Радослав Бимбалов: гласът, писателят, човекът

„Бог е спорът в нас. И именно този спор ни прави по-добри или по-лоши хора“, казва Радослав Бимбалов, докато седим на една дълга, сива маса в просторния му офис.

Софийската августовска жега отвън натиска прозорците със своята делничност, но на масата няма място за скучни разговори и празни теми. Една отличителна характеристика на интересните събеседници: small talk е невъзможен.

Поводът да се видим е излизането на „Ти, подобие мое“ в Storytel.

Романът на Бимбалов бързо се вписа в редиците на смислената съвременна българска литература и беше припознат както от читателите, така и от много от критиците. От броени дни той вече е наличен в най-голямата платформа за аудио книги и звучи с гласа на Никола Стефанов. Водещият историята в книгата е… именно Бог.

„Много хора определят „Ти, подобие мое“ като смела книга заради разказвача, тъй като воденето на повествованието от името на Господ звучи прекалено дръзко, нахално, много рисковано. И за мен беше трудно да вляза в тези обувки, ако изобщо има такива. От друга страна обаче, това беше единственият начин да се отдалеча максимално от себе си, защото тази книга всъщност не е за Бог, тя не е религиозна.

Това е книга за хората и в нея Бог е просто един свидетел на събитията“, разказва Бимбалов.

Онези от вас, които вече са чели „Ти, подобие мое“, навярно са забелязали, че авторът покрива важни човешки събития от последния век като лайтмотивът, който пресича действието през сърцевината, е откровеното авторово изследване на въпроса „Къде изчезна съпричастността между хората?“.

„В края на книгата стигам до един извод, който не е изключителен и навярно всеки е минал през него. Този извод е простичък: че всъщност Бог е този баланс, който ние намираме в себе си между добро и зло. Бог е спорът в нас. И именно този спор ни прави по-добри или по-лоши хора.“

В книгата си „Човек търси Бог“ Ерик Уайнър говори за това, че всеки има в себе си „дупка с формата на Бог“. Радослав Бимбалов е от хората, които запълват празнините вместо с категорични отговори, с нови въпроси – и предава това любопитно търсене на истини на читателите си.

„Запълних моята дупка с търсенето на един важен за мен въпрос: къде трябва да намеря Бог? Трябва ли да го търся там, където се опитват всички тези над 4000 религии? Или да го търся в старите книги, писани, дописвани, преписвани, приличащи си по своите добри внушения, но и по своите лоши внушения, защото светите книги имат и от двете? Или трябва да го търся в тих разговор със себе си?“

Все въпроси, чийто отговор всеки трябва да намери сам.

„В тази книга основното нещо, за което говори разказвачът, е как човеците са се изградили сами. Ние се опитваме да се изкараме негови преки роднини, описвайки го по наш образ и подобие, за да извиним своята безчовечност, жестокост и кръвожадност. Приписваме му нашите грехове, за да намерим извинение за себе си.

Сега читателите ще имат възможност да чуят какво се е случило в душите на хората. Едно обяснение, което намерих за нашето дебелокожие, са чисто еволюционните причини“, разказва писателят и изтъква нещо много важно:

„Няма различни ценности. Няма традиционни ценности и евроатлантически ценности. Има човешки ценности. И първата и основна човешка ценност е животът. А на нея посягаме най-лесно“.

Живата антиутопия на деня

За жалост, трябва да се съгласим, че живеем във времена, в които животът като най-висша ценност действително се обезценява. Войната в Украйна, събитията в Газа, новините у нас – всичко звучи като антиутопията на Бимбалов да е прескочила пределите на фикцията и да се е въплътила в реалност.

И наистина, „Ти, подобие мое“ е антиутопия, която обаче не се подчинява на класическите „правила“ за жанра.

„Антиутопиите се създават като измисляш една среда, която е достатъчно далеч в бъдещето, така че читателят или слушателят да си помисли „Това не може да ми се случи“. В моя случай обаче загубата на състрадание у хората, дистопичният елемент в романа, те вече са факт.“

Книгата е безкрайно интересна и поради друга причина: когато разказвачът е Бог, сякаш има риск авторът да залитне в морализаторстване и да прокара собствените си виждания през гласа на Всевишния: творческо залитане, което би могло да компрометира художествените качества на текста. Това обаче не е случаят с „Ти, подобие мое“.

В книгата има сатира и тънка самоирония, а писателят казва, че не му е било лесно да пише от името на Бог, но никога не е възприемал себе си като крайна инстанция.

„Ако на читателите или слушателите им се стори болезнено това, за което говори разказвачът в книгата, значи че съм ги докоснал. Че съм отключил нещо в човека от другата страна“, казва Бимбалов.

Собственият му път към „Ти, подобие мое“ не е никак кратък. След издаването на първата му книга минават цели 23 години преди Радослав Бимбалов да издаде втората. Дълги години публикува само в общи сборници, статии в списания и блогове, но днес романът му е сред най-интересните заглавия, а предстои и нова книга, по която работи от една година.

Бърз тийзър: в нея става дума за малко градче, където в един момент, вследствие на археологическо откритие, хората разбират, че са разделени в произхода си. Това отключва ужасен конфликт между хората и в случващото се авторът отново търси причините за наболели обществени процеси: разделението, липсата на съчувствие, създаването на враждуващи лагери между хората.

Българският народ: насилствено разделен, но способен на съчувствие

Разделението у нас, което наблюдаваме по-ясно навярно заради социалните мрежи, според Бимбалов тръгва много отпреди ковид пандемията, когато някак стана по-видимо.

„Големият проблем на българите е загубата на вяра в себе си“, казва той. „Аз го наричам „усещане за куфар“.” Българите често мислят за себе си като за куфар, който често бива зарязван, подритван, забравен, ограбен. Така се и държим. И това тръгва много отдалеч.

Може би още преди турското господство у нас. Ние никога не сме били роби, а се възприемаме като роби лесно и това е по-страшното: сложили сме окови на съзнанието. Ние никога не сме губили правото си да притежаваме и унаследяваме земя, но сме били претопени за много дълго време. След това Русия ни „освобождава“ и също ни претопява и така някак сме изгубили вярата в себе си“.

Руското влияние у нас, както и политическите процеси изобщо, са теми, които силно занимават Бимбалов. По думите на писателя „да се интересуваш от политика, означава да се интересуваш от управлението на процесите на едно общество, от разпределянето на благата на това общество и от разполагането на принципите. В този ред на мисли, той смята, че всеки човек на словото трябва да се ангажира с тези процеси и по някакъв начин да ги води. Той вярва и че онези творци, които са мълчаливи на тема политика в наши дни, имат какво да кажат и имат свой поглед към нещата, но имат и своите съображения да не взимат публично отношение. И те трябва да се уважават.

Според него пропагандата е повлияла на хората тук и това навярно е част от проблема с липсата на състрадание, за който се говори в „Ти, подобие мое“.

„Много хора станаха подвластни на внушения, че войната в Украйна е някакво фалшиво кино. Че Буча е Холивуд. В същото време обаче, държа да кажа, че според мен българите са народ, способен на съпричастност.

Когато Путин атакува Украйна и украинците хукнаха насам, първите, които се затичаха да посрещнат тези хора, бягащи от война, бяха обикновените българи, не държавата. Именно те отидоха и посрещнаха бежанците, те отидоха да ги настанят, подадоха им ръка, когато украинците бяха уплашени, в ужас.

Така че аз, въпреки всичко и въпреки моята книга дори, вярвам, че българите сме народ, способен на съпричастност. Проблемът е, че през последните години в обществото ни много дълбоко се вклини езикът на омразата, който ни прави малко по-зли хора.

И особено тези, които стават подвластни на езика на омразата. И бих казал, че не само само едните или само другите. Това са хора и от двете страни на тази барикада, която ни раздели през последните години, накъде гледаме – на изток или на запад.“

По думите на Бимбалов този процес на разделение върви повече от десетилетие.

„Вече повече от 15 години в българското публично пространство се развиват процеси, насочени именно към разграждането на основната демократична тъкан на обществото.

Настройването срещу нашето решение да бъдем част от западните общества, внушенията срещу глобализма, внушенията за загубените традиционни ценности – всички сме гледали тези конспирации, които заливаха пространството много преди ковид. Това е хибридна война, в която ние сме жертви много отдавна.“

„Социалните мрежи са просто трибуна, и често много висока трибуна, за всеки от нас”, добавя писателят.

За съжаление, тази трибуна много често се превръща в ешафод, а ние – в палачи. Не бих казал, че за това са виновни социалните мрежи. Във времената, в които нямаше социални мрежи, хората са постъпвали по идентичен начин“, казва Бимбалов.

„Ще ви дам пример, който го има в книгата, за френските куртизанки, които биват обръснати публично след края на войната, рисуват им едни пречупени кръстове по голите глави и ги пускат по улиците, за да може всички хора да ги унизят. Публичното унижение е съществувало и ще съществува: желанието на човек да задоволи най-долните си страсти. Това се опитвам да обясня в книгата, че и това приписваме на Бог“, допълва той.

Storytel - литература с глас

„Когато ми пратиха част от готовия запис на книгата с гласа на Никола Стефанов, си казах, че актьорът много правилно е прочел текста, за което му благодаря. Усетил е тази тоналност, която съм се опитал да вкарам в речта на Създателя. Усетил е силата и мощта, но в същото време иронията, насмешката към дребните човешки страсти, способността на Създателя да говори по съвременен начин за неща, които той може би не би трябвало да разбира, но всъщност разбира“, казва писателят.

Самият Бимбалов отдавна работи с гласа си: между 93-а и 98-ма той е 50% от дуета „Замунда банана бенд“, който всички милениали и представители на поколението Х помнят с текстовете, хумористично и умно адресиращи проблемите от началото на Прехода. Отделно е записвал редица текстове, работил е в радиото и е бил voice over на много реклами.

И докато гореспоменатите поколения като че ли по-лесно се отдаваха на процеса на четене, за днешните млади, потопени в дигитална среда, се говори, че е трудно вниманието им да бъде задържано за повече от 30 секунди.

„В наши дни хартиените книги имат сериозна конкуренция и тя е безспорна. Говоря, разбира се, за екраните. В този смисъл всяка възможност на литературата да излезе от хартията и да влезе в екрана на хората е път да стигне до младите“, споделя Бимбалов.

Той слуша Storytel активно, защото това е начин да си припомня набързо части от стари произведения, които е чел много отдавна и които иска да си припомни на момента – бърза и лесна възможност, от която се възползва, докато пътува и когато е в движение.

Но има и друго: по думите му през платформата българската литература може да достига до определени групи, които по съвсем основателни причини имат затруднения с четенето на български език.

„Това са децата на български семейства в чужбина. Преди време, когато бях на посещение в едно българско училище в Мюнхен, в разговор с родителите разбрах, че за децата им, родени там, е наистина трудно да четат на български, защото в училище четат всичко на немски. За тях аудиокнигите са начин да се докоснат до литература на родния им език и това за мен е безценно и трябва да се поощрява.“

Не на последно място, платформата дава възможност на хората, които имат навика да четат по няколко книги едновременно, да го правят без да мъкнат със себе си куфари с книги.

Кои са препоръките на писателя Радослав Бимбалов за произведения в Storytel?

На първо място – „1984“ на Оруел. Веднага след това – „Престъпление и наказание“ на Достоевски.

Последните изслушани книги в библиотеката му в Storytel, са „На Изток от Рая” от Стайнбек, „Престъпление и наказание” на Достоевски и „Пумпал” на Владислав Тодоров.