Можеш ли да се държиш като "приятел" с детето си тийнейджър? Кога родителят трябва да му остави свобода за действие и кога въпросът "Как си?" става по-важен от всичко останало?
Трябва ли да си "луд", за да потърсиш помощ за психичното си здраве, когато още нямаш 18 години?
Мартин Колев е човекът, който знае отговорите на тези въпроси. По образование той е клиничен психолог и невропсихолог. Една от специализациите му е работа с младежи с т.нар. гранично (бордърлайн) функциониране. Практикувал е в различни държави и има 15-годишен опит в психотерапията, която никога не е спирала да се развива и да търси нови дефиниции на границите между психично здраве и болест.
Кога тийнейджърите идват сами, за да поискат помощ, и как се променя възприятието за родителството в България - вижте разговора с д-р Колев.
Трябва ли вашите пациенти да бъдат доведени от родител или се е случвало да дойде и само дете? Как се стига до вас, специалистите?
Когато започвах да работя активно с пациенти около 2010 г. в самостоятелна практика, все още присъстваше стигмата, че ако се стигне до клиничен специалист, психолог, психиатър - човек би следвало да е „луд“. А това е абсурдно.
Дефиницията за “луд” е някой, който е изтървал юздите на живота си и няма никакъв контрол върху действията си и техните последици.
От 2010 насам тенденцията е грижата за психичното здраве на юношите да става все по-модерна. Забелязвам, че все повече юноши или се обаждат, или пишат във Viber, за да спестят неудобния разговор с психолога, като казват: „Искам да дойда“.
Мое етично задължение е да попитам за възрастта. Ако момчето или момичето няма навършени 18 г., трябва да кажа: “Може, но все пак някой трябва да дойде с теб“. Тук нотариално заверени пълномощни като по дискотеките не важат. Трябва да има родител. Не правя това, за да прецаквам самия юноша, а защото има много важна информация, която родителят може да сподели, защото познава развитието на детето си.
Има и ситуации, при които самите юноши идват на място в клиниката, влизат и казват “Аз дойдох”. Дори да ги попитаме на колко години са и къде са мама, тате или настойник, отговарят „Аз дойдох сам / сама“.
Това е изключително тънък лед, защото не се знае какво е предизвикало идването сам.
В черната статистика има ситуации на домашно насилие, в които юношата идва при нас, без да предупреди родителя си, защото се опасява, че ще последва физическо наказание. Той идва като спасителен ход - “Дойдох да ви кажа какво става, защото вкъщи ме мачкат“.
Възможно е да дойдат сами, защото ги е срам от проблема. Срам ги е да признаят на родителите си какво става, затова идват при нас. С риск това да е неетично – при по-спешни ситуации сме решавали да проведем сесия или диагностична процедура с юношата и след това да преминем към обаждане до родителя, процес на медиация или покана за среща. Много деликатно, леко и кротко. Имаме ригиден принцип. Ако нямаш 18 г., трябва да бъдеш придружен. Но това е на теория. Живият живот има други параметри и се налага да се адаптираме към него.
Но инициативата може да дойде много често от детето?
Все повече.
Споменахте боя - той често ли се среща?
Тук има много голяма зависимост от демографията. Все повече изчезва “възпитателният бой”, колкото и странно да звучи този термин.
В по-урбанизираните населени места – София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Русе, Видин, Благоевград - има по-ниски степени на възпитателно физическо саморазправяне. Това се дължи на много фактори, но една от основните причини е, че там има много по-близко и интимно социално свързване между юношите. В по-големите градове, с по-информирани и по-образовани деца, има вариант веднага да отидат и да съобщят какво се е случило. Наясно са, че има стъпки, които могат да се предприемат. Могат да споделят с връстници или да сигнализират на телефони за домашно насилие. Самите деца могат да звънят на фондация Анимус. Това са нови неща за България и слава Богу, че ги има.
Традиционното вярване "Ще те набия, за да ме слушаш" започва да изчезва, но настроението в тази посока остава. Като общество все още имаме по-незрели механизми на функциониране, на отглеждане, на емоционални взаимоотношения, на това изобщо дали има психично здраве.
Едно е да се разходим из центъра на София и да питаме 100 човека „Има ли психично здраве?“. Най-вероятно 90% от тях ще кажат „Да“. Ако след това отидем в някой по-отдалечен град или село, с по-нисък икономически стандарт, и зададем същия въпрос, ще видим, че там това не е важно. Тези хора се приближават повече до въпроса за оцеляване, а не до въпроса за развитие. Когато е намесен въпросът за оцеляване, човек започва да функционира по-базово, по-схематично. И тук идва вечният въпрос: Това добре ли е или зле?
В рамките на България, по отношение на юношите и техните родители, мога да отговоря, че е по-зле, защото води до повече шамари, наказания - и то от много брутален характер.
И за съжаление има една много лоша тенденция: възпитанието посредством насилие, независимо дали е емоционално или физическо, автоматично култивира у децата наслаждение от страданието.
В бъдеще има опасност порасналите деца – без да искат - да се вкарват в отношения, в които винаги да има елемент на мъчение или страдание.
Трудностите в психичното функциониране винаги ли идват от майката и от бащата?
Това е по-ретро моделът на вярването - майката се е считала за толкова централна фигура на емоционална привързаност, че сякаш има чудовищна важност в живота на децата. А бащите? Средата? Другите важни свързвания в живота на растящото дете - приятели и връстници, дори и вражески отношения – те също го оформят.
Сега вече не боравим само с униполярен модел, фокусиран само върху майката и всичко, свързано с нея. Боравим с нов многоизмерен модел. В него има толкова много неща, които трябва да се вземат предвид, че става все по-сложно. И затова предполагам, че по-ретро поколението здравни специалисти умишлено не искат да се откажат старото. Защото е едно и по него може да се разсъждава до безкрай.
В никакъв случай не го отричам. Подчертавам изключителната важност на връзката между родител и дете – не само между майка и дете. Има и хомосексуални двойки, в които може да има двама бащи и тогава трябва да се разгледа кой кой е – какви са поведенческите модели и стереотипи на грижи.
Какво се променя в последните години при психичното здраве на децата? Затварянето вкъщи заради Covid вероятно направи малко по-трудно откъсването на тийнейджърите от родителите. Има ли промяна в често срещаните травми у децата?
ТийнТок е авторски проект на "Булевард България". Партньори в него са ни френският дермокозметичен бранд BIODERMA, част от семейството на екобиологична компания NAOS и бижутерийната марка Pandora.
От години Bioderma натрупват знание и експертиза в една много деликатна сфера – грижата за кожа, склонна към акне, което неизменно е свързано с качеството на живот и самочувствието на децата.
Със серията си Pandora Me бижутерийният бранд, от своя страна, се обръща именно към тази най-млада възрастова група, която все още търси отговора на въпроса кой съм.
По-скоро има тенденции към промяна - някои са по-валидни и могат да се наблюдават, други са по-дискретни.
Тийнейджърските години са възраст, в която човек трябва да интегрира тялото си и възприятията за своето тяло, което се променя. Трябва да интегрира емоционалния си живот, който е много бурен. Това е времето на първите влюбвания, врагове, предателства и планове за бъдещето, които поради неврофизиологията на 15-16-годишна възраст не са много достъпни.
Това може да се третира като развитие на криза - като имам предвид най-неутралния смисъл на думата "криза". Въпросът е как човек се възползва от кризисната ситуацията на развитието си.
По време на Covid-пандемията за някои юноши беше изключително удоволствие да си седят вкъщи. Играеха онлайн игри, които, ако нямаше затваряне, родителите не биха им разрешили. Докато продължаваше локдаунът, имаше едно настроение сред родителите, които казваха: „Нека децата да играят и без това няма какво друго да правят“.
При онлайн обучението се нагледахме на всякакви хитри неща. Някои си правеха скрийншот с надпис „Reconnecting”, така че в Zoom да излиза, че все не могат да се свържат с класа.
Имаше гъвкави реакции, имаше много приятни реакции – слагам това в категорията на по-позитивното развитие.
Но имаше и много случаи на т.нар. телесна дисморфия - когнитивно и емоционално изкривяване на възприятието за собственото тяло и развитие.
Това са ситуации, в които юношата се гледа в огледалото или на снимка и си намира несъвършенства, които изобщо не съществуват. В тревожното възприятие на юношата обаче те се виждат.
Минусът тук е, че по време на локдауна те не можеха да се сравнят с другите си връстници. При обичайната ситуация те се срещат, обсъждат какво са си купили, как са тренирали. Но във времето на Covid вече нямаше такива възможности, за да подклаждат развитието си – освен по снимки или онлайн видеоразговори.
Някои от тях изпитваха срам да общуват, което ги вкарваше в „центрофуга“ от емоции – стават сутрин, събуждат се с тревожно състояние „Как ли изглеждам“, поглеждат се в огледалото, виждат несъществуващи несъвършенства и те ги потискат още повече.
Когато една тревога се хронифицира, рискът да се превърне в истинска депресия е много голям. Особено при юноши.
Къде е ролята на родителя? Трябва ли да оставя достатъчно свобода на детето или трябва да се намесва? Трябва ли да отваря затворената врата на тийнейджъра или трябва да му даде време за себе си? Къде е балансът? Вярно ли е, че „не трябва да си приятел с детето си“?
Приятелството е връзка, която не зависи от биологизирането ѝ. Когато се запозная с някого, намирам какво ме свързва с него. Приятелствата стъпват върху отношенията вкъщи.
Да се стараеш да си „приятел“ със сина или дъщеря си, ми се струва като оксиморон.
Аз мисля, че това вече е отречено – но тийнейджърите го търсят в един момент.
Някои родители също го търсят. Но в опита си да се свърже смислено, емоционално и по-лековато с детето, понякога възрастният срива собствения си авторитет. Сигурен съм, че за родителя не изглежда така, но отстрани той сякаш се вдетинява.
Понякога юношата може да не иска да говори с възрастния, защото темата е чувствителна. Може да става дума за секс, за разочарование в междуличностните отношения. Но родителят може да започне да преиграва много комично: „Не, бе, братле. Дай пет“.
Има един много интересен юношески израз, който неслучайно се появи – cringe. Той няма точен превод на български език, но изразява неудобство, че отсрещният човек прави странни действия, които действат засрамващо – и той не си дава сметка за това.
Затова юношите си имат нещо като „печат“, който лепят по челата ни. В момента, в който се опитаме да се преструваме на тийнейджъри и направим нещо комично, те ни казват: „Оф, много си cringe. Спри“.
Това означава, че юношите съобщават на родителите: „Дръж се като голям. Вече има един тийнейджър вкъщи, това съм аз. Остави ме да порасна, недей ти да се смаляваш".
Това е важно, защото всяко развитие има нужда от модел. Много по-добре е едно момче да има голям и силен татко или момичето да има хубава, оправна, грижовна майка, на която да прилича, отколкото да иска да прилича на родителя си, но той да се държи като по-малък.
Има тънък лед, който може да саботира аспекти на развитието. И много често забелязвам размяна на роли. В семейството това може да се провери със следния въпрос: Кой е детето?
Умът е много гъвкав, когато става въпрос за семейното функциониране. Лесно можем да видим кога едно дете се грижи за майка си. Това провокира огромна палитра от въпроси: защо се е случило, как се е оформило, защо се налага да се стига дотук?
Срещате ли често т.нар. Karen-майки? Говорят ли ви за онзи тип майки, от която те е срам, защото е претенциозна, вдига скандали в магазините, има поведение на „привилегирована бяла жена“, както в Америка, откъдето се появи този термин?
В психиатрията има термин: „кверулант“, или „кверулантно поведение“. Това е изключително екстремно на фона на Karen-майките, за които говорим, но кверулантът се дефинира като човек, който има специфики в настроенията си и винаги е кисел, винаги мрънка, винаги ще намери от какво да се оплаче. Това са хората, които постоянно си измислят конспиративни теории, пишат писма до общините, за да се оплачат от всичко – от паветата, до кучето в двора или съседа, който вари ракия...
Тоест – като германци...
(смее се) Кверулантното функциониране е екстремният край. Мисля, че тези майки са по-смекчена версия, но има опасност те да те изнервят или засрамят повече.
И да стане cringe...
Да, точно. Много често когато децата усетят, че родителите се държат като Karen-майка или татко, се стига до стереотизирани поведенчески реакции - въртене на очи, "Oффф... Млъкни, засрамваш ме“. Или да се скрие, да качи стори в Instagram и да напише „Тая майка ми... / Тоя баща ми...“.
За съжаление тук има и обратна връзка. Някои от тези родители наказват децата, когато видят подобна реакция. Това е парадокс. Родителят няма добре регулирано емоционално отношение по една или друга причина. Може да има тревожно разстройство, да има гранично функциониране, да има психотравмено събитие, може да има хронична болест.
Детето реагира с призив: "Би ли влязъл в час“, а родителят казва: "Това, че ми казваш да вляза в час, ме обижда. И сега ще те накажа". Това е абсурден кръговрат, който се затвърждава и затвърждава.
Наблюдаваме друг феномен на разтваряне на образа на родителя: „Мама и тате не ме разбират. Те са някакви динозаври, живели преди 500 години. Имат готини черти, но изобщо не разбират през какво минавам. Затова трябва да си намеря някой, който да ги замести".
Този разтворен и разпарчетосан родителски образ се „връчва“ на 10 връстници. Създават се страхотни приятелства по време на юношеството върху този механизъм. Това е механизмът на емоционалното и психично развитие.
Откъм мозъчно развитие - тийнейджърството е възраст на социално ускорение, за разлика от детството, когато се трупа опит и знания за света.
Има една много глупава, според мен, и неразбиваема стигма, която много родители повтарят: "То е дете, то не разбира".
Цялата невронаука доказва отново и отново, че всъщност децата разбират много повече. Родителите и възрастните сме тези, които не разбираме. Складирането на емоционална паметова информация започва от 4-ия месец на бременността вътре в корема. До втората година от живота си човек е складирал толкова паметови следи и процеси, колкото никога повече в живота си не може да складира. От 2-годишна възраст до края на живота паметта само спада, не може да се развива нагоре.
В детството трупаме чудовищни количества информация и език, а около 11-12-годишна възраст, когато започнем да влизаме в тийнейджърските години, трябва да направим нещо с тази информация. Има вариант да сме научили прекалено много неща в детството си, прекалено много опитност, която да не ни трябва.
Юношеството има друг неврологичен и невропсихологичен аспект - голяма част от неврологичните връзки умират. Много хора намират това за катастрофално събитие. Това е първата връзка в живота на човек, в която се рафинира личният опит.
Мозъкът казва: в предходния детски период научихме тонове информация. Но в сегашния период се намираме в по-волева среда.
Юношеството е първият възрастов диапазон, в който имаш повече възможности да вземаш решения, да планираш бъдещето, да избереш с кого да си приятел и с кого да не си.
Старият мит е, че юношата е много фриволен и поема невъобразими рискове, като се набутва в гадни ситуации. Да, има такъв аспект, но това е само една черта. Цялата картина показва, че трябва да имаме повече доверие на тийнейджърите.
А не да ги етикетираме с най-клишираните изрази: "Виж го, той е пълен с хормони”, “Ама той е влюбен”, “Много добро дете беше, какво му стана изведнъж".
Защо казвате, че горната граница на юношеството се е вдигнала на 24 години? Винаги ли е била такава?
Има интердисциплинарни конфликти между науките, които в годините изобщо не са споделяли информацията помежду си. Сега сме в епоха, в която отделните медицински и научни полета вече си говорят – слава Богу, най-сетне.
Ако попитам един психиатър: „Как разглеждате невробиологията при юношите?“, той ще ми даде параметри, които психиатрията е открила в годините за невробиологичното развитие.
Ако попитам един социолог, той ще оформи тенденции на груповото функциониране и свързване между юношите.
Ако се попита един юношески психоаналитик, той ще даде по-различен аспект на интерперсоналното развитие.
Това са различни полета, които поради методиката на работа са откривали различни времеви диапазони на различното развитие в юношеството. Вече имаме генерализирана информация, която е следната: Има разлика между пубертет и юношество.
Това са два отделни термина, които ние понякога използваме като синоними.
Пубертетът е телесното и биологично съзряване и развитие, което се простира от началото на юношеството. Колко продължава — много зависи от това какво тяло се носи. При момичетата има едни параметри, при момчетата - други. Пубертетът касае хормоналните и телесните промени.
Юношеството засяга психичното, емоционалното, поведенческото, невропсихологичното развитие.
Това са паралелни процеси и се застъпват – може би оттук се е появила идеята, че са синоними и ги ползваме като взаимозаменяеми.
При пубертета приемаме, че започва около 12 г. и има горна възраст от 19 г., когато би трябвало да приключи. Тогава човек изглежда „по-голям“. Това е критерият, който е много визуален – ние като визуални същества имаме нужда да видим, за да заключим какво е.
Но психичните емоционални процеси са вътре. Мозъчното развитие - още повече.
Да, 19-годишната възраст е относителна граница за приключване на телесно развитие, но вътре, в емоционалния и мозъчния живот, тези промени продължават до 24 г.
Тогава са финалните промени и те са в много аспекти, но са най-вече неврофизиологични. Мозъкът спира да се променя.
Тази инфомация сигурно е малко отчайваща за някои родители, които си казват: „Само да го избутаме през пубертета, стискаме палци... Държи се гадно, караме се вкъщи, бяга от час, пуши цигари и пие алкохол, но само да го избутаме до 17...“.
Тогава или трябва да се отговори директно, или да се обясни всичко, което описвах досега. Аз избирам второто. Отнема повече време и усилия, но се дава повече информация.
Трябва да знаем, че в пубертета се влиза леко, промените и емоционалните реакции се появяват постепенно. Пикът е около 15-17 години, след което започва внимателен спад. Между 19 г. (края на пубертета) и 24 г. (края на юношеството) се появява финалният спад при мозъчните промени.
Една характеристика на тази възраст е, че юношите си задават въпроси за бъдещето: "Аз кой съм? Какво ще се случи с мен?“.
Това е възраст на идентичност. Човек се опитва да намери мястото си между конформизма и индивидуалността, между индентичност и шаблонно функциониране - с другите ли ще съм или ще бъда себе си. Това са конфликтни процеси.
Тук отново има неврофизиологична особеност — регионът на т.нар. предфронтална кора в мозъка съзрява последен. Това е регионът, който отговаря за себеотносното мислене – за това, че мисля, че мога да мисля; мисля какво чувствам; създавам причинно-следствени връзки.
Той отговаря и за т.нар. емоционална регулация – когато се разпаля или се разчувствам, той ми служи като спирачка. "Стоп, пауза, чакай. Това че си гневен, не означава, че трябва да го набиеш. По-скоро дишай, виж какво става, кое те разгневи, успокой се”.
До преди навършването на 21 -22 г. тази кора не може да смогне на емоционалните импулси, защото емоционалната кора е много по-стара от мисловната. Един много гневен човек не може да решава задачи по математика. Мисловното, критичното не може да функционира, ако са намесени прекалено много чувства.
Но, ако човек положи усилия да мисли, може да овладява чувствата си и те да се успокояват.
Тук ние трябва да помагаме на юношите.
Те искат да мислят за бъдещето, то ги въодушевява и ентусиазира. Понякога ги депресира, защото се налага да учат. Искат да мислят за себе си в бъдещето, но не им достига физиологически капацитет за това, защото съответният мозъчен регион все още не е съзрял финално.
Затова родителите трябва да са много прецизни в помощта си. Не е достатъчно децата да бъдат накарани да си напишат домашните или да им се каже “ти знаеш как се прави”. Те имат нюх, който се развива, но нямат пълноценното умение да го прилагат.
Трябва да им дадем назаем от нашите мозъци, от нашите предфронтални региони. Да им кажем: "Мислил ли си за това?", "Как се чувстваш в момента?" - този клиширан психологически въпрос всъщност е толкова важен.
Ако този процес е достатъчно пълноценен и достатъчно хранителен за развитието на юношата, на около 23-25 г. въпросът "Кой съм аз?"за пръв път започва да има отговори. Преди това има прототипни варианти и те се сменят много често, човек експериментира с идентичността, напипва и пробва да види какво става с живота му. На 24-25 се появяват малко по-пълноценните идеи, при отсъствие на патология.
Да приключим с въпроса "Как си? Как се чувстваш?". Важен ли е? Ще ни отговорят ли тийнейджърите? Няма ли да кажат "Уффф...".
Въпросът "Как си?" има много злощастна съдба. Той се използва в днешно време, за да се отметнат важните неща. Има една много мъдра мисъл - че най-трудно се говори за най-важното.
"Как си" е изключително важен въпрос, но ако е натоварен със смисъл.
Само че от много години го използваме повърхностно във всекидневни разговори. "Как си? Добре съм, хайде, чао".
Ако се задава този въпрос, особено въпросът "Как се чувстваш в тази ситуация? Разгневи ли се?" - ще сме като сме емоционални огледала за децата.
Но ако възрастният пита само като вдетинен: "К'во става”, все едно се плъзгаме по повърхността.
Родителят прави много важно претегляне: Трябва ли да човъркаме какво става, ако децата ни не дават сигнали, че се случва нещо важно емоционално? Според мен — не.
Юношите са същества, от които се изисква да се държат като възрастни, но те все още имат остатъци от детското си развитие. Те са някъде по средата в лимбото на развитието си и хем имат нужди, които са много "детски" (сега, веднага искам), хем започват процеси като при възрастен ("искам да променя бъдещето, искам да знам какво да уча, как ме виждат, какъв стил да имам").
Между тези две положения винаги има какво да се обърка. Няма как да не се обърка нещо. Когато видим признаци на нещо объркало се, тогава можем да питаме: Как си?
Но за да не се проблематизира, да не става прекалено негативно, когато юношата постига успех, там трябва да го подкрепим. "Браво, супер, това ми хареса".
Пак даваме назаем от нашия мисловен капацитет, за да могат те да направят своите връзки.
Как да говорим за секс с тийнейджъри - съветите на д-р Колев