Д-р Мартин Колев е клиничен психолог и невропсихолог в Института за психично здраве и развитие. Една от специализациите му е работа с младежи с т.нар. гранично (бордърлайн) функциониране. Практикувал е в различни държави и има 15-годишен опит в психотерапията, която никога не е спирала да се развива и да търси нови дефиниции на границите между психично здраве и болест.
С него отваряме темата за секса при младите хора. Кога трябва да започне разговорът между родители и деца по темата и как да бъде проведен?
- Лесно ли се говори за секс у нас?
- Преди всичко трябва да направим една уговорка - ние сме в България, на Балканите, обществата ни са преживявали всякакви травматични ситуации и събития. Колкото и философски или откъснато да звучи, една комунистическа диктатура не оказва никак добро и ползотворно влияние върху темите за емоционалността, сексуалността и споделянето.
Тепърва опитваме да споделяме повече. Тепърва опитваме да говорим за чувства, за емоционален свят, за вътрешен живот.
- Така е, но днешните млади хора не са пораснали в социалистическото общество, а с цялата холивудска продукция и сериали като Sex Education. От другата страна стои един родител, който най-вероятно е повреден от социалистическия "морал". Тук може би става някакъв разлом.
Тук се разклоняват две линии. Едната линия е полезна - да слушаме децата си и да се опитваме да следваме въпросите им.
Те питат: "Това какво е? Онова какво е? Имам един приятел, който е момче, а харесва други момчета. Това нормално ли е?“.
Ако се разчита на социалистическото "увреждане" на умовете ни, там има точно два пола - мъже и жени. Жената трябва да се идентифицира с хетеросексуални интереси по отношение на мъжете, мъжът - същото спрямо жените.
Големият проблем възниква, когато едно дете попита "Това нормално ли е?".
Мигновеният соц отговор ще бъде "Не. Ти луд ли си?", след който следват много незрели разсъждения - "Това е само период, ще му мине".
Когато става дума за "девиация" от нормативната сексуалност (макар че такова нещо като нормативна сексуалност няма), добра идея е разговорите да започнат в ранното юношеството.
Като говорим ранно юношество - можем да го дефинираме във възрастта около 10-11 г. Все пак трябва да се знае, че има разлики в бързината, с която момчетата и момичетата навлизат в тези теми.
Тук е важна родителската интуиция - да се мисли, да има усет, че е дошло време за разговор.
- Това е разговор между момиче и майка, между момче и баща - или не е задължително да спазваме и това?
- За да има емоционален комфорт, това е добра идея като структура: момчетата да говорят с тате, момичетата - с мама.
Но нека да обясня къде има различия.
Мозъчните полови хормони и телесните полови хормони се развиват независимо едни от други. Тялото на човек може да има един пол – биологичен, генетичен, хромозомен - докато мозъчното му развитие може да има друг пол. И те може да се разминават.
Това са много фини и специфични процеси. Нямаме микроскоп, за да погледнем в тялото и ума на юношата и да видим какво ще се окаже. Затова е важно да се адаптираме стъпка по стъпка.
Ако едно момиче, което тепърва влиза в юношеството, харесва момичета, може би по-приемливата социална конфигурация е да сподели за това с майка си.
Но да си представим и обратното. По нашите географски ширини има много по-тежка стигма, ако едно момче отиде при баща си и каже: "Тате, харесвам момчета“.
Обикновено пак се прибягва до разговор с майката. Презумпцията е, че мама е по-разбираща и по-мека, балканските татковци са малко по-строги и остри - може да реагират с агресия, с отрицание. С тези катастрофални вярвания все още не можем да се преборим.
Затова отговорността пада повече върху майките.
- А ако детето не иска да говори? Как започва този разговор, ако не е от споделящия тип деца? Трябва ли той да се проведе насила, ако реакцията му е "Остави ме, не желая да говоря" - или може просто да не се проведе.
- Може да не се проведе, но това е постепенен процес. В американизираните и англицизираните култури го има т.нар. разговор за "птичките и пчеличките". Има възрастов диапазон, в който родителят трябва да влезе и да разкаже какво се случва между мъжете и жените - което води до много срам.
Отново ще подчертая, че нашето общество не може да борави добре със срама. Възможно е първият подобен разговор наистина да се посрещне с "Остави ме на мира". Вероятността юношите да отклонят тази покана за разговор е много голяма.
Това не означава, че трябва да се спре. По-скоро е важно да се даде въздух. Да се отстъпи малко назад, вместо да настояваме насила да се обясняваме какво е секс, сексуалност и полова идентификация.
В идеалния случай минава известно време, след което е възможно самото дете да повдигне темата, малко по-завоалирано.
Или през трета, медиаторска позиция, илюзорна или реална, да се опита да ни попита: "Жоро от съседния клас си е хванал гадже, какво мислиш, как се правят тези неща?".
При тези примери разобличаването е най-вредното нещо. Ако един родител каже: "Ти ще ми говориш за Жоро, ама то става дума за теб, нали?" - това е изключително неправилно.
Ако детето ни казва, че ще говорим за Жоро - навиваме се на играта и говорим за Жоро. В юношеството децата вече имат добър интелектуален капацитет, за да си направят изводите.
- Ако Жоро е Жоро и прави секс на 15-16 г., е окей. Обаче ако Жоро е Силвия и прави секс на 14 или 15 г., обикновено майките изпадат в паника, казват "Много е рано" и настъпва един скандал. Правилно ли си представям?
- Да, това се случва много често. Общественото развитие е със стъпка назад, но поне не сме от държавите, в които уредените бракове и обещаните булки са на преден план в интимните отношения.
Мъжете и жените имат право на избор кога ще бъдат заедно, кога ще правят секс, кога ще се женят, кога ще имат деца. Изборът не е безкраен, но все пак го има. И това засяга и юношеската възраст.
Ако Силвия е на 14, тя има телесни промени, има емоционални промени, има мисловни промени. Започва да сексуализира възрастта си, да иска да види какво е - как се усеща целувка, прегръдка, проникване, оргазъм, всички тези неща, които трябва да дефинират един полов акт в добрия му формат.
Паниката на родителя е нещото, което трябва да се регулира.
Ако момичето сподели на майка си, че е правило секс, а тя реагира с паника и обвинения "Какво направи ти!?", детето попада в много тежка позиция. Не само не е намерило утешение на собствените си тревоги, а се налага да успокоява и възрастния.
Децата се превръщат неволно в родители. Казват "Извинявай, че ти споделих, много те разтроих" и спират да споделят. Това е най-нежеланият изход от цялата ситуация.
- Тоест, трябва максимално да владеем емоциите си и да водим разговор?
- Емоциите трябва да са максимално регулирани, но все пак трябва да има някакви. Ако човек подходи съвсем безпристрастно, в очите на детето той ще изглежда неангажиран. Все едно темата не е важна, ако сме прекалено спокойни.
От другата страна, ако сме прекалено разчувствани, детето ще се усети заплашено по механизма, който описах.
Това, което се изисква от родителя, е емоционална регулация. Но и малко тревога, оставена да тлее, също е много здравословно нещо. Добре е да я има.
- Какви съвети трябва да получат момичетата в тази ситуация? При момчетата сякаш е по-лесно - да, има риск да станат бащи, но все пак не могат да забременеят. Момичетата са тези, които трябва да бъдат пазени, включително от обществото. Да ги научим, че "Не означава не" и че едно момиче може да каже "Не" на едно момче. Как става това? Дори за възрастните не е лесно, а какво остава да обясним границите на млад човек, който сам тества всевъзможни граници?
- Английският термин е "consent", фигуративно бихме го превели като "съгласие" на български език. Въпросът е дали има съгласие да се пристъпи към докосване, нарушаване на някаква телесна граница. Въпросът е дали това да е удоволствено - със съгласие и от двамата души.
Много е полезно да се замести думата "consent" с ентусиазъм. Това дава много повече яснота какво трябва да се случи между двама души, за да могат да влязат в такъв тип контакт.
Преодоляваме не само емоционални и физически граници, а дори тези на лигавиците си - може да има проникване, "целувка с език", както я наричат. Съответно, ентусиазмът трябва да присъства и от двете страни.
Ентусиазмът може да е експериментаторски. Може да е породен от удоволствието, може да е от свързването, може да е от споделеността.
И все пак трябва да знаем, че човек има право да се разколебае дори в последния момент. Това е важно да се каже на момичетата.
Същото трябва да се обясни и на момчетата, защото мъжката сексуалност е много пробивна, много ригидна и остра.
Едно момче на 15-16-годишна възраст трябва да знае, че е възможно приятелката му да каже "Не" дори в разгара на възбудата - това е абсолютно честно.
- Тоест - майките или бащите трябва да проведат този разговор със синовете си и да им обяснят, че е възможно тази ситуация да се случи много често в живота.
- Да, и тук е големият минус на родителстването на бащи в нашия географски регион. Голяма гордост за "мачо" бащите е синът им да е много пробивен и да може да сваля и да спи с много момичета.
Все едно няма разбиране, че един баща трябва да каже на сина си: "Виж какво, жените също имат сексуалност, те също си имат желания и те също трябва да бъдат уважавани. Не зависи от теб да ходиш да ги завладяваш".
Защото това не е човешкият стил на функциониране - това е животинският стил на функциониране.
В природата мъжкият трябва да разпръсне семето си в най-много женски организми, за да има най-много поколение. Толкова. Но ние не сме толкова буквални животни, че прибягваме до това. Звучи много примитивно.
- Когато вие правите терапии с деца, те лесно ли говорят за тази тема с вас?
- Зависи колко е наболяла. Напоследък се появяват все повече деца и юноши, които вече са готови да говорят за това нещо.
Когато започвах да работя преди 15 г., темите за сексуалността не бяха на преден план. Разговорите за телесните промени, за сексуалните желания при деца и при юноши се възприемаха като нещо срамно.
Професионалният подход е да изчакаш човекът сам да стигне до тази тема - освен ако няма заплашващи фактори. Тогава темата се повдига нарочно. Възможно е някой да е станал жертва на истинско сексуално насилие. Тогава се налага ние да започнем да говорим за тази тема, за да го предпазим.
Ако няма подобни заплашващи фактори и децата претърпяват естественото си развитие, изчакваме те да дойдат с въпросите.
В последните 3-4 г. има бум на разнообразие от въпроси относно сексуалност, идентификация, полова идентичност, какво ли още не. Дори е трудно да ги догоним.
- Да вярваме ли в това, което навлиза и в дневния ред на българската политика - че, едва ли не, може да има объркване на децата от това, което те гледат като модели на поведение, и хормоните, които се развиват? Че може да им бъде внушено, че харесват хора от своя пол?
- Мисля, че разбрах въпроса, но ще добавя още един елемент в него. Различните хора използват сексуалността си за различни цели. Ако човек я ползва по най-автентичния начин - телесната, генитална сексуалност съвпада с психичната и емоционална сексуалност - той не се интересува от вторична облага от сексуалността си.
Но ми се струва, че има хора, които поради модерността на сексуалността се вкарват в страхотна беля.
Да се върнем към примера с момчето Жоро, който тепърва открива тези теми.
Възможно е той да е много интровертен, не може да дефинира собствена идентичност, просто защото е малък и се развива.
Жоро обаче вижда, че в съседния клас има момче, което вече е открило хомосексуални тенденции в себе си и получава внимание, защото е "откривател". Всички го заобикалят и питат: "Кажи как е – какво е да харесваш момчета? Какво е чувството? Искаш ли да правиш секс с тях? Целувал ли си момче?".
Ако едно по-интровертно и несигурно дете види това, има риск да прибегне - грешно, разбира се - до експеримент.
"Ако кажа, че и аз харесвам момчета, май ще получа вниманието, което искам“.
Това поведение не издържа много дълго. Тази идентификация е изкуствена и фалшива. Но детето може да се вкара в такива разправии, че после едвам да излезе от тях.
- Тоест сексуалността като мода е един друг пласт, който може да се разглежда. А как да говорим с младите момичета за дрехите, които ги разголват прекалено много, без да звучим като баби?
- От векове количеството дрехи, с които се затрупваме, намалява прогресивно, но в последните 50-ина години това става много по-рязко и бързо.
Прекалено много сме бомбардирани от изображения на голи тела. Доскоро голяма част от тези образи бяха перфектни, фотошопирани, плочки, гърди - всичко в съвършена форма.
Човек ги вижда и си казва две неща, в контекста, за който говорим: "Аз толкова секси ли съм?" и "Мога ли да съм толкова секси? Мога ли да съм перфектен/перфектна?".
Тези въпроси могат да са стимулиращи в добра посока, но има опасност да засегнат и по-дисфункционални сектори от ума на юношата.
Възможно е той да започне да гони непостижим идеал, и тук влизаме в полето на телесната дисморфия и свръхкомпулсираното сексуално поведение.
В този смисъл голотата е въпрос на избор, но последиците от този избор трябва да бъдат обсъдени с децата.
Трябва да се каже: ,,Хубаво, ходиш гол/а, само че човешкото възприятие се стимулира много лесно от голота. Има хора, които се стимулират толкова лесно от голотата, че стават недоброжелателни, не уважават границите ти. Има опасност да ти посегнат".
Добре е да се обясни на младия човек как да регулира поведението си: Ако си на плажа, може да се ходи почти гол, но това е контекст. Ако си в дискотеката и ходиш почти гол, не е добра идея, не се знае на кого ще попаднеш.
- Как се отразява на момичетата и на момчетата гледането на порно? Има една теория, че младите момчета не правят толкова секс, защото те са повредени от порното и смятат, че не могат да се справят като актьора.
- Отговорът не е толкова прост, но накратко: порнографското съдържание влияе много зле.
То е изключително силно стимулиращо за сетивата и емоционалния свят. Ние сме зрително-визуални същества, много обичаме да консумираме с очите си.
Ако гледам двама, трима, петима, двайсет души да правят секс по много "гимнастически" начин, вероятността да не мога да догоня тези способности и да си кажа, че никога няма да се справя, е много голяма.
Никога в историята на човечеството не сме имали достъп до толкова много клипове, снимки и канали с порнографско съдържание.
Възприятието на човека не е построено така, че в рамките на 10 минути да види 50 голи тела, които правят секс.
- От една страна, виждаме на улицата повече разголени хора, от друга страна в интернет има доста много голи - и какъв е резултатът?
- Има изследвания, които показват, че мозъчното функциониране и развитие се влияят изключително зле от консумирането на порнографско съдържание за заместване на нуждите ни.
Ако се гледа, за да е забавно, за да е полезно и за да видиш какво е – да, тогава дори има закачлив характер.
Но ако е регулярно и ако замества собственото ни сексуално функциониране и развитие, тогава настъпват дори мозъчни промени от необратим характер.
- Това означава ли, че ако хванеш детето си да гледа редовно гледа порно, може да му кажеш: "Хайде да гледаме заедно и да се посмеем", за да му развалиш приятното занимание?
- Някои деца биха искали компанията на родителя да гледат страшни филми, да гледат тъжни сериали, за да видят, че не е толкова натоварващо. Но като става дума за сексуализирано съдържание, имаме проблем.
Когато отглеждаме децата, трябва да сме реципрочни емоционално спрямо тях: те се усмихват и ние се усмихваме, те плачат и ние плачем, те са ужасени и ние им емпатизираме с ужас.
Сексуалното усещане е единствената емоционална и телесна система, при която това не може да се случи.
Не можем да отговорим сексуално на децата, защото това е педофилия и патология. Съответно те изпращат сигнал: "Обясни ми какво става с мен", а отсреща няма пълноценен отговор. Така че предложението "да погледаме" със сигурност ще им развали кефа.
- Да, това беше крайно и на шега, но когато влезем на тяхна територия съм забелязала, че доста разваляме купона и удоволствието. Кога момчетата започват да сравняват големината на половия си орган и да свързват собствената си самооценка с това нещо? Има ли го още този феномен?
- Има го, разбира се. Мисля, че това е съществувало стотици, може би хиляди години назад.
Промените в тялото идват в пубертета - окосмяване, порастване на части от тялото, порастване на височина, което може да е болезнено с растеж на кости и т.н. Това включва и растежа на половите органи и съзряването им.
Има един момент, в който момчетата се събират тайно по групи и се сравнят едни с други, което не е нещо лошо. Много често се сблъсквам с педагози, които казват "Какви са тези глупости, вие трябва да терапевтирате това дете, то се съблече пред всички, за да търси внимание".
Въпрос на интерпретация е какво внимание се търси.
Може да се случи между група момчета, които са спокойни и да се каже "Искате ли да ходим на плуване или на фитнес и да видим кой как се е развил?". А не, че това е някакъв неприличен грешен, греховен акт, който изисква наказание.
- Тоест това е любопитство. А ако не си добре в тази метрика и това те потисне?
- Въпросите за самооценката ще се намесят тук. В юношеството става дума за т.нар. генитална сексуалност - младият човек има нужда да види определена промяна на тялото, с която да се идентифицира. Може да е пенис, може да са мускули, може да са бицепси, може да е коса.
Много често момчетата-юноши се идентифицират с половия си орган - като нещо, което дава преднина или способност. Ако има метрика, която излиза извън допустими рамки, става сложно.
Понякога дори когато юношите станат възрастни, продължава да ги преследва търсенето на усещане за спокойствие и усещане за способност и за мъжественост, за потентност.
- Човек може ли сам да се пребори, ако има проблем със самочувствието си на тази база?
- Не мисля, че може сам, това е лично професионално мнение, по силата на това колко нереципрочна е темата за сексуалността.
Дори да споделиш тревогите си на родителя, той пак няма пълноценен механизъм да отговори на сексуалните ти чудения, импулси и въпроси. Много сложно е да се справи един порастващ мъж, момче в юношеството си.
Оттук идва този прословут лаф, че ако някой си е купил голяма кола, значи компенсира размера на пениса си. Така се преживява усещането, че се намираш в нещо голямо и пробивно, въпреки че самият ти имаш нещо малко и непробивно. Не става въпрос за физиологията на самия полов орган, по-скоро за преживяването.
- Да затворим кръга с младите хора, които усещат влечение към собствения пол. Четох, че в зряла възраст те могат да имат напълно функционални хетеросексуални връзки. Тоест, всички решения, свързани с хормонална терапия и промяна на пола, не трябва да се провеждат, преди да е завършило развитието на мозъка.
- Да, тук ще трябва да се съглася. Имаме биологични и физиологични факти от развитието, които не подлежат на интерпретация.
В човешкото развитие имаме два биологични пола – мъж и жена.
Природата борави с това измерение. Двата пола са в двата края на един континум, който е много широк. В единия край са мъжките характеристики, в другия край са женските - и между двете има хиляди комбинации.
Вътреутробно всички сме бисексуални, до един момент дори нямаме набор от полови органи, които да са диференцирани. Но това се променя в определен етап на развитието на плода. Момичетата имат биологично половите си органи, защото те остават в тази конфигурация, момчетата пък ги имат, защото се затваря сакът на препуциума, което е свързано с друг тип генетично и биологично функциониране.
В момента виждам тенденция да се говори за промени на тялото чрез хормонална терапия в юношеството. Дори има държави, които допускат юношите почти сами да решат да се подложат на това нещо.
Само че никой не говори за следното: има хора и юноши, които правят transition, но след това преминават през detransition - защото виждат, че това не е отговорът на развитието им и искат да се върнат.
Една от най-големите клиники за detransition операции е в Сърбия и много малко хора го знаят. За тази статистика не е много модерно и много удобно да се говори, за съжаление. Споменавам я, защото мисля, че е важно.
В един от предишните епизоди споменахме, че развитието на на някои мозъчни региони приключва едва на 23-24 г. Съответно тогава човек е готов да има идентичност.
Затова е много опасно и е важно винаги да се провежда изключително детайлно и много професионално консултиране, за да се види дали нали наистина желанието за смяна на пола е автентично.
- Ако детето си признае, че изпитва чувства и влечение към собствения си пол, а ти като родител имаш притеснения, има ли нужда от посредник за този разговор? Най-лошото, което може да се случи, е да събираш смелост да споделиш какво ти тежи и да получиш "Не, не искам да слушам, ти не си такъв, внушаваш си".
- За съжаление, понеже мозъкът е интерпретираща машина, това "Не" се възприема като отхвърляне на цялата ти идентичност.
Отхвърлянето може да стане в много религиозно или ригидно семейство. Тази реакция не се преживява със спокойно разсъждение от страна на юношата, а се възприема като "Родителите ми не ме искат с това, което нося". Това поражда други много драматични ситуации като последствия.
Медиаторската позиция е на трети човек, който може да бъде клиничен социален работник, психолог, може да е някоя много добронамерена баба дори.
- Какво правим любовта, секса и първото разбито сърце? Когато дъщеря ти/синът ти се прибера вкъщи и ти каже "Скъсаха ме, това е краят на света, аз го/я обичам", започне да плаче и заяви, че "животът няма смисъл, това беше"?
- "Правило" е, че при всяка интензивна емоционална тема до развиващите се деца и юноши трябва да има някой по-голям. Няма нужда да е много по-голям, може да е малко по-голям, който да бъде до тях и да "попие", да обработи тези емоционални тежести вместо тях .
Ако детето е толкова разстроено, че няма думи, и просто плаче и иска да ни гушне, най-вредното нещо на света е да реагираш с "Вземи се стегни". Абсурд!
Това води до много лоши последствия. Трябва да се случи точно обратното - да го му помогнеш да се отпусне и да сподели какво се е случило.
Понякога въпросът "Какво стана?" е магически. Самото вербално преработване, обличането в думи на толкова трудни, депресивни или тревожни преживявания ги филтрира и носи някаква утеха.
Има ситуации, в които е полезно ние да разкажем за нашата първа такава любовна мъка - и ние сме били тийнейджъри, и ние сме минавали през раздели. Можем да кажем "А знаеш ли на мен какво ми се случи с моята първа раздяла?".
Но никога не бива да изместваме мястото на детето или юношата. То трябва да разкаже първо, защото иначе излиза, че техните нужди нямат място. Добре е да изчакаме те да разкажат малко - говорим колкото се наложи - и след това можем да споделим и нашия опит.
Всеки може да каже, че е имал гадже в детската градина, но там все още няма много много даване на сметка, че това е връзка. В юношеството обаче вече осъзнаваш, че в споделените отношения с някого може да има и приятни неща, и сложни неща, и много трудности.
Когато тези отношения се разпаднат, боли зверски. Депресията е истинска, преработването обикновено е бавно. Ако при сериозна връзка, родителят чуе ,,скъсаха ме, зарязаха ме“ и не види особена емоционална реакция при детето си, това е по-притеснително. Това означава, че целият импулс е инхибиран и "натъпкан" някъде.
Между "Уффф" и "криндж": Как да говорим с тийнейджърите, когато имат нужда от "Как си?"