Психолози: Психичните разстройства са болести като всички останали, а не липса на воля

Какво преживяват хората с психични проблеми? Какви са мечтите, надеждите и страховете им?

За това ще разкаже необиконовената изложба "Заповядай в моя свят". Състои се от 26 табла с визуални разкази, създадени от хора с психични затруднения и разстройства. Всеки вижън борд е личен разказ – за преживени страдания, за битки с невидими трудности, но и за надежди и стремеж към по-добър живот.

Изложбата „Заповядай в моя свят“ ще бъде открита на 19 август и ще остане до 2 септември в Градина „Кристал“ в София. Чрез средствата на изкуството 26 души с психични затруднения споделят своята вътрешна истина – често заглушавана от стигмата и неразбирането.

Събитието е организирано от Института за изследване на промяната. Ръководителят му Албена Дробачка и психолозите д-р Юри Кацаров и Веселина Паскалева са само част от хората, които се стремят да дадат видимост на хората с психични проблеми. Пред "Булевард България" те разказаха защо и днес психичното здраве продължава да е тема табу, с какви препятствия се сблъскват хората с психични разстройства и защо е важно да говорим за това.

Да говорим за болестите на психичното здраве сякаш e по-лесно отколкото преди. Вие споделяте ли същото мнение?

Албена Дробачка: В София - да, но в провинцията нещата са по-различни. А колкото по-малко е населеното място, толкова повече се променят нагласите в негативна посока. Така че този оптимизъм за съжаление засяга основно София и по-големите градове.

Когато говорим за стигма при психичните заболявания, къде и кога се появява тя? За кои теми, свързани с психичното здраве, хората не са готови да говорят?

Юри Кацаров: Има различни нива на възприемане на психичните проблеми. По-леките и умерени форми на психични разстройства, независимо дали е депресия, или нещо друго, не се възприемат като проблем и затова много често се неглижират или подценяват. Хората не търсят помощ или отлагат, защото смятат, че може да мине от само себе си. Такива нагласи има и към психичните заболявания, които се появяват в детска възраст. Най-голяма е стигмата що се отнася до хората с различни зависимости. Техните състояния не се възприемат като психичен проблем, а като липса на воля. Това е погрешно.

Албена Дробачка: Стигмата по отношение на психичното здраве продължава да съществува, независимо за кои заболявания говорим. Аз избягвам да употребявам изрази като “ще борим стигма или ще я преборим”, защото никой не може да пребори неща, които са многопластови, но поне трябва да говорим със сигурност по отношение на психичното здраве, за да нямаме такива нелепи случаи, с каквито се сблъскваме ние в практиката си.

Ето пример: 30-годишен младеж с шизофрения. Майка му почина наскоро, а леля му (сестрата на майка му) не знаеше, че той е с шизофрения. Това е типично проявление на стигмата - човек крие проблема, защото се притеснява, че ще се изложи, че ще го упрекнат, че ще го гледат със съжаление. Отношението на околните в много случаи води и до автостигма - самият болен започва да се притеснява, че има някакво психично страдание, разстройство, проблем, затруднение и възпира себе си от търсене на помощ.

Юри Кацаров: Хората трябва да разберат, че психичните разстройства са болести, равноправни на всички останали болести. Няма разлика. Просто може би обществото ни и повечето хора не са склонни да мислят, че едно психично заболяване или разстройство може да ги засегне, както например диагнози като диабет, рак, високо кръвно налягане и т.н. Общото възприемане на психичните разстройства е, че те са нещо различно, че те не са като другите заболявания и много често се приравняват на липса на воля. Просто на човек му е много по-лесно да си каже, че има дископатия, отколкото, че има психически проблем. По-лесно е да се отиде на лекар за настинка, високо кръвно и всяка една друга физическа проблематика, отколкото да се посети психиатър.

Според мен най-големият страх при много хора е, че ако се решат да отидат на психиатър, ще бъдат задържани и лекувани в клиника или лудница, както ги наричаме, независимо дали искат или не. И като ги затворят, ще бъдат обявени за луди, затова не искат в никакъв случай да отиват там.

Може би понякога този страх е основателен - като се има предвид какви са условията в заведенията за психиатрична помощ. Държавните психиатрии в България от години са обект на международни критики, защото персоналът в тях допуска пациенти да бъдат наказвани чрез изолиране и връзване.

Албена Дробачка: Да, тези обстоятелства не помагат особено много, но като цяло проблемът е комплексен. Истината е, че ако отидат в психиатричното отделение на Александровска болница или на Медицинска академия, ще видят, че там условията са като във всяко едно от другите отделения. Хората просто не са информирани.

За тези негативни нагласи обаче спомага и отразяването в медиите. Начинът, по който се поднасят новини, свързани с хора с психични разстройства, понякога пречат на човека да потърси помощ, за да не бъде причислен към тази категория. В новините присъстват само истории за това как психично болен наръгал хора, излязъл гол или е направил друго противообществено деяние. Това обаче са по-скоро хора, които не се лекуват.

А тези истории не са ли всъщност показателни за отношението на държавата към хората с психични проблеми - липсват места в психиатричните клиники, специалисти, механизми за поддържане на лечение след излизане от психиатрия?

Юри Кацаров: Така е, да, особено след като бъдат изписани с подобрение и вече са в ремисия, те вече не са във фокуса на грижата. Извънболничната помощ и следболничната помощ са много важни, за да не влезе пациентът отново по спешност в болница и да не отключи отново заболяването.

Албена Дробачка: Въобще всички етапи в медицинската грижа са важни - превантивната, профилактичната, пропускана у нас в голяма степен, лечението и след това рехабилитацията. Ако един от етапите бъде отложен, неглижиран, не му се обърне внимание, това води до цялостен нагативен резултат в състоянието на пациента.

Хората, които страдат от сериозни психични заболявания, много често биват наричани “луди”, “ ненормални”, включително и от медицински специалисти. Ако при тях е такава нагласата, как може да бъде променена тя при останалата част от обществото? Какви стратегии могат да помогнат за преодоляване на предразсъдъците и дискриминацията спрямо тези хора?

Юри Кацаров: Единственото фрапиращо отношение, за което се сещам във връзка с въпроса Ви, е към наркоманите и алкохолно зависимите. Когато отиде Бърза помощ да ги вземе, да се погрижи за тях, да ги спаси, ако е застрашен животът им или им се наложи да отидат в болница, има едно по-особено отношение към тях. Това е така, защото имат проблемно поведение, могат да бъдат агресивни, а понякога и опасни. В този смисъл не са лесни пациенти и според мен това е причината за подобно съществуващо отношение към тях.

Веселина Паскалева: По повод етикетите бих искала да добавя и мои наблюдения. Забелязала съм, особено сред младите, че много имена на психични заболявания се използват грешно - като обида към хора, които са здрави. Това допринася за липсата на информираност и за грешните нагласи към самите заболявания. Чувала съм например тийнейджъри да наричат хора с по-антисоциално поведение аутисти или такива, които единият ден се държат по един начин, а другия ден по друг начин - шизофреници. Тоест много често имената на психичните заболявания се използват като обида, което допълнително допринася за стигматизацията.

Албена Дробачка: Използването на имената на диагнози като обидни квалификации е част от нашата култура, казвам го със съжаление. Знаете, че България е на едно от първите места по нетолерантност и по неприемане на различните, по липса на търпимост към човек, който има нужда от подкрепа и в училищна, и във всяка една друга среда. Отношението към психично болните е част от диагнозата на нашето общество.

В България липсват статистически данни за заболеваемостта и разпространението на психични разстройства. Затова често ориентацията минава през личните впечатления на медицинските специалисти. В тази връзка с какви случаи на психично разстройство се сблъсквате най-често в практиката си?

Юри Кацаров: Световната статистика сочи, че всеки пет човек е имал психични проблеми в някакъв момент от своя живот. Около 1% от населението страда или е страдало в някакъв момент от шизофрения. Иначе най-разпространено е тревожно-депресивното разстройство. Вероятно всеки четвърти в България, каквато е европейската статистика, е минавал или минава през подобно състояние. Но сте права, че действително не разполагаме с добра статистика по темата.

Албена Дробачка: Често се сблъскваме с този проблем. Една от организациите ни действа като координатор на Европейския алианс срещу депресията. Случвало ми се е да търся за България данни и всеки път се сблъсквам с липсата на такива. Причините са няколко: първо, може би недостатъчно изследваме в България тези процеси, но пък и при този тип психични проблеми като тревожност и депресивни разстройства, хранителни разстройства, самият човек трябва да заяви, че има такъв проблем. Ако пациентът не търси достатъчно помощ и подкрепа, няма как да влезе в дадена статистика.

Освен това има и една трета страна, която пречи на лекуването на психичните проблеми и на поддържането на актуална статистика и това са работодателите.

Хората се притесняват, че ако имат ТЕЛК, няма да ги вземат на работа, защото по закон работодателите много трудно могат да се освободят от такива служители. Законът е направен така, че да защитава хората с психични или други заболявания. Но често сме получавали запитвания от големи фирми в България, които знаят, че работим с хора с психични проблеми, дали човекът, когото са избрали, има ТЕЛК.

Имали сме ситуации с уволнени служители от големи междунаордни корпорации с много добра политика за защита на човешките права само защото са отключили депресия в малко по-усложнена форма. С това искам да кажа, че хората понякога не търсят лечение, защото се притесняват, че ще ги уволнят.

Има ли според вас и връзка между социално-икономическото положение и склонността хората да търсят психична помощ? Известно е, че държавата плаща единствено психиатричното лечение.

Албена Дробачка: Има връзка, да. Това е много стара наша битка, за съжаление неуспешна - както по отношение на клиничните пътеки, така и по отношение на някакъв брой психологични терапевтични услуги, които е редно да се полагат безплатно. Безспорен факт е, че икономическият фактор служи за отказ от лечение. Ако на човек му се налага да се вижда с терапевт един или два пъти седмично, при цените на услугите си давате сметка, че не всеки може да си го позволи.

Юри Кацаров: Миналата година направихме едно проучване и се оказа, че дори здравната система на Гърция позволява определен брой консултации или психотерапевтични сесии да бъдат финансово поети от държавата, която от своя страна заплаща услугата на психотерапевтите и психолозите, които я предлагат. След изтичането на платения брой сесии, ако има нужда, този пациент може да посещава психотерапевт и това да се поеме като разход от здравната система.

Да се върнем отново към темата за авто стигмата. Кое е най-трудното в работата с хора, които не искат да си признаят, че имат проблем или се страхуват да потърсят помощ и са отишли при психолог или психиатър насила?

Юри Кацаров: От моя опит мога да кажа, че тези неща обикновено не стават насила. Ако един човек е каран да направи нещо насила, той толкова повече ще му се съпротивлява. Затова аз виждам нещата по друг начин. Близките на хора, които имат психичен проблем или разстройство, е хубаво самите те да се научат как да подходят към своите роднини, така че да получат тяхното съгласие и да бъдат разсеяни страховете им за последващо лечение.

Албена Дробачка: Друга грешка, която се допуска в обществото ни, е опитът да бъде излъган пациентът по някакъв начин, за да бъде заведен в психиатрия. Или тайно да му се дават лекарства. Не са добри варианти, не са работещи, не са устойчиви и не ги препоръчваме. Затова винаги апелираме, когато става дума за близки на хора с психичен проблем, ако не намират подходящи механизми или начини, по които да реагират, нека да се срещнат предварително с консултант, с психолог, с хора като нас, за да обсъдят начина, по който да действат. И след това можем заедно да вървим към откровен разговор и с човека с психичен проблем.

Какви нови подходи или терапии намирате за най-ефективни при работа с хора, преживели силна тревожност или депресия - тези състояния, за които разбрахме, че са най-разпространени?

Юри Кацаров: Каквото и да ви кажем като отговор, ще бъде интерпретирано така, че може би много хора ще се обидят. Над 450 са различните психотерапевтични подходи - безкрайна палитра от опции и възможности за психотерапия, така че пациентите имат избор. За всеки различен подход има подходящи пациенти.

Албена Дробачка: Истината е, че в държава, в която професията терапевт, психолог, коуч и прочие не е много добре регулирана, всеки може да си сложи етикет в Инстаграм или във Фейсбук и да започне да преглежда, да лекува и да терапевтира. Оттук могат да възникнат някои проблеми, не толкова дали даденият терапевт е психоаналитик или е избрал за себе си да се формира в едно от признатите терапевтични направления. Опасността е по-скоро от това да попаднеш на човек, който не е достатъчно добре подготвен, образован, практикуващ, натрупал опит, натрупал умения.

Инициативи като вашата, които се опитват да дават гласност на проблемите с психичното здраве, не засилват ли още повече усещането в самите страдащи от психични заболявания, че са жертви, че от тях нищо не зависи, че общото им е длъжно? В живота на един психично болен пациент кога приключва ролята на жертва и кога започва овластяването?

Веселина Паскалева: Покрай работата ми за създаването на изложбата “Заповядай в моя свят” и изграждането на визуалните табла с нашите пациенти, мога да кажа, че точно така те не се чувстват жертви. Те споделят своите желания, мечти, визии за бъдещето и всъщност самите те поискаха да разкажат историите си. Те имат реални преживявания, които може да преживее всеки човек, независимо дали страда от определено заболяване.

Искам да допълня по повод изложбата, че ние максимално се постарахме да запазим тяхната анонимност, тъй като имат притеснения не толкова за това да бъдат видяни като жертви и да се почувстват такива, ами точно заради въпросното етикетиране.

Не искат да бъдат разпознати, защото смятат, че това може да им попречи на намирането на работа, а самите те искат да работят и не искат нещо да им се дава даром или някой да ги подпомага. Те просто искат да работят и да водят нормален живот. И всъщност визуалните табла разказват точно това - за професиите, които искат да имат, за мечтите им.

Юри Кацаров: Аз бих добавил само, че нашите пациенти получават лечение, включително медикаментозно и психологическа подкрепа. Когато липсва такава подкрепа, психотерапия или някакъв друг вид консултиране, е ясно, че човек ще бъде жертва и ще се преживява като жертва.

Албена Дробачка: В България според мен има едно криво разбиране, че когато се говори по някакви проблеми, то може да доведе до повече от същото. Пример за това е сексулното образование сред подрастващите, което беше забранено заради измислени страхове, че децата ще станат "джендъри". Нищо подобно.

Говоренето по един проблем първо решава проблема със стигмата, решава проблема с авто стигмата, дава една култура и образованост на човека по отношение на психичното здраве, така че ако забележи у себе си или познат някакви симптоми, да му съдейства, или той самият да потърси помощ. Аз съм на мнение, че повечето говорене по темата за психичното здраве може да доведе до повече здрави хора, а не до някакви рецидиви или процеси, които са свързани със задълбочаване на проблемите на хората. Плаши страхът от неизвестното, а не самият проблем. Когато имаш информация, си по-спокоен да решаваш проблема. Когато нямаш информация, се плашиш от дяволи, духове и от всичко останало.