Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
„Сексуалността и еротиката влияят не само на личния живот, а и на социалния, политическия и културния аспект на съществуването ни. Колкото и да се игнорират, те са едни от най-важните теми“, казва Иваша Христова. Поетеса галерист и организатор на културни събития – тя винаги избира да говори за онова, което често остава премълчано.
Още на 11 години нейно стихотворение е публикувано в „Литературен вестник“, а на 22 заедно със свой състудент създава вестник „Еволюция“ – проект, който събира и подкрепя млади автори. Оттогава насам участва в различни артистични начинания – колективи, изложби, експерименти между литература и визуални изкуства. „Литературата е най-голямата ми нужда и любов… нещо, към което се връщам непрекъснато“, казва тя. От книгата Périphérie, в която събира истории на емигранти в Париж, през изложбата „Тъмна стая“, до human specific преживяването „Лабиринтът на Венера“ – всичко, с което се занимава, е белязано от теми табу: женската сексуалност, принадлежността и уязвимостта.
Живяла е във Франция, завършила е гимназия във Версай и e учила творческо писане в Сорбоната, а впоследствие – за изненада на всички – решава да се върне в България, която определя като свой истински дом.
От Париж до София
Родителите на Иваша са писатели и тя израства сред книги и разговори за литература – среда, която ѝ дава опора и свобода. „Харесва ми сигурността на думите. Като хаотично дете именно те ми даваха стабилност“, спомня си тя. Годините във Франция носят контрасти и усещане за откъснатост.
Иваша със сестра си Гала в Париж
„Животът в чужбина обостри чувствителността ми. Носталгията и копнежът бяха вътрешен компас. “ Именно този компас я връща в България, където решава да изгради собствена сцена, вместо да участва в чужда.
През 2018 г. Иваша окончателно се установява в София. „Аз съм човек, който се чувства най-добре у дома. А у дома е усещане, не конкретен апартамент“, казва тя. Годините във Франция са белязани от смяна на няколко училища и липса на собствена среда – опит, който по-късно я подтиква сама да създава общности и колективи, където младите артисти да се подкрепят.
Скоро след завръщането си попада в Театър-лаборатория „Алма Алтер“, където остава „абсолютно пленена“ от алтернативния подход на Николай Георгиев – основател на трупата, важна фигура в българския експериментален театър и в собствения ѝ творчески път.
По време на пандемията се появява BalkanExhibit – колектив от млади артисти, „най-малкият беше на 19, аз бях на 22“.
Проектът е пълен с несъвършенства, но за Иваша именно в това е ценността му: „Беше хаотично, но и много честно. Доказахме, че младите могат да се обединят и да изградят своя сцена, дори в най-трудни условия.“ Малко след това идва „Еволюция“ – литературен вестник, който събира млади писатели. „Там за пръв път усетих какво значи отговорност към чуждите гласове – да носиш тежестта на редактора, а не само на автора.“
След BalkanExhibit и „Еволюция“ следва Eklektik Collective – най-устойчивата формация, в която Иваша надгражда опита си „В България има липса на културни мениджъри. Ние искахме да покажем, че артистът може да има подкрепа. “Еклектик” е дума, която описва и самата мен – смесица от влияния, култури, дисциплини. Тук експериментът и мултидисциплинарността вече срещат и устойчивост, и професионална организация.“ За Иваша това е преходът от лични усилия към трайни форми на общност.
В периферията
Книгата Périphérie е следващото голямо начинание – сборник с разкази и фотографии на нейни приятели имигранти в Париж. „Исках да изследвам чувството да не принадлежиш, да си откъснат… по един по-брутален начин“, казва тя.
Проектът се ражда от потребността ѝ да пише проза и от срещите с хора от близкия ѝ кръг, чиито лични истории се оказват огледало на собствените ѝ търсения. За книгата работи със Стефани Стоева – фотограф и дизайнер – и двете заедно решават да съберат текстове и образи на „деца в периферията“, хора, чиято идентичност е разпъната между култури, държави и социални класи.
Copyright: Теодора Георгиева
„В мен живеят няколко души – смес от българското и френското, от различни култури, икономически и психологически пластове. Когато си комбинация от много неща, често оставаш в периферията.“ В книгата влизат както нейни лични текстове, така и истории на приятели – като тази на момиче от Колумбия, което заминава с майка си „на ваканция“ в Париж и не се връща осем години.
Périphérie е не толкова документална, колкото художествена книга – опит да се улови субективното преживяване на емиграцията. „Всичко е едновременно толкова възможно и толкова невъзможно да се побере в представите ни – светът е препълнен с информация, с безкрайни детайли. Смисълът е в нишките, които успяваме да уловим. Périphérie за мен беше точно такъв опит – да пусна нишки и чрез тях да намеря самата себе си. Това беше разговор със самата мен.“
Тъмна стая
„Темата за женската сексуалност все още е табу. Това ме кара да провокирам и да създавам диалог“, казва Иваша. „Аз съм сексуален човек и виждам колко интимността влияе на всичко останало – на любовта, на личните отношения, но и на социалния и политическия живот.“
Тази нагласа стои в основата на изложбата „Тъмна стая“, която събира три фотографки – Ивана Джановска, Теодора Федя Цанова и Лилия Петкова – и три поетеси: Виргиния Захариева, Радостина Граховска и самата Иваша. „Беше огромен успех, че Виргиния Захариева прие да участва. За мен това беше не само признание, а и реален диалог между поколенията.“
Copyright: Боби Костадинов
Иваша разказва, че изборът на участници е бил напълно инстинктивен: „Възхищавам се на всяка от тях. Работите им са различни, но заедно изграждат многопластова картина на женската интимност. Например Лилия Петкова говори със своите образи на дълбоко подсъзнателно ниво – едновременно нежно и свирепо. Федя работи с психологическите пластове и с начина, по който фотографията може да лекува. А Ивана Джановска има силата да докосва чрез прости, но изключително изразителни образи.“
За Иваша проектът е личен и същевременно социален. „Сексуалността и еротиката показват влиянието си във всички аспекти на живота – социален, политически, културен, духовен. Колкото и да се игнорират, те остават сред най-важните теми.“ Животът ѝ във Франция допълнително оформя погледа ѝ: „Франция ми показа колко много несправедливости продължават да съществуват. Там, където си мислиш, че всичко е освободено и прието, виждаш същите бариери и същото мълчание около женската сексуалност.“
Copytight: Анна Панева
Макар че признава, че изложбата не е била реализирана изцяло така, както си я е представяла, Иваша не смята това за слабост. „За мен успех беше самият факт, че този проект се случи и че започна разговор, който рядко се води открито. Социално ангажираното изкуство ме интересува повече – изкуство, което взаимодейства с хората, отключва теми, които иначе остават в сянка.“
След „Тъмна стая“ Иваша помага в организацията на „Лабиринтът на Венера“ – първата голяма международна продукция в България от жанра human specific. „28 стаи, различни преживявания, различни нужди и страхове — това беше много чувствителен процес“, спомня си тя. Като координатор поема организационната тежест, но за нея остава и силата на личното участие: „Много важно беше да преминем през него всички от екипа. Да изпитаме какво означава интимно, уязвимо преживяване, което не можеш да обясниш с думи.“
Проектът е създаден от датско-италианския режисьор Нуло Фачини, който от години го поставя на различни сцени по света. „Начинът, по който той реализира формата в други държави, не отговаряше на нашия контекст. Имаше проблеми, но и точно това беше ценно – че трябваше да намерим своя версия“, разказва Иваша.
Copyright: Теодора Федя Цанова
Самият „Лабиринт“ не е спектакъл, който зрителят наблюдава, а преживяване, в което влиза сам. Всеки участник се озовава пред избор – по интуиция трябва да избере три от 28 стаи, посветени на различни аспекти на човешкия мозък: език, глад, докосване, сексуалност, чувство за ритъм, гняв, баланс. Във всяка стая срещата е непосредствена, лична и неповторима – диалог между тялото, съзнанието и артистите, които „обитават“ пространството.
За Иваша „Лабиринтът на Венера“ е опит, който я е научил на търпение и доверие в процеса. „Ценните неща изискват време. В света, в който всичко се случва бързо, този проект ми показа, че най-важното е да дадеш пространство и внимание за възможно най-добър резултат.“, казва тя.
Днес и утре
Днес Иваша е галерист в Cable Depot – период, който определя като „най-доброто, което ми се е случвало професионално“. Работи с Явор Любомиров, когото описва като „най-подкрепящият човек, когото съм срещала в културния сектор“. Признанието за галерията идва и на международна сцена – видеоинсталацията Embedded Language на швейцарската визуална артистка Габриела Льофел, представена от галерията на ART-O-RAMA в Марсилия, печели награда сред 40 пространства от Европа, Латинска Америка, Африка и Азия. Инсталацията ще бъде показана и в София през 2026 г.. „Беше невероятно — успех и за нас, и за България“, казва тя.
Copyright: Михаил Новаков
Паралелно с това Иваша завършва антропология и подготвя дипломната си работа. В плановете ѝ е и книга, основана на личните ѝ дневници. „Мисля, че около 2028–2029 ще съм готова да издам книгата. Пиша бавно, от първо лице – за мен това е почти терапевтичен процес. Показвала съм откъси само на най-близкия си кръг. Дневниците са изключително лични, но усещам, че имат смисъл да излязат на бял свят.“
В тях централна тема е човешката идентичност в цялата ѝ сложност. „Хората са адски комплексни същества, а светът, в който живеем, става все по-многопластов. Често или го опростяваме до крайност, или го утежняваме излишно, а истината е, че и двете съществуват едновременно.“ Особено внимание отделя на човешките отношения – на начина, по който хората се справят със загубата на надежда и смисъл, и как именно тези, които са преживели най-много болка, развиват най-голямата емпатия.
„Наскоро бях на концерт на Ник Кейв в Пловдив – за мен това беше едно от най-гениалните събития. Не го познавам лично, но усещам светогледа му толкова близък, сякаш е стар приятел. Той е човек, който е преживял огромни загуби, включително смъртта на двама сина, и въпреки това не е озлобен. Вместо да избере насилието или отричането, създава пространство за съпричастност.
За Иваша именно това е най-голямото вдъхновение – способността да поднасяш любов към страданието. „Да приемаш болката, да оставиш пространство за другите и да превръщаш уязвимостта в общо поле на емпатия.“
