Почина писателят Роси Антов - Дивак Турлак

На 63-годишна възраст е починал писателят Роси Антов, известен с псевдонима си Дивак Турлак.

Антов е автор на книгите "Ключ за жива вода. Разкази“ (2018), "Есента на нежния циник“ (2019), "Мачко Начков… и други човеци“ (2022), "Вселената на скитащата душа“ (2023), "Табор в мъглата“ (2024) и "Когато времето танцуваше“ (2025).

Известен е и благодарение на страницата си във Facebook, където публикува както свои творби, така и политическите си позиции.

Роден е в Монтана през 1962 г., а в последните 5 години е живял в Пловдив.

"Почина Роси Антов, известен като Дивак Турлак. Той бе писател. Имаше интересно перо – чувствено, носталгично, гневно, етично, смешно… Бих го определила като романтик, задушаващ се от циничното настояще, който търси красота във вътрешния мир на спомените, които се преплитат с терзанията за смисъла на живота в една враждебна за душата му среда", пише Татяна Кристи.

Последната авторска публикация на Роси Антов във Facebook излиза само няколко часа преди той да почине:

“Аз пак не спах. А когато се събудих, се сетих нещо. Два пъти в живота си съм преживявал онова странно усещане — как животът минава пред очите ти като филмова лента.
Но този път осъзнах нещо друго. И точно то е важното.
Пред очите ми като на филмова лента преминаваха мигове. И осъзнах колко просто стоят нещата на тоя свят.
Не видях бележника с оценките от училище.
Не видях дипломата от института. Не видях как започвам първата си работа.
Не видях как правя успешна кариера.
Не видях как се сривам.
Не видях как се изправям.
Не видях как купих първия апартамент.
Не видях как купих първата кола…
Бах ти ужаса.
Оказа се, че не съм видял най-важните неща в живота си. Видях хиляди мигове, но не и най-важните.
Видях как с мама и тати сме на море.
Видях сестра ми с превързано коляно.
Видях баба и дядо, с които ловим раци през нощта.
Видях как с приятели скачаме във вир.
Видях как хванах първата си риба.
Видях как сръндак пие вода.
Видях планина и планинска река. Видях извор.
Видях първата си целувка.
Видях скалите до Белоградчик. Видях една чешма сред тях.
Видях парк и алея, по която вървя с момиче. Видях и как ям бой, що вървя с точно това момиче. Ама не болеше.
Видях синовете си. Малки и луди.
Видях язовир.
Видях много неща.
Видях много обич.
Видях каньон сред скалите. И змията, която го пази.
Видях лятна буря.
Видях есенно топло море.
Видях сняг.
Видях и синчец.
Видях как мирише липа.
Видях ей такива дребни неща. Дребни като една прегръдка. За да стоплиш. Или да те стоплят.
Бах ти живота!?
А после запалих цигара навън. Под зимно тъмно небе. И се сетих, че няма нищо случайно. Изпуших я и влязох да напиша това. Това е моят живот. Един миг. От мигове. Някакви дребни такива. Няма нищо голямо и важно. А не бих искал да загубя нито един от тях. Защото ще остана без живот.
Това е. Отивам да пуша. Пак. Под зимните звезди.”