Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Животът е изпълнен с обрати - пиша тези редове от приятно кафене в Лима, столицата на Перу, където се преместих преди близо два месеца.
В последните над 10 години в секцията с новогодишни цели, които не държа да се случат на всяка цена, винаги беше това да живея извън България.
Представях си, че ще се преместя в Амстердам, Берлин, Мадрид или Лондон, където ще мога да се радвам на целия културен и социален живот, който ми липсваше в София. Това щеше да е и нещо като спасение от политическата и обществена безизходица, която отдавна се усеща у нас, но предвид low cost летенето, не и пълно откъсване от родината.
Локацията продължава да е изненада и за мен, но съдбата ме срещна с точния човек, заради когото реших, че смяна на континента си заслужава. Освен това вече бях идвал в Лима, така че имах известна увереност, че не отивам в напълно непознат град, което се оказа може би най-наивната мисъл в живота ми.
След три месеца подготовка и още 24 часа полети кацнах в Лима, изпълнен с вълнение и притеснение какво ме очаква.
В следващите дни и седмици вълнението намаляваше, но притесненията не, тъй като ми ставаше все по-ясно, че тридневен запой с промеждутъци на махмурлук в безспорно чудесните ресторанти тук, не е най-ефективният начин за опознаване на 10-милионен град.
Отношението ми към ресторантите е непроменено - чудесни са - но всичко друго се оказа по-различно от първото ми впечатление.
На първо място е трафикът, който е отвратителен по начин, който кара най-ужасният ден със сняг и повредени светофари в София да изглежда като слънчева разходка в парка спрямо обикновен делник тук.
Задръстването е почти постоянно, трафикът е супер хаотичен, а правилата за движение са препоръчителни.
Всъщност единственото правило е, че няма правила, а клаксонът е сигнал, че някой възнамерява да направи нещо глупаво.
Пешеходните пътеки са за красота, мигачите се включват в произволни моменти, а концепцията за предимство не съществува. Всичко това прави улиците хаотични и шумни.
Ляв завой от най-дясна лента или спиране по средата на платното са стандартни събития.
Като пешеходец не бива да очаквате някой да намали на пешеходна пътека, по-скоро шофьорите надуват клаксона и дават газ и това не е преувеличение.
Дори това ми е достатъчно да гледам на софийския трафик с любов, но използването на какъвто и да е обществен транспорт тук ме кара да се чувствам не просто като пътник, а като "пътник".
Когато трафикът все пак се движи, именно шофьорите на автобуси и таксита са основните виновници за отвратителния хаос. Все още не съм решил дали е по-стресиращ от това да минеш под 5 км. за над час в практически спрялото движение в час пик.
На върха на пирамидата от ужаси в трафика със сигурност са т.нар. колективо.
Това са частни автомобили, които изпълняват функция подобна на автобус и се движат по относително фиксирани маршрути, като събират пътници по пътя.
Шофьорите им забавят покрай спирки и произволни струпвания на пешеходци по тротоарите и с помощта на клаксони, размахана от прозореца ръка и крещене на крайната им дестинация събират клиентите си.
Често тези автомобили изглеждат като нещо, което не би трябвало да бъде в движение - нито според законите на физиката, нито според законите за движение по пътищата.
Първото ми впечатление за града беше, че е по-скоро приятелско настроено място, но ако слушате местните, бързо ще научите, че според тях опасност дебне отвсякъде.
Обикновено перуанците ме предупреждават да не ходя почти никъде, с изключение на по-богатите квартали като Баранко, Мирафлорес и Сан Исидро.
Дори за тях обаче е по-добре да използваш Uber, да не вярваш на никого и да не използваш телефона си на улицата. В обобщение, около 99% от територията на Перу е опасна и оцеляването ви е под въпрос, поне според местните.
За щастие реалността е по-приятна и Лима по-скоро е приятелски настроено място, което не се различава толкова много от големите мегаполиси по света, включително в Европа. Както навсякъде има квартали, улици и райони, където дори местните предпочитат да не ходят, така че трябва да ги избягвате.
Също така има много дребна престъпност, така че е добре да внимавате за скъпите си вещи, като тук особено много се крадат телефони. Всичко това не е по-различно от Барселона с джебчийте на Ла Рамбла или съмнителните типове в Пигал в Париж.
Напук на европейското ми предубеждение, че щом съм в Южна Америка трябва да е топло и слънчево, Лима не е слънчев град.
Шокирах се като научих, че местните казват, че градът е в магарешки корем, защото през по-голямата част от времето небето е сиво.
В първия ми месец тук имаше един слънчев ден и още 1-2 с разкъсана облачност, което е нормално за т.нар. "зима", която в Перу продължава между април-май и декември. През лятото Лима е слънчев град, в който обаче не е безобразно горещо, като това предстои да преживея и проверя лично.
При всички положения не очаквах да имам нужда от витамин Д, но ето на.
Благодарение на дребните разлики в социалните норми, първите ми запознанства с нови хора тук бяха малко неловки. За разлика от България, хората рядко казват собствените си имена, когато в помещението има общ познат. Вместо това очакват общият познат да ви представи, което беше причината въобще да не науча имената на първите десетина човека, с които се запознах.
Все пак бях зает да слушам внимателно тях, а не онези, които вече познавам!
При запознанство повечето жени целуват по дясната буза, като поставят и ръка на рамото, докато мъжете се ограничават до ръкостискане. Тези жестове се различават според това колко близък се предполага да е човекът, но тези детайли все още ми убягват. Простото ръкостискане, което служи толкова добре в България, изглежда е запазено за по-формални ситуации, но не съм напълно убеден дали има по-дълбоко значение за поставяне на дистанция.
При всички положения повечето хора, с които споделя объркването си от тези социални норми, реагират приятелски и споделят собствените си виждания.
Именно тези социални разлики са и източник на най-много носталгия, която вече започвам да изпитвам.
Редом със социалните норми е и липсата на общ език. Моят испански е слаб, английският на местните също е слаб, колкото до българската диаспора в Перу, тя наброява под 50 души. Благодарение на това за първи път в живота ми ми липсва да изпия едно кафе и да препсувам живота с някой, който говори български, което е интересно надграждане на очакваната липса на семейството и приятелите ми.
Докато сме в сферата на българщината, ще скоча в клишето с двата крака и ще споделя, че по-добро от българското кисело мляко и въобще родните млечни продукти няма. Също така хлябът тук обикновено има вкус на козунак и гарнитурата към почти всяко ястие са варени картофи и бял ориз.
В тези условия определено чувствам носталгия към българската храна, която с променлив успех затапвам със севиче и лече де тигре.
Може би най-големият шок за мен е носталгията по усещането за ред, което имам в България и въобще в Европа.
Десетилетието, в което си казвах, че това е годината, в която ще отида някъде другаде, ме научи да гледам на родината изключително критично.
Вилнееща корупция, никога незавършените магистрали, неуредицата в администрацията, политическите кризи, превзетите медии, лошото образование и всички други проблеми, които ни заливат и тревожат ежедневно са реални, важни и сериозни. По-досадното е, че в България имаме неарилизиран капацитет да разрешим или поне да облекчим сериозно повечето от тези проблеми, с което да подобрим значително живота си.
Идвайки в Перу обаче получих нов контекст за ситуацията в България, който ми показва колко много неща у нас вървят напред. Може би е по-бавно отколкото ми се иска, но развитие има, което ме кара да чувствам сякаш 24-часовото летене до тук някак ме е пренесло и назад във времето.
Корупцията тук е меко казано пословична - шест президента за седем години, няколко от които са в затвора, четирима вътрешни министри за по-малко от година, извънредно положение в райони на Лима заради престъпност и куп други недоразумения ми напомнят за България на 90-те, за която основно съм слушал от родителите си.
Най-фрапиращата разлика всъщност е усещането за равенство на възможностите, което в България присъства, но тук липсва почти напълно.
От разговорите ми с местни хора ми става ясно, че класовото разделение е брутално, устойчиво и практически непреодолимо.
Преминаването от една социална прослойка в друга е силно ограничено, като от социалния статус зависят и неща като достъп до образование и работа. Това прави различните райони на Лима, но и на страната, коренно различни - от лъскавите и модерни небостъргачи и колониални къщи в богатите квартали, през недостроените сгради и надупчените улици с амбулантни търговци в бедните квартали, до откровено опасните хълмове, където хората нямат електричество и живеят в шперплатови бараки.
Именно този род контрасти са най-впечатляващото нещо, което виждам и преживявам в Перу и което вероятно всеки бил в тази част на света е видял.
Страна, която има БВП на глава от населението наполовина от това на България, има райони, които изглеждат и се усещат много по-богати и уредени. Супермаркетите в добрите квартали на Лима са с цени много подобни на тези в софийските магазини, доста от ресторантите са по-скъпи, а размерите на някои молове са плашещи.
В същото време средната заплата тук е около 750 лв., като за много хора това е мечтана сума.
Естествено, няколко седмици живот в една държава са абсолютно недостатъчни, за да я опознаеш в каквито и да било детайли. Оказват се достатъчни за малко усилване на носталгията и може би малко по-голямо успокояване на културния шок.
Най-вълнуващото за мен е, че са достатъчни да предизвикат любопитство именно за сферите от живота в тази страна, които самата тя не обича да показва навън, а местните казват, че са опасни.
