Забележка: Тази статия е публикувана през декември 2021 г. Обновена е на 16 февруари 2024 г. след смъртта на Алексей Навални.
"Русия е част от Европа и ние се стремим да бъдем част от нея. Но искаме и Европа да се стреми към себе си... Ние се стремим към Европа на идеите, защитата на човешките права, демокрацията и интегритета. Не искаме Европа на канцлерите и министрите, които мечтаят да получат пост в борда на държавните компании на Путин или мечтаят да плават с яхтите на олигарсите".
Думите са част от речта, която 20-годишната дъщеря на Алексей Навални - Дария - произнесе пред Европейския парламент при присъждането на наградата "Сахаров" на руския опозиционер.
Само три месеца по-късно Владимир Путин нападна Украйна.
Точно това предупреждение отправяше и Дария. Предупреждението, че смирението на Европа пред диктатурите ще е с фатални последствия, се сбъдна. Нейният баща Алексей Навални загина едва на 47 г., вкаран в руска наказателна колония отвъд Полярния кръг.
Младата жена, която следва в Станфордския университет в САЩ, атакува "цинизма, лицемерието и корупцията", които се крият зад маската на политиката на прагматизма спрямо диктаторските режими в близост до ЕС.
"Фактът е, че европейските банки редовно препират корумпираните милиарди, а яхтите на олигарсите на Путин продължават да са сензацията на европейското Средиземноморие.
Фактът, че 99% от висшестоящите държавни лица в Русия и Беларус, които са пряко свързани с престъпления, имат свободата да пътуват в Европа (заедно със семействата си), е сигурен знак, че мнозина от хората, които вземат решения, дори не се опитват да спечелят най-дребните войни в тази битка", казва още тя в речта си пред ЕП.
Вижте пълния текст на нейното обръщение.
"Когато за първи път чух, че наградата "Сахаров" е присъдена на моя баща Алексей Навални, бях изключително радостна поради две причини. Първо, това е невероятна чест. Това е признанието на неговите заслуги и е висока оценка за работата, която той и колегите му са свършили и продължават да вършат. Най-важното е, че това е сигнал към десетките милиони граждани на моята страна, които продължават да се борят за по-добрата съдба на Русия.
Ще посоча и още една причина, макар че тя е малко откровена и странна.
Баща ми получава тази награда от Европейския парламент, а когато подобен приз бъде присъден, се очаква, че ще дойдеш и ще говориш пред събранието. За съжаление, поради очевидни причини той не може да бъде тук в днешния ден. Помислих си, че може би ще е добре да побързам и да купя билет за Страсбург, за да използвам възможността да видят това прекрасно нещо. С течение на времето осъзнах, че това решение може би ще е истински кошмар за мен и за семейството ми. Да пътувам по различни конференции и срещи, като изнасям речи от името на баща ми. Понякога дори го награждават, но не той, а аз пътувам.
Аз съм тази, която пише речта и я открива с шега, докато той е в затвора. И аз ще продължа да пътувам, докато междувременно чета статии за ужасяващите условия, при които държат баща ми. Не че мога да променя нещо. Затова пътувам и говоря, а той продължава да лежи в затвора.
А това не засяга само Алексей Навални. Миналогодишните лауреати на наградата "Сахаров" - опозиционерите от Беларус - сега също са в затвора в по-голямата си част. Лауреатът на Нобеловата награда за мир от 2010 г. загина в затвора. И сега се питам - защо е толкова трудно да освободим от плен онези хора, които се борят за човешките права? Защо продължават да ги хвърлят зад решетките - не само по целия останал свят, но и в европейските държави през 21 век?
Европа е велика и всемогъща. Волята на европейските граждани се изразява чрез решенията на членовете на Европейския парламент, а те са конкретни, точни и справедливи. Решенията им се подкрепят от Великобритания, САЩ, Австалия, Нова Зеландия и целия свободен свят.
Но хората като моя баща продължават да лежат в затвора, докато наблюдават как все повече техни съмишленици са хвърляни зад решетките. Знаете ли, чувала съм го многократно и съм сигурна, че ще го чуя отново - може би дори в почивката след тази церемония.
Знам, че ще ми кажат: "Разбирам защо се чувстваш така - засегнато е твоето семейство и най-близките ти хора. Но в реалния свят все пак трябва да бъдем по-прагматични". В коридора ще кимна с глава и ще кажа: "Да, разбира се". Какво друго мога да кажа? Аз съм една 20-годишна студентка и не се чувствам удобно да споря с опитни и отговорни прагматици.
Само че днес, тук, ще се възползвам от факта, че говоря на този микрофон, никой няма да ми го отнеме и не се налага да споря с никого в лично качество, така че да реши, че съм невъзпитана. Бих искала да се противопоставя на този прагматизъм.
Това е наградата "Сахаров". Андрей Сахаров е един от може би най-непрагматичните хора на тази планета.
Не разбирам защо онези, които се обявяват за прагматични отношения с диктаторите, просто не отворят един учебник по история. Това би било доста прагматично действие. Ако го направят би било много лесно да разберат един неизбежен политически закон. Персонифицирането на диктаторите и тираните никога не работи.
Независимо колко много души решат да се самозаблуждават, като си мислят, че следващият безумец, който вземе властта, ще се държи прилично в отговор на отстъпки и флиртове - това никога няма да се случи.
Самата същност на авторитарната власт предполага непрекъснато увеличение на залозите, увеличение на агресията, търсенето на нови врагове.
Хората, които казват "Хайде да не предизвикваме Лукашенко, хайде да продължим диалога", докато той пребиваше хората и ги хвърляше зад решетките, не постигат нищо друго. Сега за да осъди някого, Лукашенко спира цял пътнически самолет.
Второто нещо, което прагматиците не желаят да направят поради някаква причина, която ги предизвиква да мислят за разходите и икономическите загуби, е просто да вземат един калкулатор и да сметнат колко струва техният собствен прагматизъм - особено по отношение на европейските данъкоплатци.
Дългогодишните флиртове с Путин му дадоха да разбере, че за да увеличи рейтинга си, той трябва да започне война.
Колко по-тежка може да е загубата за Европа от войната е Украйна? Дори сега при наличието на толкова много новини за руските войски, които се събират около границата с Украйна, никой не говори по тази тема.
Никакво прагматично търговско сътрудничество не може да възстанови преките загуби, които ще трябва да бъдат начислени.
Да не говорим за изгубеното време, което западните политици като вас вече са пропилели в търсене на решения на този проблем, вместо в търсене на решения за проблемите в собствените ви страни.
Опозиционният лидер Борис Немцов беше застрелян в гърба, в непосредствена близост до Кремъл. Идват обаче прагматиците и казват: "Ами, няма какво да направим. Нека да се ограничим с една твърда декларация и да продължим диалога".
Само че те продължават да убиват - убиват втори, трети, четвъртият е убит в центъра на Берлин, петият - във Великобритания. Взривяват складове в Европа, започват да убиват хора с химически оръжия. А ние знаем само за неуспешните опити за убийства.
А знаем ли колко са били успешни? Вече знаем, че една истинска терористична групировка е била създадена в рамките на спецслужбите на Путин - тя избива гражданите на моята страна, без съдебен процес, без справедливост. За малко тези хора не убиха и моята майка. Почти убиха баща ми. И никой не може да гарантира, че утре европейските политици също няма да започнат да падат безжизнени само защото са докоснали дръжката на вратата.
Сега вече увеличавате бюджета за полицията. Давате много от парите на данъкоплатците за специалните служби. Харчите милиарди, за да откриете нови начини за засичане на токсични вещества. Всичко това са последствията от прагматизма.
"Да не прекаляваме. Трябва да действаме внимателно и да не го ядосваме", казват прагматиците.
А утре диктаторите, вдъхновени от половинчатите мерки на Запада, ще прекарат хиляди души до границите на ЕС, ще принудят жени и деца да прескачат оградите и тайно ще си мечтаят някои от тях да бъдат застреляни или смазани от тълпата.
Нека прагматиците да отговорят: Колко ще струва това на Полша, Литва и на целия ЕС? Ще ми кажат: "Какво искаш? Това са суверенни държави, имат си правителства, нашите способности са много ограничени. Да не би да предлагаш ядрена война заради освобождаването на политическите затворници?".
Разбира се, че не предлагам да започваме война.
Но ще отбележа, че макар да не е успешна, тази война вече започна - има реални жертви. Използват и кибероръжия, и химически оръжия.
Фактът е, че европейските банки редовно препират корумпираните милиарди, а яхтите на олигарсите на Путин продължават да са сензацията на европейското Средиземноморие.
Фактът, че 99% от висшестоящите държавни лица в Русия и Беларус, които са пряко свързани с престъпления, имат свободата да пътуват в Европа (заедно със семействата си), е сигурен знак, че мнозина от хората, които вземат решения, дори не се опитват да спечелят най-дребните войни в тази битка.
Говорят прекалено много и разсъждават в понятията на политиката, като преценяват действията си на база на идеи и принципи, които честно казано са наивни и глупави.
Струва ми се, че проблемът е в това, че желанието да се харесваш на диктаторите, да не ги ядосваш, да затваряш очи пред техните престъпления възможно най-дълго, не е никак прагматичен подход.
Време е да го кажем направо - под маската на прагматизма се крие цинизъм, лицемерие и корупция. Между идеализма и прагматизма се води постоянна война.
В европейската политика се водят яростни битки, а избирайки прагматизма, се предполага да предадеш своите идеи.
Когато писах на баща ми и го попитах какво искаш да кажа в тази реч, той ми отговори: "Кажи, че никой не бива да си позволява да поставя знак на равенство между Русия и режима на Путин. Русия е част от Европа и ние се стремим да бъдем част от нея. Но искаме и Европа да се стреми към себе си, към великолепните принципи в нейната основа".
Ние се стремим към Европа на идеите, защитата на човешките права, демокрацията и интегритета. Не искаме Европа на канцлерите и министрите, които мечтаят да получат пост в борда на държавните компании на Путин или мечтаят да плават с яхтите на олигарсите. Днес от тази трибуна ви благодаря за връчването на тази великолепна награда за моя баща Алексей Навални. Чрез вас аз приветствам Европа на идеите и принципите.
Европейският съюз е невероятно чудо, създадено от нации, чиято история е една безкрайна война с всички останали. Независимо от всички трудности и проблеми, с които ЕС се сблъсква, вярвам, че в бъдеще един ден моята страна ще стане част от него.
За да завърша тази реч, бих искала да цитирам великия ми съотечественик, на когото е кръстена тази награда: "Моята съдба в известен смисъл беше изключителна, не заради фалшива скромност, а заради желание да бъда точен. И знам, че съдбата ми се оказа по-голяма от моята личност. Просто опитвах да живея така, че да съответствам на съдбата си". Надявам се всички да имаме силата да го правим. Свобода за Алексей Навални.
Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:
