Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи

Поетът Иван Ланджев беше избран да произнесе официалното за 24 май в София пред паметника на св.св. Кирил и Методий.

Публикуваме речта му за празника:

Дами и господа,
Скъпи деца,
Уважаеми съграждани,

Нека си представим паметника и пространството около него рано тази сутрин. Или която и да е сутрин. Не е започнала подготовката за празненството, няма ги официалните гости, все още не са дошли медиите.

Градинката е пуста. С няколко изключения, разбира се, но и те не се заседяват – минувачите, които бързат за работа и пресичат по диагонал, говорейки нещо на умния си телефон; или пък ранобудните кучета, които са извели сънливите си стопани на разходка. По брой те превъзхождат ранобудните читатели, изкачващи стълбите на Националната библиотека (читалните отварят в 8:30). Случва се да има и няколко човека, избрали да изпият първото си кафе на пейките от двете страни на Светите братя. Но и те не остават дълго.

Всички ние просто минаваме оттук, нарамили своето несъгласие по най-различни въпроси.

През последните години се караме за какво ли не. Положението е такова, че като не останат повече теми за препирни в делника ни, започваме да спорим и за празника. Не можем да се разберем дори кога и какво да празнуваме. Караме се за религиозните и за светските си празници, за патриотичните също – колко и достатъчно ли са патриотични, за тези, които идват отвън, за своите и чуждите, за нашите и вашите...

И само на 24-ти май всички сме тук и споделяме едно и също, неподправено вълнение. И не минаваме поотделно, а вървим заедно. Изкушавам се да кажа – към светла бъднина.

Тук сме заедно, не защото някой ни е накарал, а защото само днес сме така неволно единодушни. 24-ти май е най-безспорният ни празник. В календара ни няма друг толкова категоричен, несъмнен повод за споделена радост.

Защо се получава така? Защото днес празнуваме най-устойчивото нещо около нас и вътре в нас. Технологиите може и да улесняват, но не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса.

Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява.

Езикът е по-голям от държавата.

В този факт няма нищо патриотично, нито пък антипатриотично. Става дума за проста аритметика – говорят го повече хора, отколкото има в държавата, освен това е по-възрастен от нея, а и живее по-дълго.

Езикът надживява всяка империя. Дори когато го наричат „мъртъв“, той остава след гръмкия провал на последните режими и тогава... отива да живее в университетите. Не го е страх от високото, настанява се на ония етажи, които са любими на гълъбите. Намига ни от класиката или ни се репчи изпод научната лексика. Езикът е жилав старец.

Нашият също. Неведнъж е имало съвсем реални предпоставки българският да изчезне. Но е останал.

Когато България е липсвала на картата, той пак е оставал.

Трудно ми е да говоря за него без емоции – не защото днес е празник и трябва да звуча тържествено. А защото българският език е причина за всичко хубаво, което ми се е случило. Срещите с най-интересните и умни хора в живота ми дължа на езика. Прехраната си също. Любовите си.

Благодарение на българския изобщо видях света и излязох от България. Пак благодарение на него билетите ми са двупосочни и не заминавам окончателно, а се връщам тук. Дори не толкова при мястото, колкото при нашите букви и думи. Всички тези идилични картини, които карат човек да потръпва и традиционно се свързват с родното място, с планините, горите и полята – аз ги свързвам с думите за тия неща.

Споменът за планината няма да ме трогне толкова, колкото музиката в самата българска дума, това ехо при „ – а н и н а“, което няма как да не е от песен. Може да е приспивна, самодивска, а може би Балканът действително пее хайдушка песен и това не е метафора, щом се съдържа в думата. Какво излиза? Нашата планина е невъзможна без песен. Езикът ни го казва сам. И кара човек да заобича Ботев, но не плакатно, без да се бие в гърдите. Просто му е благодарен, че е дал имена на нещата, които сякаш винаги сме знаели.

Те са били на върха на езика ни. И веднъж назовани от поета, те си остават връх на езика ни.

Да, ние сме слушали как гарванът грачи грозно, зловещо, но не сме го чували наистина, тези г-та и р-та никога не са отеквали така силно в главите ни преди Ботевата алитерация. А уж са просто някакви букви.

Цялата природа може да е могъща колкото си иска, но без ключа на езика това е самоцелно, декоративно могъщество. Вали си, но като в преспапие – затворено е и аз не съм вътре. Само езикът ме допуска.

Като малък замервах небето с поглед и то хем беше безкрайно, хем нещо все му липсваше. Докато не чух за пръв път от Фурнаджиев: „Гърмят на небето големите, тъмните тъпани“. Тогава разбрах, че на небето винаги са биели тъпани и че облаците са „като крави, от блясък окъпани“. И всичко това е безспорно, и не може да не е така.

Не се сещах, че изворът е „чаша за мъдреци и птици“ преди Иван Теофилов да ми каже.

Не бях виждал Витоша, докато не прочетох у Смирненски, че тя е като „теменужен остров в лунносребърни води“. И от този момент нататък тя си остана такава. Погледайте я довечера, обещавам ви, че ще е загадъчна и нежна.

Когато поетът ожени думите, се ражда истина. А нещо може да не е било истина, само защото не е било казвано досега. Някой трябва да го каже. Езикът чака.

И въпреки масовото производство на пошлост, ние всъщност нямаме какво да отнемем на езика – можем само да прибавяме. Чуждиците и чатовете няма да го уязвят, не се страхувайте толкова от тях. Езиците за програмиране може да са по-доходоносни от майчиния, но винаги ще са по-нетрайни от него.

На българския език няма да попречат дори българските политици – всеки техен бисер отива в съкровищницата на градския фолклор.

Езикът умее да отсява – особено когато има за помощник времето. Затова обикновено, без да се замисляме, казваме „по времето на Яворов“ и не се сещаме за министрите по това време.

Езикът никога не губи, ръкописите не горят и буквите не избледняват.

Трябва да си имал думи, за да позволиш на нещо хубаво да те остави без думи.

Честит празник!