Внимание, текстът съдържа спойлери за филма "Китът".
Запознатите с филмите на Дарън Аронофски едва ли очакват от "Китът" лека пролетна комедия с романтичен привкус. Спомнете си само как психотичната балерина на Натали Портман в "Черен лебед" вади от гърба си някакви неща, или сцената, в която Дженифър Конъли прави групов секс за наркотици в "Реквием за една мечта", или момента, в който бебето на героинята на Дженифър Лорънс бе отнесено от неконтролируема тълпа в "Майка". Лекотата просто не е в стила на Аронофски.
И все пак, нищо не може да ви подготви за това, което режисьорът е направил с пиесата на Самюъл Д. Хънтър.
В "Китът" зрителят се среща с Чарли: учител по английски език с тежка форма на затлъстяване. Откриващата сцена не е любов от пръв поглед: героят на Брендън Фрейзър седи на дивана в хола си, диша едва-едва и гледа гей порно. В този момент гледащият логично си казва: "Аха, ето филм, правен за "Оскар": мрак, драма, болест и гей тематика". Само че греши.
В сърцевината си това е филм за загубата и за това как хората живеем и умираме с нея.
Чарли е мъж, който е създал семейство, направил е дете и когато дъщеря му е била на 8 години, учителят е срещнал любовта в лицето на свой студент. Предизвикващо лесно е да се подхлъзнем по наклонената плоскост на морализаторството и да се погнусим от този завой в живота на един мъж, но филмът ни показва без нотка на досадно осъждане какво се случва, когато човек последва сърцето си, завличайки и близките си по този път.
След като напуска семейството си, Чарли оставя една огорчена жена и едно много гневно, сърдито на целия свят момиче. Сейди Синк, която познаваме от Stranger Things, влиза безкрайно органично в ролята на бясната тийнейджърка Ели, която крещи на баща си, че го мрази, надрусва го с Ambien и пуши трева, докато той спи. Макар и стереотипна, ролята ѝ върви по ръба на предвидимото и до самия край на филма зрителят не може да реши дали наистина е зла, както твърди майка ѝ, или е просто едно дете с разбито сърце.
Още в сцената, в която Синк се опитваше да се откопчи от ужаса на чудовището Векна на фона на "Running up that hill" на Кейт Буш, беше ясно, че професионалното бъдеще на тийн актрисата трябва да бъде следено и в "Китът" това впечатление се затвърждава.
Като антипод на образа на гнева стои мисионерът Томас, който разнася листовки и убеждава хората да потърсят своето спасение в Бог. В образа влиза Тай Симпкинс, когото познаваме от "Джурасик свят". Неговата остра необходимост да прави нещо, с което да помага на другите, намира своите корени не в истинската вяра, изкована в огъня на съмнението и житейския опит, а в младежката депресия, с чиято мрачна действителност се срещаме все по-често.
В света на "Китът", клаустрофобично заключен в къщата на Чарли, присъстват много нюанси от мрака на човешката душа: този на обърканото момче, търсещ спасението си в спасението на другите, този на обърканото момиче, което строи живота си върху невъзможността да признае колко обича баща си, този на майката, която се сблъсква с чудовищното за всеки родител осъзнаване, че детето му не се превръща в добър човек.
И, разбира се, този на човека, изгубил любовта на живота си и направил избор да приключи живота си по едни от най-ненавистните и мъчителни начини, които можем да си представим.
Особено интересен е подходът, с който героят на Фрейзър се слива с мъртвия си партньор, самоубивайки се по диаметрално противоположен начин. Докато Алън, както разбираме от сестра му (в ролята - Хонг Чау), е спрял да се храни, Чарли използва храната като оръжие срещу себе си. Не по-малко ефективно от револвер в слепоочието.
Решението му да не ходи в болница и да не търси помощ засвидетелства неговия категоричен отказ от живот. За разлика от самоубийците, които действат директно, с което оставят след себе си непоправими опустошения, Чарли посреща скръбта на хората, които държат на него. И го прави много искрено, много трогателно и много автентично.
Той е човек, който така и не е преминал през траура след загубата на любим човек. Затънал в плаващите пясъци на меланхолията (в наратива на психоанализата), той е загинал заедно с Алън.
Там, където мнозина скърбящи поставят алкохола, наркотиците, промискуитета, работохолизма, общуването с мъртвите чрез скъпоплатени контактьори или вкопчването във вярата, Чарли поставя храната. И тя го убива.
Докато героят на Фрейзър стои в хола си, другите образи идват при него и носят своите болки. Тук можем да отбележим алюзията със стихотворението на Атанас Далчев "Камък", в което поетът пише "камък, ти стоиш все същ". Досущ като камъка от текста, Чарли не ходи никъде: той е човекът-камък: такъв, в какъвто се превръща всеки, който упражнява доброволен отказ от живота.
Мотивът за желаната смърт е присъствен във всеки момент от филма. Той е подчертан от цялостното режисьорско решение, от операторския подход, от тъмнината в къщата и от тъмнината отвън, от непрестанния дъжд, който се лее по прозорците. До самия край на "Китът", в който слънцето за Чарли и Ели най-сетне изгрява.
И може би ще освети първия Оскар за актьора, който измина дълъг път от ролята на смотаняка, с когото Елизабет Хърли се подиграваше в "Шеметна сделка" и нелепия Тарзан в "Човекът от джунглата". Път, белязан от ореола на секссимвол, от обиди към външния му вид, вълна от фенско съчувствие, от депресия, загуби и здравословни проблеми.
Две неща са сигурни: едното е, че ако на церемонията в Dolby Theatre тази година Брендън Фрейзър си тръгне със статуетката, тя ще е напълно заслужена.
А другото - че изкуството си остава единственият начин човек да се издигне над болката от живота и да я превърне в личен триумф и протегната ръка към другите.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
