Снимка: © Иван Ланджев

Поетът Иван Ланджев беше избран да произнесе официалното за 24 май в София пред паметника на св.св. Кирил и Методий.

Публикуваме речта му за празника:


Дами и господа,
Скъпи деца,
Уважаеми съграждани,

Нека си представим паметника и пространството около него рано тази сутрин. Или която и да е сутрин. Не е започнала подготовката за празненството, няма ги официалните гости, все още не са дошли медиите.

Градинката е пуста. С няколко изключения, разбира се, но и те не се заседяват – минувачите, които бързат за работа и пресичат по диагонал, говорейки нещо на умния си телефон; или пък ранобудните кучета, които са извели сънливите си стопани на разходка. По брой те превъзхождат ранобудните читатели, изкачващи стълбите на Националната библиотека (читалните отварят в 8:30). Случва се да има и няколко човека, избрали да изпият първото си кафе на пейките от двете страни на Светите братя. Но и те не остават дълго.

Всички ние просто минаваме оттук, нарамили своето несъгласие по най-различни въпроси.

През последните години се караме за какво ли не. Положението е такова, че като не останат повече теми за препирни в делника ни, започваме да спорим и за празника. Не можем да се разберем дори кога и какво да празнуваме. Караме се за религиозните и за светските си празници, за патриотичните също – колко и достатъчно ли са патриотични, за тези, които идват отвън, за своите и чуждите, за нашите и вашите...

И само на 24-ти май всички сме тук и споделяме едно и също, неподправено вълнение. И не минаваме поотделно, а вървим заедно. Изкушавам се да кажа – към светла бъднина.

Тук сме заедно, не защото някой ни е накарал, а защото само днес сме така неволно единодушни. 24-ти май е най-безспорният ни празник. В календара ни няма друг толкова категоричен, несъмнен повод за споделена радост.

Защо се получава така? Защото днес празнуваме най-устойчивото нещо около нас и вътре в нас. Технологиите може и да улесняват, но не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса.

Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява.

Езикът е по-голям от държавата.

В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за проста аритметика – говорят го повече хора, отколкото има в държавата, освен това е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.

Езикът надживява всяка империя. Дори когато го наричат „мъртъв“, той остава след гръмкия провал на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е страх от високото, настанява се на ония етажи, които са любими на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи изпод научната лексика. Езикът е жилав старец.

Нашият също. Неведнъж е имало съвсем реални предпоставки българският да изчезне. Но е останал.

Когато България е липсвала на картата, той пак е оставал.

Трудно ми е да говоря за него без емоции – не защото днес е празник и трябва да звуча тържествено. А защото българският език е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.

Благодарение на българския изобщо видях света и излязох от България. Пак благодарение на него билетите ми са двупосочни и не заминавам окончателно, а се връщам тук. Дори не толкова при мястото, колкото при нашите букви и думи. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и традиционно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща.

Споменът за планината няма да ме трогне толкова, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „ – а н и н а“, което няма как да не е от песен. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът действително пее хайдушка песен и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без песен. Езикът ни го казва сам. И кара човек да заобича Ботев, но не плакатно, без да се бие в гърдите. Просто му е благодарен, че е дал имена на нещата, които сякаш винаги сме знаели.

Те са били на върха на езика ни. И веднъж назовани от поета, те си остават връх на езика ни.

Да, ние сме слушали как гарванът грачи грозно, зловещо, но не сме го чували наистина, тези г-та и р-та никога не са отеквали така силно в главите ни преди Ботевата алитерация. А уж са просто някакви букви.

Цялата природа може да е могъща колкото си иска, но без ключа на езика това е самоцелно, декоративно могъщество. Вали си, но като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме допуска.

Като малък замервах небето с поглед и то хем беше безкрайно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „Гърмят на небето големите, тъмните тъпани“. Тогава разбрах, че на небето винаги са биели тъпани и че облаците са „като крави, от блясък окъпани“. И всичко това е безспорно, и не може да не е така.

Не се сещах, че изворът е „чаша за мъдреци и птици“ преди Иван Теофилов да ми каже.

Не бях виждал Витоша, докато не прочетох у Смирненски, че тя е като „теменужен остров в лунносребърни води“. И от този момент нататък тя си остана такава. Погледайте я довечера, обещавам ви, че ще е загадъчна и нежна.

Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, само защото не е било казвано досега. Някой трябва да го каже. Езикът чака.

И въпреки масовото производство на пошлост, ние всъщност нямаме какво да отнемем на езика – можем само да прибавяме. Чуждиците и чатовете няма да го уязвят, не се страхувайте толкова от тях. Езиците за програмиране може да са по-доходоносни от майчиния, но винаги ще са по-нетрайни от него.

На българския език няма да попречат дори българските политици – всеки техен бисер отива в съкровищницата на градския фолклор.

Езикът умее да отсява – особено когато има за помощник времето. Затова обикновено, без да се замисляме, казваме „по времето на Яворов“ и не се сещаме за министрите по това време.

Езикът никога не губи, ръкописите не горят и буквите не избледняват.

Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.

Честит празник!


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

всичко от деня

Христо Иванов: Трябва да търсим възможните съгласия преди нова вакханалия на разделение

"Ние сме на кръстопът между повече разделение и овладяване на парадоксите"

Два самолета с отзовани руснаци отлетяха от София

Очаква се броят на пътниците да е около 170

И Украйна, и Русия твърдят, че контролират Лисичанск

Британското разузнаване подкрепя позицията на Киев