През 1674 г. английският крал Чарлс II публикува „Прокламация за ограничаване разпространението на лъжливи новини и невъздържаното говорене срещу държавата и правителството“. Очевидно е, че разбирането на крал Чарлс II за това кои новини не са верни много прилича на това на съвременните политици. Макар самият термин „фалшиви новини“ в смисъла на изфабрикувани истории, да се появява много по-късно, феноменът е толкова стар, колкото и самите медии.
Причината явлението днес да има различен мащаб и ефект, в сравнение с тези от времето на Чарлз II , е контекстът. Официално, от 2016 г. живеем в ерата на „постистината“, определена от Оксфордския речник на английския език като „свързана с или означаваща обстоятелствата, при които обективните факти имат по-малко влияние за оформянето на политическия дебат или общественото мнение, отколкото емоциите и личните вярвания".
В условията на „бунт срещу елитите“ и „смъртта на експертизата“ (по Том Никълс), популизмът претендира да е решаващият играч в оформянето на политическия, медийния и обществен дневен ред.
В резултат на токсичната комбинация от популизъм и постистина се променя разбирането ни за това какво е истина (кое е вярно): акцентът е върху личната истина, за сметка на рационалната, научната или академичната истина. Личният опит и емоциите се фаворизират като водещи принципи в търсенето на истината и формирането на преценката.
„Бунтът“ срещу експертизата се изразява в постигането на независимо (от установеното знание) мнение. Фактите, доколкото изобщо имат значение, са заменени от „алтернативни факти“.
В същото време, технологичното развитие позволява разпространение на информацията с невиждани досега скорост и мащаб, до практически неограничен брой потребители, чрез различни устройства и платформи, на изключително ниска цена и с потенциално висока печалба (финансова или политическа).
Благодарение на „Брекзит“ и изборите в САЩ през 2016 г. понятието „фалшиви новини“ доби популярност сред широката публика. Последното е причината то изобщо да бъде използвано от изследователите, сред които цари широко съгласие, че терминът „фалшиви новини“ не обхваща целия спектър на този аморфен феномен, а отгоре на всичко е компрометиран от американския президент Доналд Тръмп и последователите му по целия свят, които използват понятието с политически цели и за да дискредитират медиите като цяло.
Като „фалшиви“ изследователите определят новини, които са преднамерено и проверимо (доказуемо) погрешни. Важните критерии за определянето на това кое влиза или не в обсега на „фалшивите новини“ са дали има умисъл, преднамереност да бъде излъгана или подведена публиката и дали се цели някаква печалба, политическа или финансова. На тези критерии отговарят конспиративните теории, класическите измислици, троленето, дезинформацията и пропагандата. А журналистическите грешки, сатирата и пародията, както и партийно пристрастните новини (или тези, които не харесваме, тъй като не съвпадат с партийните или идеологическите ни пристрастия, по Тръмп) не се вместват в тази дефиниция.
Работна група на високо равнище, създадена от Европейската комисия през 2018 г., за да анализира проблема с фалшивите новини и онлайн дезинформацията, приема понятието дезинформация като по-подходящо с аргумента, че то включва всички форми на невярна, неточна или подвеждаща информация, създадена, представена и разпространена с намерението да причини вреда на обществото или с цел печалба.
Както се вижда, целта е да се включат и проявления, надхвърлящи просто неверните факти, а свързани с подвеждаща и манипулативна интерпретация, дори и основана на верни и частично ферни факти или комбинация от двете.
Значителна група изследователи определят именно политическата пропаганда и пристрастността в поднасянето на политическа информация като най-сериозната заплаха от целия спектър на явлението "фалшиви новини".
Дезинформацията и пропагандата целят (и могат) да подкопаят демократичното управление и демократичните ценности; водят до поляризиране на обществото и разпад на публичните сфери на поляризирани „ехо стаи“; разпространяват се не само от онлайн медии със съмнително качество, но и от политици, представители на или кандидати за властта, което ги легитимира и им осигурява достъп до традиционните медии; най-трудни са за опровергаване, тъй като разчитат на смесване на истини, полуистини и лъжи, факти и твърдения, избирателно подбрани факти и спекулативни заключения.
Важно е, че публиката също не свежда проблема до изцяло изфабрикуваните, т.е. „фалшивите“ новини.
Според проучване на Института на Ройтерс за изследване на журналистиката, хората възприемат проблема с „фалшивите новини“ като резултат от комбинацията медии, които публикуват фалшиви новини, политици, които допринасят за създаването им и платформите, които ги разпространяват.
Публиката изобщо не възприема „фалшивите новини“ като източник на информация и в този смисъл не се чувства излъгана от тях. Същото се отнася до сатирата и пародията. За сметка на това, хората свързват понятието „фалшиви новини“ по-скоро с цялостно недоволство от информационната среда, резултат от лоша журналистика, политическа пропаганда и подвеждащи форми на реклама и спонсорирано съдържание.
Последните изследвания ясно показват, че платформите имат съществена роля в разпространението на дезинформацията. „Социалните медии предоставят мегафон на всеки, който може да привлече последователи. Тази нова властова структура дава възможност на малък брой отделни хора, снабдени с техническо, социално или политическо ноу-хау, да разпространяват в големи обеми „фалшиви новини“ и дезинформация“, отбелязват Д. Лейзър и М. Баум.
Допълнителна опасност идва от изобилието от източници и създаването на ехо стаи в социалните медии. Не на последно място, ново изследване показва, че всяко следващо излагане на публиката на „фалшиви новини“ увеличава шанса те да бъдат възприети като верни.
Учените наричат това „ефект на илюзорната истина“: дори еднократно виждане на „фалшива новина“ е достатъчно при повторно виждане тя по-вероятно да бъде възприета като вярна. Ефектът действа дори когато новините са маркирани като спорни от проверителите на факти и особено когато новините не съвпадат с идеологическите възгледи на читателя.
Покрай дебатите за „фалшивите новини“ стана невъзможно да се правим, че не забелязваме „слона в нюзрума“ – огромната роля (дори контрол) на платформите върху разпространението на новини. „Гугъл“ решава какво да открием при търсене, „Фейсбук“ решава какво да виждаме в потока от новини в профилите си – филтърните балони и ехо стаите изглеждат напълно непробиваеми, дори ако човек полага съзнателни усилия да излезе от тях.
В резултат на всичко казано, може да обобщим:
Хората четат и споделят в социалните мрежи неверни новини не защото ги определят като верни, коректността на фактите е ирелевантна: водещият фактор е емоцията, която новината предизвиква и дали посланието й съвпада с мнението и убежденията на читателя. Идеологическата (партийната) пристрастност има съществено значение, особено в условията на остра политическа поляризация.
От гледна точка на читателя, въпросът не е дали новината е фактически вярна, а дали изразява правилното, т.е. неговото мнение. В допълнение, благодарение на социалните медии вече всеки (а не само утвърдените медии) има власт да определя дневния ред – да посочва кое е важно и в духа на постистината – кое е правилно.
Не на последно място, става дума и за отправяне на предизвикателство към политическите и медийните елити. Неслучайно един от знаците за разпознаване на новините, в чиято вярност следва да се усъмним, са заглавия от типа: „Вижте какво крият от вас!“, „Това, което медиите (политиците) никога няма да ви кажат“ и пр.
Що се отнася до възможните мерки за справяне с проблема, в академичните публикации и на политическо равнище се обсъждат набор от регулаторни и саморегулаторни, финансови и технически мерки. Проблемът е, че те до известна степен адресират само „чистите“ „фалшиви новини“, но не и „сивата зона“ на дезинформацията, а въпросите, които пораждат, са повече от отговорите, които дават.
С проблема се ангажират най-влиятелните държави и международни организации, най-вече от гледна точка на политическата дезинформация и чуждата (руската) пропаганда (Европейската комисия, САЩ, ООН, Европейският център за противодействие на хибридните заплахи, центърът на НАТО за стратегическа комуникация и др.).
Не на последно място идва и въпросът невинна жертва ли е публиката.
Оправдание ли е „нараненото его“ на „малкия човек“ за безкритичното възприемане и споделяне на информация? Чия отговорност е медийното ограмотяване на публиката? И как да учим потребителя да разпознава достоверните източници и да проверява фактите, при положение, че коректността на съдържанието по отношение на истината (при това – коя истина, чия истина) е второстепенен въпрос за него, водещи са емоцията, нуждата от признание, жаждата за влияние и значимост?
Историята показва, че връщането към изпитаните правила на журналистиката, към фундаменталните знания, към етиката и принципа в служба на обществото, винаги се е оказвало спасително в трудни времена. Както журналистите, така и политиците, и публиката трябва да спазват три прости правила: да се съмняват, включително в себе си; да са критични, включително към себе си и да са честни – към съвестта си и към хората.
Текстът е базиран на публикацията "Фалшива новина ли са фалшивите новини?", част от сборника "Медии и журналистика – професионалните стандарти между властта и парите", публикуван в електронното издание "Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика".
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
