Непобедим женски отбор: Мила Михова и Дарина Такова

Дарина Такова е една от големите звезди на българската и световната оперна музика, а Мила е най-добрият ѝ ученик. Кариерата на Такова е прекъсната от грешен избор на лекар и неуспешна операция. Събитие, сравнимо със свободно падане от високо, но и близка среща с дъщеря ѝ Мила.

За Мила няма съмнения, че животът ѝ е музиката и тя я кани да се настани в него, само че си оставя място и за други занимания - като например писане. Определя себе си като истински независими артист, който има своя творчески флирт със съвременната класическа музика.

Майка и дъщеря, учител и ученик, химията между тези две жени е много интересна.

Какво е да си майка на Мила Михова? Всички интервютa започват обратно, с въпроса какво е да си дъщеря на Дарина Такова.

Дарина: Гордост, на първо място гордост. Чувство за удовлетворение и изпълнен дълг, задача, послание.

Може ли да се каже, че сте отбор?

Мила: Да, ние сме непобедим отбор в много смисли и отношения, защото не сме само майка и дъщеря, ние сме учител и ученик, ментор и млад артист, тръгнал по пътя на най-голямото си вдъхновение - майка си.

Разменяте ли тези роли на учител и ученик - Дарина да е ученик?

Дарина: О, да. В повечето случаи, особено в житейски ситуации, които са свързани с дипломация, обрано поведение - аз съм експанзивна, а Мила е много дипломатична. Много често се оказваме в ситуация на размяна на ролите - и Mила става “голямата”, а аз “малката”.

Тази дарба на Мила за писане, откъде е?

Дарина: Просто талант…

Мила: …имам друга теория - когато майка ми се прибра в България след толкова дълга престижна, луксозна кариера по света и преоткри социалните медии, аз установих, че талантът за писане го имам от нея. Защото тя също пише много хубаво. Много красиво може да опише дори нещо, което си е купила или е сготвила.

А чувството за хумор възпитава ли се?

Дарина: Не, раждаш се с него. За мен е голяма драма да ти липсва чувство за хумор.

Мила: Факт е обаче, че като имаш едно качествено натрупване на информация и култура, ставаш по-бърз и по-сензитивен. Можеш оцениш нещо като смешно дори в ситуация, в която никой друг не би го забелязал. Това е рефлекс, който се възпитава. На мен много често ми казват "Добре, де, Мила, как може да намериш хумора в нещо на улицата, което е толкова банално и ежедневно”. Просто аз съм с отворени сензори за това. Не знам дали от малка съм била такава. Може би съм била смешно дете?

Дарина: Да, но това се разви във времето. Хуморът е свързан с интелекта. Човек задължително трябва да е интелигентен и след това да има чувство за автоирония. Това е много важно и много трудно - да можеш да се смееш със себе си и над себе си.

Вие сте популярни с вашите женски сбирки, на които събирате успешни жени - там смеете ли се?

Дарина: Страшно много.

И защо се събирате само жени?

Дарина: Често се замислям и аз, но май установихме, че мъжете развалят компанията. Канили сме и мъже - ние обичаме мъжете! - но може би сме в период, в който ни е много необходим този обмен на женска енергия.

Мила: Мисля, че всичко започна, когато разбрахме, че маите са предрекли края на света. И двете имаме духовни и езотерични търсения и много от учителите, с които се срещахме, ни казваха, че за да може да се запази колективно спокойствие на фона на общия стрес, много е важно женската енергия да се задържи в сила и в единство. Защото жените сме на тази земя, за да продължаваме съществуването на нашия вид. Ние сме по-устойчиви на вибрационни промени на планетата и колкото повече се събираме, толкова по-добре се получава тази колективност и завихряне на енергията на устойчивостта.

Тоест, тези женски сбирки са форма на терапия за вас самите?

Дарина: Преди години тя започна като форма на терапия, защото ние имахме духовни търсения, желание за самоусъвършенстване - и не толкова за намиране на самия себе, а за баланс, за намиране на център, на обогатяване. И понеже у нас имаме един много голям хол, започнахме да правим женски сбирки. Първо - с медитация, с някаква лекция, обмен, много разговори. И след това възнасяне идваше "заземяването". Всеки приготвяше по нещо и започваше яденето и пиенето. Това стана много притегателен център, в който хората нямаха търпение да дойдат, за да поемат малка доза духовна храна, след което... (смее се) голяма доза реална храна.

Ние имаме тази голяма общност от страхотни приятелки - жени, в които има много естетика, много таланти, много домашен уют, отношение към интериор, дизайн и кулинария.

Тези сбирки са нещо, което пренасяте от живота в Европа, или не?

Дарина: Мисля, че е нещо, което носиш. Не мога да науча една жена, която заявява “аз не мога да готвя” - едва ли не кокетирайки с това, или някой, за когото храната е само бензина в автомобила - че това е уникално изкуство, уникална енергия. Ето нещо, за което съм много щастлива, че го предадох на Мила, че я научих и те ме надминава. Мила се развива на много нива, тя е мулти талант.

Вашият филм е “Яж, моли се и обичай”.

Мила: Всъщност си права, защото целият процес на търсене на женска сила и център минава през освобождаване от егото. Късане на връзката и зависимостта от материалното. И третото е - да възприемаш всеки около себе си за учител. Това е много сложна хватка, защото на моменти можеш да си кажеш “добре, как е възможно от този човек да науча каквото и да било?”. Пълно е с такива хора в ежедневието. Но в следващия момент виждаш реакцията му спрямо някаква житейска ситуация и си казваш "Ето това е урокът!”

Какви са простите ви лични философии, които ви водят?

Мила, смеейки се: “И това ще мине.”

Дарина: Ние се наслаждаваме на живота, затова имаме и съмишленици, с които ставаме близки и другаруваме. Разбирам, че това е рядко качество - първо да се научиш да живееш в настоящето и да умееш да създадеш празник от всеки един ден …

Мила: … да умееш да живееш бавно. Когато се занимаваш с артистична професия, в която рано или късно се очаква да се наложиш в обществото и да бъдеш разпознаваем с уменията си, от време на време ти насаждат стрес: че си закъснял, че трябва да бързаш, че трябва на всяка цена да правиш нещо до определена възраст, защото идва следващото "до определена възраст".

Имам една фраза от баща ми, той често я казва: “Много е хубаво да си бърз, но много по-категорично е да си точен”.

Тя много добре описва моята житейска философия - аз съм малко по-бавна, в известен смисъл дори “по-мързелива” и нямам нужда да бързам. Нищо не е на всяка цена, не е с екстремен краен срок.

Дарина: Това е фантастично и аз ѝ се възхищавам. В същото време, ние имаме голям дисонанс в това отношение, защото сме на двата полюса. Мила е спокойна, овладяна, балансирана, нищо не ѝ е на всяка цена, малко по-бавна. Аз съм от другата страна - на жената Козирог.

Освен това идвам от една много сложна, отговорна, напрегната и голяма кариера. От много млада възраст започнах да живея с графици, планове, следване на цели, години наред, в които знам какво ще правя например след 4 години. И при мен основната дума е “трябва”.

Мила: … “няма време” и “хайде” …

Дарина: … в това са нашите най-големи конфликти, защото тя е “дзен”, в перманентна медитация, а аз съм нервак. Всичко трябва да е “както трябва”, но по моите високи критерии, които понякога са задушаващи.

Мила: И моите критерии не са ниски, но да кажем, че темповете, с които ги реализирам, са различни.

Защо България? Предполагам, можехте сега да сте другаде по света?

Дарина: Целият ми живот като оперна певица е бил по света и беше въпрос на избор. Можех да остана, където пожелая - и спрямо ангажиментите си, и спрямо статута си. Но аз съм дърво с много як корен и никога не съм се колебаела. Дори много се дразнех, когато колеги италианци питаха “Как така живееш в София?”. Отговарях им “Извинявайте, но полетът Рим - София е много по-къс, отколкото полетът Рим - Милано. Освен това България е прекрасна страна и е ваш дефицит, че не сте учили добре, нямате познания и си мислите, че ние все още сме някакъв трети или четвърти свят, гледаме черно-бели телевизори и сме по дърветата.” И затова всеки път като идваха и казваха “Уаау, тук е прекрасно”.

Защото ние сме широкоспектърни, като цяло в гена на българина е това, че той знае и може много неща.

Мила: …което е страхотно за хората от моето поколение, защото ние така израснахме, че се разбунтувахме срещу концепцията за тесния специалист. Ние сме хора "швейцарски ножчета", никой не прави само едно нещо. Всички имат реалната възможност, а някои и са го направили, да работят хобито си като втора или трета професия.

Тъй като пътувам от дете покрай работата на майка ми, всичко, което съм натрупала като информация и знания, ме е формирало като космополитен човек. На мен ми харесва да живея като космополитен човек в България. България е страната не неограничените възможности. Все още тук има толкова много неща, които тепърва ще се правят за първи път.

Мила, къде е твоят Facebook?

Мила: Нямам от три години, намирам го за медия, която не ми отговаря на интересите и вибрациите….

Дарина: … намира го за пенсионерски …

Мила: … честно казано, малко се натоварих от това, че всички станаха експерти по медицина, футбол, политика, право, и реших да си го спестя.

Дарина: … същото е в Instagram.

Мила: Не, там не е същото! Напоследък много често срещам думата "инфлуенсър" с негативна конотация и ми се иска да обясня, че никой не се смята за инфлуенсър на целокупния български народ, който размахва пръст на населението и дава съвети как да живеят, какво да си купят и по какъв начин да го използват. Всеки е инфлуенсър на собствената си аудитория. Колко широка е тя, вече определя колко добър е той. Но аз смятам, че този достъп до аудитория е много полезен. Много е ценно да имаш обратната връзка, защото можеш да разбереш какво не ти достига или в какво си прекалил. Това е като житейски урок.

Дарина, Вие отказахте ли се от вашите опити да променяте средата през институции - през Операта, Музикалното училище?

Дарина: Не съм. Заявих категорично, че повече никъде няма да кандидатствам и да се предлагам, но с радост бих помогнала, ако някой ме покани и прецени, че аз мога да бъда от полза.

Но ето същата история, през която и вие минахте с тези две институции, се повтаря сега с Бербатов и желанието му да оглави БФС.

Дарина: Българинът не обича успелите, не признава авторитетите. Не обича уверени и смели хора, които излизат и казват “Аз съм успял човек, който е направил неща, които могат да се видят, пипнат и чуят. Имам експертиза и бих бил полезен.”

Като не ми разрешават, продължавам по моя си начин. През всичките тези години ние създаваме алтернативна мрежа на дейност от всякакъв характер, чрез което показваме нивото такова, каквото трябва да бъде.

Това е проблемът, че всички си създаваме алтернативни реалности, без да променяме истинската.

Дарина: Ще дойде това ново време и то е много близо. В момента на много хора им се струва, че нещата са затлачени, че са ужасни, че са абсурдни. Но има полъх на промяна. Ще се мине през някакви катаклизми, но в крайна сметка ще се даде шанс на хора, които с успеха и интелекта си могат да бъдат нужният критерий. Това, което се унищожи през последните години, е именно критерият. Показваше се ниво, за което общественото мнение се манипулираше да повярва, че така трябва да бъде.

Може ли да има връзкари в операта?

Дарина: Има връзкари в операта, разбира се, но има и един лаф в нашия оперен свят - че като се дръпне пердето, ти лъсва дупето. Всяко едно друго изкуство може да бъде завоалирано за масовата публика, но започнеш ли да пееш,... или ако си балетист, например, и не си добър, ще паднеш и ще си счупиш краката на първото появяване.

При нас е по същия начин: ако нямаш добър глас, ако не носиш музиката в себе си, ако нямаш голямата харизма, с която да завладяваш големи мaси, ако нямаш този комплекс от качества, ти вече не си валиден - дори едно да ти липсва.

Това са пътищата към голямото изкуство и аз бих искала да се държи критерият, да се правят нещата на така, че България да влезе на европейско и световно ниви. Най-много ме е яд, че ние го имахме и го загубихме. Ние имаме голяма оперна и музикантска слава. Почти няма голяма опера или филхармония, където да няма български музиканти и български концертмайстор, което е голяма титла. Всички тези хора са по света, а в България нещата се сринаха. Критерият за ниво се манипулира. Показват се неща, които са на друг коловоз от голямото изкуство.

Дарина, ако трябва да кажете нещо на Мария Бакалова, която сега излиза на световната сцена и среща успеха и славата, какво е то?

Дарина: Ще започна малко по-отдалеч. Винаги през живота си съм мразила думата “късмет” - никой не трябва да казва на човек, който е положил много усилия с таланта си, че е имал късмет. Смятам, че късметът е нещо имагинерно, което хората използват, за да си обяснят защо не са успели. “Нямах късмет или шанс.” В повечето случаи може би не си бил готов да припознаеш този късмет.

Сега, благодарение на това, което се случва с Мария Бакалова, аз мога да кажа - ето това е пример за човек, който има 120 процента късмет. Не казвам, че момичето не е талантливо, защото трябва да видя някой страхотен филм с нея и да кажа “Уау, да, не се съмнявам в таланта ѝ”, но на базата на този филм, и на тази роля, не мога да кажа, че съм фен и че припадам. Смятам, че този човек е попаднал в точното време, на точното място, с точната роля.

Мила: Аз винаги ще се радвам, когато млад българин - особено артист - пробие в някаква сфера, в която в България няма лоби.

Да, въпросът е за славата. Майката ти е имала слава, която е карала хората да я спират по улиците. Малко хора познават тази слава, тя е различна от онази, например, да имаш много последователи в Instagram.

Имаше една невероятна постановка “Манон” от Жул Масне с Анна Нетребко в Staatsoper в Берлин. Това беше в началото на нейната кариера извън Русия, извън шапката на Мариински, в която показваха още в увертюрата Манон в купето на влака, пътувайки към Париж от село, как жадно чете едно модно списание. Чете, чете и в един момент вади от чантата си един маркер и тегли ръб по белия си чорапогащник - тоест, тя вече ще бъде момиче от Париж. Взима това решение. В много произведения на изкуството е показана тази жажда - една сутрин се събуждаш, поглеждаш се в огледалото и си казваш “Аз ще стана звезда”. Този “драйв” е ценен, въпросът е флиртът с него да е умерен.

Как е да си учител?

Дарина: Много по-трудно, отколкото да си артист. Когато си артист, си сам със себе си и отговаряш за себе си, въпреки че си част от едно изкуство, което е симбиоза от много други.

Но да си учител е изключително трудно. Първо, трудно е да се отдадеш. Второ, трудно е да се отърсиш от егото си. Трето, трудно е да разбереш, че това е огромна отговорност и че оформяш съдбата на един млад човек. След това - да изградиш собствена методика и да натрупаш опит, за което се искат много години.

Никой не може да започне с майсторски класове и изяви, без да се подготви - дори да е бил най-големият певец на света. Аз трябваше да се науча 7-8 години да преподавам, за да мога да кажа, че сега вече имам методика, която работи и действието й се вижда и по успеха на учениците.

В това отношение аз вече мога да се пенсионирам. Мога да кажа "Аз съм направила тази прекрасна певица дъщеря си, която пее перфектно и по този начин. Тя изнася тези страхотни бутикови музикантски концерти, тя има своите търсения, тя е полиглот". Но не е само това. Защото аз имам и други успешни ученици.

Много е трудно, страшно трудно е. Учителят трябва да се отърси от това, че той е бил на сцена. Трябва да спре да разказва истории от своята кариера и да демонстрира миналото си. Трябва да станеш един обран, честен и отдаден докрай учител. Аз мразя думата преподавател и педагог, за мен голямата титла е да си учител. Аз не уча моите ученици само да пеят, аз трябва да ги възпитам. Най-важното е да създам нужния характер за една кариера и за професионална изява.

Снимки: Мира Дерменджиева - студио Vesper

Грим: Росина Георгиева

Коса: Натали Иванова