Светът се променя, а с него и начинът, по който търсим любов, общуваме и изграждаме доверие. В епоха на безкраен избор, ускорени социални промени и дигитално общуване си задаваме въпроса защо става все по-трудно да обичаме. И защо все повече хора избират да са сами.
По тези и други теми ще говори на събитието Cool 30, организирано от "Булевард България", Мартин Колев. Той е клиничен психолог, специалист по невронаука и психотерапевт. Преподавател е в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Част е от екипа на Института за психично здраве и развитие - организация, която предлага диагностика, терапия и подкрепа на деца и възрастни при проблеми с психичното здраве.
Форумът Cool 30 ще се проведе на 27 ноември от 16.30 ч. в Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, а билети за него може да намерите тук.
Според проучвания в различни държави по света все повече хора избират да са сами. Забелязвате ли такава тенденция и у нас? Очертава ли се и в България същата „рецесия на връзките“, която виждаме по света?
Някои хора все още влизат в полето на задължителното обвързване заради социалния натиск - ако не го направиш до определена възраст, мама, тате, баба, дядо ще се разочаровани от теб и ще останеш стар ерген/стара мома. Затова тези хора по-бързо се ориентират за половинки и за деца.
Ако погледнем чисто исторически, това е и влиянието, което има у нас от Ориента.
В рамките на България индивидуализмът не е ярко изразен, той влиза повече под формата на модерна култура, под формата на подражаване на тенденциите от Запад.
Но има други хора, които пътуват все повече и се натъкват на култури, които имат друг подход към тези въпроси. Те си казват “аз искам да се информирам по-детайлно за моя избор, искам да си поживея, искам да се развия, искам да натрупам някакъв опит и стъпка по стъпка да мога да направя по-информиран избор и за свързването си”.
И двете групи хора имат характер на континуум - от добронамерени, по-леки до доста екстремни измерения. Т..е. в едната посока, особено в България, наблюдаваме екстремен консерватизъм, а в другата - екстремен индивидуализъм, който започна да се проявява може би последните 20-ина години.
Въпросните проучвания сочат също така, че независимо от тенденциите около 70% от хората предпочитат да са във връзка. Защо обаче е толкова трудно да срещнат партньор?
Трудностите съществуват, откакто свят светува, защото хората винаги са имали биологичния принцип на репродукция, който в един момент се усеща като вътрешен телесен и психологически импулс. Импулс, който диктува поведението - да се свържеш с някого, за да оцелееш и да имате поколение, което също да оцелее.
Благодарение на еволюцията обаче хората развиваме умението да мислим и то пълноценно. Проблемът е, че това е хем огромен плюс за свързването между отделните индивиди, хем - огромен минус, защото четенето на чуждите мисли остава все така недостъпно. Ние можем да регистрираме нашите мисли, нашите си усещания и чувства, но никога не можем да сме абсолютно сигурни какво мисли отсрещният човек.
Бихме могли само да предполагаме какво става с него. Ако този човек също е с добре развито усещане за отсрещния, може да си каже така - аз съм си индивидуалист, обаче половинката ми има нужда от повече близост и повече свързване.
Тези умения се изграждат на база личната ни история, личната ни предразположеност, темперамент, травми, които са се случили в живота ни. Всеки разполага с този “багаж” и в един момент се стига до това двама души да се срещнат и да се напаснат.
Като че ли обаче в днешно време умението това напасване да бъде един вид игра, която да носи удоволствие, отсъства от тази култура на индивидуализъм. Човек се чувства нападнат, ако отсрещният заяви нужди, може да се почувства уязвим и слаб. И именно това води до трудности при свързването между двама души.
Как модерните технологии – социални мрежи, приложения за запознанства – влияят върху способността ни да се обвързваме? Помагат ли, или по-скоро пречат? Водят ли те до криза в общуването?
Модерните технологии имат много активна роля. Аз може би съм от по-песимистичните хора заради начина, по който разглеждам въпроса. Имам колеги, които са по-позитивно настроени и смятат, че технологията е инструмент - важно е за какво ще я ползваш. И ако я ползваш, за да те улесни да предприемеш дадена крачка, много добре.
Според мен обаче използването на приложения за запознанства улеснява свързването, но само илюзорно. Човек вижда една готова снимка, получава информация, която няма нужда да се постарае да научи сам и да полюбопитства, да каже някоя глупост дори, от която да си понесе последиците. Това е много стерилен тип комуникация, която елиминира стъпките към това да бъдеш привлечен от отсрещния, да бъдеш заинтересован, да ти стане любопитно и да се опиташ да операционализираш чувствата си, да ги разбереш, така че те да провокират действията ти.
За така нареченото “милениум поколение” и за една малка част от Gen Z поколението най-важната и най-използвана апликация не е Instagram, а Tinder. Колкото по-млади са представителите на Gen Z, толкова по-малко използват и съответните приложения за запознанства.
С тези технологии възприятието се насища и човек за 2 две минути може да види много повече жени, отколкото предишни поколения мъже са видели за 10 години. Докато плъзгаш екрана в една или друга посокоа, пред очите ти се извъртат лица, отрязъци от лични истории, но възприятието в никакъв случай не е еволюирало до степен да понесе толкова много информационно претоварване и то по отношение на връзките.
Психиката ни е еволюирала да се предпазва много ефективно и начинът, по който става това, е възприятието да остане повърхностно. Ако имаш 10-15 души, с които общуваш едновременно, или излезеш на 8 срещи за една седмица, или имаш четири паралелни връзки, което в днешно време се наблюдава често, няма вариант, да имаш пълноценна връзка на любов, на обичане с човека отсреща.
Това означава ли, че “неограниченият избор” от потенциални партньори създава парадокс – колкото повече възможности, толкова по-трудно решение?
Да, това даже в някои полета на когнитивната психология се нарича парадокс на избора. Илюзията, че като имаш много избор, ще ти е по-лесно и ще можеш да си избереш от много неща, всъщност води до абсолютно обратния ефект - умът ти не може да обработи кое от всичките тези сто неща е твоето.
Прекалено големият избор води до това, че хората се опитват да се ориентират, свързват се с един човек, после се разделят, после имат още 3 връзки, после са сами, после пак се свързват с някого. Много често на културно ниво, поне в България, това се окачествява и се осъжда като суета и някакъв вид несериозност.
Да се влиза в подобни абсолютизации е един от по-незрелите механизми на психиката, както и да се виждат нещата в черно-бели категории. Картината е много по-сложна от конкретните прости заключения, с които понякога боравим. Просто мозъкът гледа да пести енергия и му трябват конкретни обяснения.
Как социалните и икономическите промени влияят върху желанието и готовността на хората да създават дългосрочни отношения?
Социо-икономическият статус се оказва изключително централен и важен фактор, който влияе не толкова директно, колкото косвено на умението ни да се свързваме. Ниският социоикономически статус има пагубно влияние върху това човек да може да осъзнае какво става вътре в него, да има саморефлексия и да може да предположи какво се случва с отсрещния. Ако човек има недостиг на ресурси, се стига до момент на много изразена хронична тревога. Поне докато не стабилизира своя икономически статус.
Плюсът в последно време е, че жените се включват много по-активно във вземането на решения както за себе си, така и за семействата си, за изкарването на пари, избор на кариера, отлагане на раждането на деца в полза на някакво развитие. В някакъв смисъл зрялата част от обществото казва на жените: доверяваме ви си, че ще направите правилния избор.
В последно време тъкмо при такива работещи жени, които изкарват сами парите си, се появява усещането, че не искат да имат деца, но нямат обяснение за това. Когато се навържат причините защо това усещане ги застига, се стига до насаденото разбиране, че едва ли не с появата на детето животът приключва.
Правата, с които разполагат жените днес, водят до усещането за контрол. При появата на дете, при встъпване във връзка или брак, усещането за контрол намалява драстично, защото има замесен поне още един човек. Това може да е плашещо. Има хора, които харесват усещането за загуба на контрол, но повечето предпочитат да знаят, че животът е в ръцете им и че държат юздите му.
Кога всъщност самотата спира да бъде избор и се превръща в един вид защитен механизъм за хората?
В невронауката и човешката невропсихология се изследва влиянието на самотата върху общата картина на живота ни. От изследванията с хора, които са по-възрастни, се забелязва, че има корелация между усещането за самота и социална изолация, и появата на невродегенеративни симптоми като болест на Алцхаймер и деменция.
Това знание се прехвърля вече и към по-младите хора и се оказва, че най-уязвимите възрастови групи откъм самота, която води до проблеми, са бебетата и малките деца.
При всички останали има много повече комбинации на самотата като фактор, които наистина могат да се простират до нещо като избор, макар че аз никога не съм срещал човек, който наистина иска да е сам.
Дори аутистичните хора имат нужда от социално свързване - имат социално-когнитивен капацитет, просто той е с по-специфична динамика. Така че какво остава за нас, останалите?
Дори и някой да казва, че иска да е сам, в бекграунда на ума работят други процеси, много по-стари от нас, на милиони години, които всъщност ни ръководя. А именно, че за да оцелееш, ти трябват и другите, трябва да можеш да се свързваш с тях. Така че винаги бих подлагал под съмнение избора за самота.
Как се променят навиците за съжителство и самите връзки? Какво се случва с интимността? Сменя ли се разбирането за близост?
Да, промяна със сигурност има, която, за съжаление, много често поколенчески се обезценява. Има ситуации, в които един млад човек сяда и казва - аз имам нужда от по-информиран избор, имам нужда да прекарам време с един човек, да пробваме да сме заедно, защото в крайна сметка всяка една връзка в живота ни е експеримент.
Да, хората се събираме и опитваме да сме заедно, но няма гаранции - някой път се получава, някой път не.
Поколенческото оспорване и обезценяване идва от това по-възрастните поколения да казват: “Нас едно време никой не ни е питал за тия неща, ние не сме имали избор, по наше време не беше така”.
Съответно хората, които са сега в позицията да избират връзките си, могат да се чувстват много сами без подкрепа от предходните поколения и затова започват да се свързват помежду си и да обсъждат помежду си. Това води до покачване на капацитет за по-осъзнати връзки.
Ако се постигне такова осъзнаване, то може да даде повече яснота за ценностите на свързване, повече яснота дори за емоционалната реципрочност, да увеличи способностите да се прекратяват процеси, които не работят - например човек да тегли чертата и да каже: “Много те обичам, но само с любов не става”.
Red Pill (женомразките) идеологиите обещават „формула“ за връзка и успех с жените. Защо толкова много мъже търсят спасение в подобни среди?
Знам, че тази идеология се прилага в различна степен от различни хора, но общият тон е по-скоро краен, ако не и категорично краен, а нищо крайно не работи във връзките. Зрелостта в отношенията се ражда в нюансите.
Имам, за съжаление, наблюдение, което е подплатено и от изследователска работа, че в последните години мъжете се чувстват изключително обезценени в обществото. Понеже не могат да го сложат пръста си върху конкретната причина, трябва да намерят лошия в уравнението. Затова могат да се идентифицират такива възприятия и патологии, в които една група мъже се събират се и си казват: “Ние май сме прецакани, нямаме толкова права, колкото ни се иска, май думата ни не се чува”. И следва въпросът кой е виновен? И отговорът е много конкретен - това е отсрещният пол.
Тук се стига до изключително старото вярване, което аз не мога да подкрепя под никаква форма, че мъжете са от Марс, а жените - от Венера. То предполага, че сме от толкова различни планети, че нямаме никаква допирна точка и въобще не можем да разберем на другия какво му е.
Не мисля, че това е така. Да, има неща, които един мъж никога не би могъл да си представи - като например какво ли е да родиш.
Имаме полови различия, но всъщност принадлежим към един и същи вид.
Психологическите ни механизми са по-скоро сходни, отколкото прекалено различни. Прилагането на стратегии за контрол или стратегии за оценяване обаче произтичат от нарушеното умение да си представим какво е отвътре на отсрещния, не можем да конструираме в ума си достатъчно добро предположение другият как се чувства, какво мотивира действията му.
Стратегията за контрол в тези Red Pill общества произтича именно от истинското усещане, че не разбираме отсрещния, а нещата, които не разбираме, ни тревожат. Тази тревожност започва да генерира у нас толкова силни чувства, че за да ги елиминираме, трябва да контролираме нещото отвън. Щом го контролираме, то ще спре да генерира такива усещания у нас.
Реална ли е или е измислена кризата на мъжествеността?
За мен категорично е реална. Имаше преди време много любопитна ситуация, с която искам да илюстрирам отговора на въпроса си. Имаше прожекция на филм, в който се разглеждаше трагичната съдба на две момчета, които имаха хомосексуално влечение едно към друго, но не можеха да имат пълноценна връзка. (“Любен”, бел.авт.)
Прожекцията беше в едно от кината в София и по този повод имаше протести от конкретна политическа партия.
Тогава не се фокусирахме върху това какво е съдържанието на филма и какво се случва вътре, а много ни беше впечатлила трошливата мъжественост на протестиращите, които дори само от авангардно-артистичното изразяване в такъв филм с по-провокативен тон изведнъж получиха усещането за разпад на мъжката им устойчивост. И то до степен, че да станат агресивни,
Това, разбира се, е патологична картина и крайно поведение, но все пак мисля, че по принцип мъжката несигурност напоследък като че ли е доста изразена.
Даже ми се случва в последно време мои студенти, хора, които искат да стават терапевти, искат да стават клинични психолози, да ми разказват за групова терапия само за мъже и само за жени.
Това може и да е полезно, но мои студенти, които работят с такива “мъжки групи”, ми споделят, че при тях ходят мъже, които нямат психологически нарушения, личностова патология, а ходят на такава терапия, за да се научат как да бъдат мъже в днешно време.
Това в моята глава поражда поне сто въпроса как се е стигнало дотук. Откъде идва усещането, че те нямат достатъчно мъжка принадлежност, при положение, че буквално са мъже? И още какво ли не.
Може ли да се каже, че това се дължи на факта, че жените се адаптират по-добре (както сочи и Скот Галоуей)? Има ли разлика в подхода към връзките при мъжете и жените днес?
Това е доста генерализирано в научен смисъл твърдение, т.е.прекалено голяма група се слага под прекалено общ знаменател.
Нещото, което наричаме адаптивност или адаптиране в научния смисъл, има много характеристики, но те са, да кажем, свързани с начина, по който се справяме със стреса, как се адаптираме в социална среда, която носи известни предизвикателства, как се адаптираме икономически и т.н.
Сега въпросът е дали жените притежават нещо у себе си, което да говори за повишена адаптивност? Има много старо твърдение, че понеже жената има биологичната предразположеност да изтърпи и да понесе раждането на деца, това означава, че организмът е екипиран с много повече гъвкавост, с много повече издръжливост.
При т.нар. мета анализи, които изследват твърдението, че жените са по-адаптивни, са с прекалено малка представителната извадка, за да се направи какъвто и да било вид генерализиране.
Да, имаме много данни, в които се вижда, че жените могат да са по-гъвкави и по-адаптивни от мъжете по отношение на социалната си когниция и свързване, могат да извършват това, което погрешно наричаме мултитаскинг. Емоционалната регулация на жените също е по-добра от мъжете, защото мъжете природно има биологична даденост за агресия.
От другата страна мъжете имат повече дадености в пространствената ориентация, поставянето на цел и преследването ѝ. Намирането на решение за едно нещо от по-интелектуален характер също е даденост на мъжете. Така че аз бих бил много предпазлив при подобно твърдение.
Вярно ли е, че живеем в „епидемия на нарцисизъм“, или просто хората са по-чувствителни към собствените си граници?
И двете. От 70-те години насам социологът Кристофър Лаш казва, че настъпва културата на нарцисизма. Още тогава могат да се намерят анализи и терапевтични бележки за случаи на хора, които проявяват това, което наричаме нарцисизъм.
Много съм предпазлив с думата в момента, понеже нарцисизмът се използва като термин за щяло и нещяло, а той всъщност е клиничен. Произлиза от Зигмунд Фройд, който установява, че хората имаме склонност да се привързваме към образа си, който можем да намерим в огледалото, в очите на другите хора, в обратната връзка към себе си от средата към нас и т.н.
Проблемът е, че в последно време нарцисизмът не е от грандиозния тип мегаломанен нарцисизъм, с който човек се пъчи и е много велик, по-скоро е по-уязвим и по-тънкокож. Т.е. в последно време нарцисизмът е такъв, при който, ако човек не се погрижи да полира образа си, рискува изключително много страхове да станат прекалено реални в главата му.
Стигаме до ситуация, в която си казваме: “Отвътре съм уязвим, тънка е бронята,приемам нещата лично и там, където не успея, това ме срива. Затова, за да не го бомбардира светът това мое уязвимо ядро, ще сложа отгоре фасада, за която ще се грижа”.
Сигурно има нещо полезно в такава стратегия. Въпросът е, че като много хора на едно място имат тази стратегия, всеки започва да се предпазва от отсрещния. Това води до тенденцията да се отдръпваме повече, отколкото да търсим път едни към други.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
