Светът след коронавируса

Изправени сме пред може би най-голямата криза на нашето поколение, пише историкът Ювал Ноа Харари в статия за „Файненшъл таймс“. Според известния учен, сме изправени пред два особено ваажни избора:

Първият е между тоталния контрол и гражданските права.

Вторият е между националистическата изолация и глобалната солидарност.

„За да се спре епидемията, цялото население трябва да спазва определени правила. Има два начина това да се постигне. Единият е правителството да наблюдава хората и да наказва тези, които нарушават правилата.“

Харари обръща внимание, че за първи път в човешката история технологията дава възможност да се наблюдава всеки по всяко време. Китай, например, следи телефоните, използва милиони камери за лицево разпознаване и задължава хората да докладват телесната си температура.

Мобилни приложения предупреждават гражданите за евентуална близост до заразени с вируса. Израелският премиер Бенямин Нетаняху, въпреки съпротивата в парламента, чрез извънреден указ упълномощи службите за сигурност да използват технологии за наблюдение, обичайно използвани за борба с тероризма, с цел проследяване на пациенти с коронавирус, пише авторът.

Според Харари, настоящият момент може да се окаже преломен в използването на технологии за наблюдение от правителства и корпорации, тъй като наблюдението не само става все по-разпространено, но и буквално „влиза под кожата“ – правителството иска да знае не само кои сайтове посещавате в интернет, но и колко е телесната ви температура. А по промените в пулса и кръвното ви налягане, съпоставени с това какво четете и гледате, лесно може да се разгадае какво ви ядосва, вълнува или разсмива.

Масовото събиране на биометрични данни може да направи така, че правителства и корпорации да ни познават по-добре от самите нас, да предсказват поведението ни и да манипулират чувствата ни в желана от тях посока, предупреждава Харари. На фона на този сценарий, психологическото профилиране на базата на потребителски дании от „Фейсбук“, правено от „Кеймбридж Аналитика“ изглежда като нещо от каменната ера.

Според историка, коренът на проблема е се състои в това, че хората са принуждавани да избират между личната неприкосновеност и здравето. А това е фалшив избор.

Можем да изберем да защитим здравето си не чрез установяването на режим на тотален контрол, а чрез овластяване на гражданите, смята Харари. Той дава за пример Южна Корея, Тайван и Сингапур, които са заложили много повече на мерки като всеобхватно тестване, доброволно докладване и съдействие от страна на добре информираното общество.

„Централизираното наблюдение и строгите наказания не са единственият начин хората да бъдат принудени да спазват правила в своя полза. Когато хората са информирани с научни факти, когато вярват на публичните власти, които им съобщават тези факти, гражданите могат да направят каквото трябва и без да е необходимо Големият брат да наднича зад гърба им.

Мотивираното и добре информирано население е много по-силно и ефективно от невежо население под полицейски надзор.“

Ползата от миенето на ръцете със сапун, например, макар че днес приемаме това действие едва ли не за естествено, е открита от науката едва през 19 в. Днес милиарди хора по света мият ръцете си със сапун не защото се страхуват от „сапунената полиция“, а защото разбират и приемат фактите, пише Харари.

Но за да се постигне това е необходимо доверие.

„А през последните години безотговорни политици умишлено подкопаха доверието в науката, в публичните власти и медиите. Сега същите тези безотговорни политици може да се изкушат да поемат пътя към авторитаризма, твърдейки, че не може да се разчита на обществото да постъпи правилно“.

„В идните дни всеки от нас трябва да избере дали да вярва на научните данни и здравните експерти или на конспиративни теории и егоистични политици. Ако не направим правилния избор, може да се простим с някои от най-ценните си свободи, вярвайки, че това е единственият начин да запазим здравето си“.

Вторият важен избор, пред който сме изправени, е между националистическата изолация и глобалната солидарност. Както самата епидемия, така и произтичащата от нея икономическа криза, са глобални проблеми и могат да бъдат решени ефективно само чрез глобално сътрудничество, смята ученият.

Според него е жизненоважно, на първо място, отделните държави да споделят информация: „Това е голямото предимство на хората пред вирусите – коронавирусът в Китай и коронавирусът в САЩ не могат да обменят съвети как да инфектират хората“. Държавите могат, също така, да споделят усилия за производство и доставка на медицинско оборудване.

Богати държави с малко случаи на заразата трябва да са готови да изпратят безценната медицинска екипировка на по-бедни държави с по-голям брой засегнати, разчитайки, че впоследствие, ако се наложи, други държави ще направят същото за нея, пише Харари.

„Предвид глобалния характер на икономиката и веригите на снабдяване, ако всяко правителство си прави своето, напълно пренебрегвайки останалите, резултатът ще е хаос и задълбочаваща се криза. Трябва ни глобален план за действие и ни трябва бързо“.

Но в момента международното общество е парализирано и изглежда няма кой да поеме отговорността и лидерството, смята историкът. Но всяка криза е същевременно възможност и настоящата криза може да ни помогне да осъзнаем опасността от глобалното разединение.

„Ако изберем пътя към разединението, вместо към глобалната солидарност, кризата не просто ще се удължи, но и ще доведе до по-тежки катастрофи в бъдеще. Но ако изберем глобалната солидарност, това ще бъде победа не просто срещу коронавируса, но и срещу бъдещите епидемии и кризи, пред които човечеството вероятно ще се изправи през 21 век“.

Ювал Ноа Харари е автор на бестселърите „Sapiens: Кратка история на човечеството“, Homo Deus: История на бъдещето“ и „21 урока за 21 век“.