Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
За първи път видях хора, които остават в киносалона след надписите, вцепенени и объркани. Ефектът от Sirat е такъв - поставя зрителя на изпитание, едновременно физическо и психическо.
Филмът на френско-испанския режисьор Оливер Лаше (Mimosas, Fire will come) беше определен като „радикален“ - приветстван от критици по целия свят, отличен с Наградата на журито в Кан (заедно със „Звукът на падането“ на немската режисьорка Маша Шилински) и номиниран за „Златен глобус“ за чуждоезичен филм.
Продукцията е и испанското предложение за „Оскар". Всичко около Sirat го позиционира като събитие - нещо изключително, кино изживяване, което съзнателно тества границите на търпението и възприятието.
В ислямската есхатология Сират, арабската дума за „път“, е тесен мост между Рая и Ада, който всички души трябва да прекосят след Деня на страшния съд. Казва се, че е „тънък като косъм и остър като най-острия нож“.
Това е ключът към филма - обещание за преход, за достигане „отвъд“, за възможността смисълът да бъде намерен след страданието. За мен обаче преживяването остана самоцелно изпитание - мъчение без отплата. И все пак Sirat очевидно въздейства. Реакциите на зрителите го доказаха - чуваше се плач, последван от оглушително мълчание.
Филмът започва в мароканската пустиня с рейв парти. Хората, които виждаме на екрана, не са актьори, а истински рейвъри, които Оливер Лаше е срещал и събирал по време на реални партита. Началото е хипнотично - звукът е плътен, телата се движат в синхрон, пейзажът поглъща всяка следа от цивилизация. Едва по-късно, почти между другото, става ясно, че външният свят е на ръба на Трета световна война. Тази информация не променя хода на случващото се, а само засилва усещането за откъснатост и безвремие.
Сред тази общност се появяват Луис (Серджи Лопес) и малкият му син Естебан (Бруно Нуньес Архона), придружени от кучето им Пипа.
Луис, изигран от Серджи Лопес - един от малкото професионални актьори в състава - отчаяно раздава снимки на дъщеря си Мар, изчезнала преди месеци. За нея обаче научаваме изключително малко. Филмът дава само оскъдна информация, че е възможно да е някъде сред тези хора, но не предлага обяснение защо е изчезнала, дали бяга от баща си или от нещо друго. Нито дали изобщо иска да бъде намерена.
Остава неясен образът и на самия Луис - какъв е бил като баща и какви отношения е имал с дъщеря си. Без ясно изведен контекст героите съществуват повече като концепция - ход, който може да се чете като съзнателен авторски избор или сценарно улеснение.
Повечето рейвъри реагират с безразличие или сдържано подозрение, но малка група, Биги (Ричард Белами), Жид (Жид Укид), Стефи (Стефания Гада) и Тонин (Тонин Жанвие), проявява предпазливо съчувствие и позволява на бащата и сина да тръгнат с тях към следващото тайно рейв парти в пустинята.
По време на пресконференцията в Кан Оливър Лаше споделя, че работата по филма му е помогнала да открие терапевтичната сила на рейв партитата, като пространство за освобождаване от контрол и за свързване с най-тъмните пластове на личните травми.
По средата на разказа има сцена на трагичен ужас, която би трябвало да бъде повратна. Вместо това тя остава без ясно изведени последствия, нито емоционални, нито психологически. Ефектът не е катарзисен, а по-скоро гротесков, фарсов.
Филмът безспорно има своите силни страни. Пътуването през мароканската пустиня отдава своеобразна почит на Mad Max: Fury Road (2015 г.) със своята лудост и хаос. Серджи Лопес е убедителен в ролята си и придава плътност на персонажа. Това обаче не е достатъчно. За мен Sirat остава филм, в който ужасът е толкова концентриран, че в крайна сметка се превръща в безразличие.
Филмът напомня и на The Sheltering Sky (1990 г.) на Бернардо Бертолучи, по романа на Пол Боулс - история за европейци, попаднали в свят, който не разбират и над който нямат контрол. И там, както и тук, пустинята не е фон, а сила, която постепенно претопява и унищожава героите, оголва собствените им илюзии за превъзходство и сигурност.
Разликата е, че при Бертолучи тази среща води към катарзис и трагично прозрение, докато при Sirat отказът от подобно осмисляне изглежда е съзнателно авторско решение. Риск, който режисьорът е решил да поеме и който, предвид наградите и възторжените отзиви, очевидно му се отплаща.
