове, рисуващо нови картини. Композираше, пишеше, пътуваше, свиреше...обичаше. Вярваше във Вълшебния цвят, който връща времето назад, за да го удостои с вечна младост...нашата младост. И беше прав, защото намери начин да не остарее, дарявайки и нас със сладък, неувяхващ Маричков Вкус на времето! Толкова пъти ми е помагал в тежък момент. Толкова пъти ми е напомнял да не се отчайвам, да гледам към звездите и да не нарушавам съкровената Клетва към истинските приятели", написа още Иванов
"Трубадурът на нашата младост", казва още писателят.
"Човекът вдъхновение, чието име наобратно е лирик, бе избрал да не спира да крачи по този свят със своята любима бас китара, от град на град, от сцена на сцена и от песен до песен.
Не вярвам, че смъртта му е нелепа. Той не си тръгна обездвижен, съсипан от болести и прободен от системи. Съдбата бе решила да го удостои с най-голямото признание и положи тялото му върху тържествената фрегата на музиката. Тя отпътува към безбрежния океан с тялото му до любимата сцена хванало своето четириструнно оръжие в последна битка за нашите сърца.
Но само тялото ... истинската му същност остава да диша завинаги в красивите барелефи на неговата музика. Така че той винаги ще бъде точно там край реката, където се редят тополите, където черният кон никога няма да умре върху белия сняг и където неговият дългокос Хамлет облечен в дънки и тънка риза все още се тревожи да бъде или да не бъде средновековно невъзможен...
Сбогом г-н музика и попътен вятър към безсмъртието!", завършва Иванов.
Писателят Георги Господинов също се сбогува с емблематичния музикант с думите: "Отива си част от времето и част от нас, когато си отиват хора като Кирил Маричков. Помня как като студенти на един таван пеехме лошо Футуролог (по текст на Миряна Башева) викайки всички накрая “Последният милиционер над Омир слънчево ридае...” И много се радвахме на това - последният милиционер. Имаше милиционерска будка в съседство. Кирил Маричков беше легенда и преди, и след. А такива бяха малко. Светъл път.."
Културологът и преподавател в Софийския университет Слава Янакиева написа много лично сбогуване с музиканта.
"Но той, заедно с Щурците и Гошо Минчев, и музикантите от по-новата генерация, които също изгубихме бяха много повече от просто рокаджии или субкултурни емблеми. Те бяха – поне за мен – интегрална част от живота – такава част, която дава пълнота и надежда в един почти битиен смисъл. Във всеки случай на ранната възраст, на която започнах да изпитвам екзистенциален глад – тази музика даваше много повече от забавление. Тя беше мост към едно „отвъд“, в което няма тържествени зари-проверки, манифестации, червени връзки и… страх. Тя беше свободата", пише Янакиева.
Тя припомня, че Кирил Маричков е внук на големия български архитект Киро Маричков, построил знакови сгради от най-плодотворните години на столицата.
"Жълтопаветници, така да се каже. И демократи. Хора, които страдаха от това, от което страдах и аз, и моите близки. Радваха се на това, което търсехме и ние. Приветстваха демокрацията, плачеха за загубите и пееха за победите. Дори пяха с мои лични приятели, т. е. опосредствано бяха част от личната ми история ("Заклех се" от филма "Вчера")", написа съпругата на Калин Янакиев.
Слава Янакиева си припомня концерт на групата през 1987 година, когато Георги Минчев представя новия си албум,
"Спряха тока. Нарочно. Надяваха се публиката да се измори от чакане в мрака и да си тръгне. Но ние не си тръгнахме. Някой запя химна. И милиционерите се спуснаха. Сегашните млади вероятно биха попитали – какво нередно има в това да се пее химна. Ами има. Защото тогава химнът беше официоз на тоталитарната власт и на никого и през ум не му минаваше да го пее от чувство за патриотизъм. А в контекста на проваления концерт – пеенето беше отчетливо протестно. Тези неща вече не се помнят", написа още Янакиева.
"Въобще малко бяха местата, където можеше да се чуе жива музика. Направо ги нямаше. Само много рядко режимът „отпускаше канелката“ и ни се отдаваше случай да изживеем онези адреналинови мигове, които отвъд желязната завеса бяха ежедневие на младите", описва Янакиева времената преди 1989 година".
Тя си припомня концерт, когато Кирил Маричков си позволява да пее парчета на Deep Purple.
"Да се пее на английски не беше позволено, естествено. Всички бяха в екстаз. Да, това бяха нашите жалки, епигонски, провинциални (в световен мащаб) радости, но за нас бяха много. Кирил Маричков беше част от тях. А иначе беше част и от ежедневието. С неговата музика хората празнуваха рождени дни, сватби, свиреха я по купони, беше неразделна част от звуковата атмосфера на цяло поколение.
И сме благодарни за всичко. Бог да прости Кирил Маричков. Да си тръгнеш от сцената, където е протекъл живота ти, е дар и признание", написа още тя.
Дипломатът Илиян Василев също се сбогува с рок звездата:
"Цял живот той беше мисионер на рокендрола, който не правеше разлика между големи зали в големи градове и малките. Последният несъстоял се концерт е в село Селановци, отново с мисия тази музика да достигне до всяко кътче на родината. Като истински трубадур. Колко от днешните музиканти правят това?
А той, на 80 години продължаваше да проповядва тази музика и свързания с нея морал и ценности. Никоя смърт не е навреме, но за артиста смъртта на сцената е свише. Благодаря за музиката и за мисионерството - в най-трудните години да светиш с музика и стихове, които вдъхновяват и дават надежда. Благодаря ти, маестро! Да го изпратим по достойнство. Като начало нещо, което смъртта не може да ни отнеме. Светлина по Пътя."
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
