Снимка: © Ани Петрова

Жанина Драгостинова е човек на словото - журналист и преводач от немски език. Неотдавна излезе сборникът ѝ "Моята булчинска рокля", който кани, но и едновременно с това провокира, 44 жени да разкажат историята на своята булчинска рокля. Интересното е, че не всички жени имат рокли, други имат по няколко. Резултатът е един интелигентен и откровен разказ за брака, връзките и любовта. Много от авторките са жени с обществени позииции, кариера, част от облика на съвременното ни обществото.  "Книгата живна и стана съвсем истинска, когато Люба Халева предложи корицата и вътрешното оформление, в което са използвани сватбената и последната запазена снимка на Весела Груева и проф. Никола Георгиев.", казва Жанина. 

“Моята булчинска рокля” стана Фейсбук хит, надявам се да е и пазарен такъв. На мен лично ми прилича на форма на самотерапия от страна на пишещите, може би и на четящите я. Твоето обяснение? 

Действително няколко от авторките споделиха, че са възприели писането на текста като вид автотерапия – влизане в миналото, анализ, отърсване от ненужното, подреждане на спомените, които искат да продължат да носят със себе си. Когато книгата излезе, няколко познати читателки ми изпратиха снимки на булчинските си рокли, прибрани в кутия или в гардероба.

Не съм психотерапевт и нямам представа до какво може да доведе това ровене из душите на хората, но не мога да крия, че изпитвам доволство, дето се получи точно така. Това означава, че наистина темата вълнува, че в разказите няма фалш или поне е минимализиран до количество, което не може да влияе пагубно.

Когато чета текстовете, а надявам се и при читателите на книгата да е така, изпитвам огромно уважение към авторките, защото усещам, че те ми разказват нещо много съкровено. А когато някой реши да ти съобщи лични неща, означава, че ти има доверие. Съответно и ти като читател трябва да се отнесеш с доверие към него. На практика няма как да върнеш жеста, разказвайки на книгата своята история, затова я разказваш на себе си. Ето я и автотерапията при четящите.

Форма на травма ли е сватбата като събитие в човешкия живот? Много поколения жени са израснали с идеята, че това е работа, която трябва да свършат, дори без значение от резултата? 

Да, много жени са израснали в среда, в която женитбата е задължителна, защото ако останеш „стара мома“, с теб могат „само да затискат зелето“. Много жени са израснали и в среда, в която да си разведена е позор. Така погледнато и да се ожениш, и да не се ожениш, и да се разведеш, все е травма. Но книгата показва, че има изход от тази на пръв поглед безизходна ситуация.

Историите в нея доказват, че днес вече е възможно жената да е неомъжена, да е разведена, да е женена и всичко това да се е случило по нейно желание. Ако сватбата или пък отказът от сватба е осъзнат, личен избор, а не желанието на родителите, тогава тя или отказът от нея няма как да са травма.

Интересното в събраните истории е, че при повечето жени с втори брак първата сватба има действително лек травматичен ефект, докато при втората всичко минава лесно и безболезнено. И това пак се свързва с личната воля – при първата сватба булките са имали подчинена роля, а при втората сами са организаторки на събитието. Съзнанието обаче успява да превърне травмата от първата сватба в комични спомени, а втората класифицира като „копнеж по задушевност“.

Как избра тези 44 жени? Има ли нещо, което ви свързва? Кой беше вътрешният ти критерий, за да поканиш някоя от тях за автор? 

Предложих на повече жени да участват с текст в сборника. Някои отказаха с аргумента, че току-що са се измъкнали от тежък развод или връзка и в момента все още ближат раните си. Или че се намират в драматичен период и още не са в състояние да го описват. 44-те, които в крайна сметка останаха, според мен вече са надживели трагизма на подобни събития и са постигнали хармония със света и със себе си.

Някои истории знаех предварително, други научих, едва когато получих текстовете. С част от авторките съм била свързана професионално назад в годините в различни издания. А критерият за избор беше, че ми се е случвало да прочета или да чуя нещо от тях и съм се уверила, че могат да разказват увлекателно.

Каква е равносметката - колко от тези сватбени рокли са довели до хепиенд? 

Зависи какво разбираме под „хепиенд“. Ако това е брак „докато смъртта ни раздели“ – не знам. Съзнателно не съм броила колко са се развели и колко продължават да живеят в първи брак. Защото според мен това няма отношение към хепи-състоянието. То може да се достигне при следващ брак или и без брак. Всеки случай е различен и сам за себе си. 

Кой разказ те изненада теб лично? 

Изненада ме не точно отделен разказ, колкото сблъскването на две равностойно представени тези. Едната е, че бракът е унизителен за жената и че нейното осъществяване и щастие може да се търси в свободна връзка с човек, който би я подкрепял при професионалното й израстване.

Другата теза е, че кариерата най-вероятно е вятър работа и губене на време и че истинското разгръщане на жената със сигурност е възможно в рамките на брака, където тя има всички шансове да се докаже като опитен мениджър. Втората теза противоречи на изискването за еманципация, но аз не бих я зачеркнала с лека ръка. Може би защото съм чела интервюта с дъщери на активистки от феминистки движения, които казват, че не желаят да се осъществяват извън семейството си, че искат да са точно обратното на майките си. Но така или иначе българката (ако има такъв събирателен образ) няма ясно и категорично мнение дали би искала да живее в брак или в безбрачие. Това е конфликт, който си заслужава обсъждането.

Може ли да разкажеш повече за самата теб като пишещ човек? Личната ти история е част от книгата, но в случая ми е интересен професионалният ти път, който те доведе до този сборник? 

На премиерата на „Моята булчинска рокля“ Светлозар Желев ми каза, че тази книга излиза в точния момент за разлика от първата, която била изпреварила времето си. Не знам дали е така, доверявам му се, той има опит в книгоиздаването. Първата ми книга се нарича „Твоята история“ и е от 2004 г., издадена е от Желев, когато той беше в издателство „Сиела“. Тя представлява документални разкази за хора, които стояха далече от медийното внимание, но пък си тежаха на мястото. Новото беше, че повечето от текстовете бяха интервюта, но интервюиращата, т.е. аз, участваше активно в разговора, спореше, коментираше, описваше. Получи се смесица от публицистика и литература.

Премиерата на следващата ми книга е през 2006 г., издадена е от „Колибри“, където вече бях почнала по-активно да превеждам. Заглавието е „Моята история“ и се състои от колонки, които излизаха в два вестника. Обединяващото е образът на разказвачката, жена на 40+ с две деца, която през собствените си перипетии аполитично коментира политическите събития. Откакто писах тези колонки, никога не се оплаквам, че нищо интересно не ми се случва, защото когато веднъж се завайках, че вече за всичко съм писала и повече няма какво… няколко часа по-късно ме ухапа куче. От случката останаха два текста и белег на крака ми. Днес такива текстове – и портретите на т.нар. малък човек, и истории от първо лице – има в почти всяко издание, но в ония времена бяха нетрадиционни.

Оттогава обаче минаха много години и нямах намерение да правя нова книга, докато не се случи описаното в увода: рожденият ми ден, разказът на Краси Кузманова и осъзнаването, че това е тема, която е важна за всички жени. Предложих в „Колибри“ да направя сборник, те приеха на юнашко доверие, за което им благодаря.

По това време нямах ясна представа как би изглеждала хрумката ми като книга. В главата си прекарах различни варианти – интервюта, запазване на анонимност… Но когато разбрах, че тези, които се съгласиха да пишат, нямат нищо против да застанат с името си, решението се взе бързо. Сега ми се струва, че това е правилният вариант, тъй като силата на разказите е в документалността. И в литературната форма, в която са облечени. При интервюта нямаше да се постигне сегашното стилистично многообразие. Авторките също не знаеха къде попадат текстовете им. При някои от тях извърших съвсем малка редакция – махнах увода. Нормално е, като пишеш текст, да заявиш в началото основната тема. Но събрани в сборник, текстовете зазвучават по различен начин, започват да говорят помежду си, допълват се, отричат се… Надявам се минималните ми редакции да се приемат с разбиране.

Жените, които пишат са от различни поколения: част от сватбите са от социализма и са свързани с дефицита - сватбата, като форма на надхитряване на системата, в която хубави рокли няма. После, за следващите жени, децата на тези от социализма, сякаш плат има, но като че ли мъже няма?

Горките мъже, зарязали сме ги в соца? Не ми беше идвало на ум такова внушение, но щом си го усетила… Със сигурност образът на мъжа също се е променил, т.е. ако търсим мъжа от преди, все по-рядко ще го намираме, но това не означава, че мъжът е изчезнал. Поне аз, като мъжка майка, не бих го твърдяла. Синът ми живее във връзка без брак, заедно с партньорката си отглеждат дете, той присъства на раждането и пое дъщеря си минути след появата й… това са все неща, немислими за соцмъжа.

След като се отказваме от мъжките и женските роли в живота и ги приемаме като човешки, няма как жените и мъжете да останат същите.

Въпреки че нямам нищо против изхвърлянето на боклука да си остане само мъжка работа. И смяната на електрическите крушки. Икономическата независимост на жената я поставя в друга позиция, тя вече не се нуждае от брак, за да има подслон и храна. Но пък от любов имат нужда всички – и мъжете, и жените, така че нека не се притесняваме, ще се намерят един друг.

Има ли все пак една причина хората да се женят или са 44? 

Броят на причините са женене е толкова, колкото и за неженене. Не всички от тези 44 героини са женени и не бих казала, че се чувстват по-зле.

В някои западноевропейски държави все още след развод, ако стандартът на жената падне, законът задължава бившия й съпруг да го поддържа такъв, какъвто той е бил по време на брака, дори и ако тя сключи следващ брак. Ако стандартът на живот на жената остане същият или се повиши, задължението отпада. Предполагам, че когато в следващите години мъжете почнат да се борят за своята еманципация, това условие ще отпадне, но знае ли човек…

Тези разкази са безкрайно откровени, както ти каза, и въпреки че всяка от нас (бел. а. интервюиращата също има разказ в сборника) е писала със съзнанието, че нашата история ще добие публичност, резултатът е, че маските са паднали. Липсва ли ти нещо? 

Съжалявам само за един неполучен текст. Той е на момиче, което е било в хероинова зависимост. В деня на сватбата й бъдещият й съпруг, също  употребяващ дрога, умира. Смъртта му й действа разтърсващо и стимулиращо да се откаже от този път. Проявила е наистина чудовищна воля, днес е чиста, има семейство и прекрасно дете. Но все още очевидно не й достига смелост да разкаже историята си публично. Предполагам, че някой ден ще го направи в своя книга. Желая й да си сдобие с този кураж. Убедена съм, че обществото има нужда от повече такива разкази.

Интересно ми е как виждаш живота на книгата сега, след като е издадена. 

От преводите се научих, че животът на една книга е непредвидим. Книги, за които съм си залагала главата, че ще се четат, и които в други държави са предизвиквали бурен интерес, у нас минават незабелязано. И обратното – за които съм казвала, че никой няма да ги разтвори, освен мен и редакторът, внезапно стават хит. Така че съм готова за всякакви изненади.

Ще изчезне ли според теб бракът?
Не знам, не съм брачен консултант. Ако хетеросексуалните двойки все по-често отказват да живеят в брак, хомосексуалните се борят за правото си да сключват такъв и то поради икономически причини. Повечето държави в Европа вече са уважили това желание.

Но аз гледам на тази книга не като на социологическо изследване, не като на прогноза за бъдещето, а като на разказване на истории, споделяне на опит, запечатване на спомени. В книгата „Кралицата мълчи“ на австрийската авторка Лаура Фройденталер, която превеждах наскоро, имам любим момент: героинята Фани, вдовица и с няколко връзки след брака, избягва да се среща с приятелките си, защото очаква, че ще получи от тях присъда за живота си. Притесненията й отпадат, когато разбира, че жените нямат намерение да изказват морална оценка за действията й, те просто искат да си разказват и да слушат истории. Не е ли това литературата – изслушване, споделяне, подтик и ти като читател да се престрашиш и да влезеш по-надълбоко в себе си?

За мен разказите в „Моята булчинска рокля“ са ценни и с до голяма степен изящната си форма. Някои от тях, разбира се, са писани от професионални писателки, но и останалите не им отстъпват. Също така не бих подминала и факта, че повечето авторки се обръщат назад и се опитват да намерят своето място в историческия процес на разкрепостяване на жената, който е различен от шумните демонстрации в Западна Европа, но е зареден с тяхната мощ. В старите скринове под коприната и дантелите има скрито мълчание, стискане на зъби, невидимо свиване на юмруци – все жестове, които по балкански не са знак за примирение, а за съпротива. В същото време има финес, изящество, загадъчност… 

Но да се все пак върна към брака… той започва със сватбата, а главно действащо лице при повечето сватби е булчинската рокля. Каквото и да си говорим, дори и най-грозната и кичозна булчинска рокля всъщност е много красива. Както и да се променя жената, съмнявам се, че ще се раздели със суетата си и ще престане да иска да бъде красива. Дори и когато се отказва от традиционната бяла рокля, в представите си булката взима тази рокля като изходна точка, от която да направи личната си единствена и неповторима дреха. В този неин ден, само за няколко часа…

Приказка без край.


Ако нашият сайт ви харесва, можете да се абонирате за седмичния ни нюзлетър тук:

всичко от деня

Весела Казакова, Мина Милева и "наказателният вот" срещу филмите им в България

"Това е наказание срещу успеха на всички, които светът призна - и то западният свят"

Изследване от Швеция: Covid-19 засяга по-малко хора, ако близките им са ваксинирани

Ваксините играят ключова роля не само за индивидуалната, но и за колективната защита във високорискова среда

Вирусолозите предлагат по-строги мерки: "Ние сме в извънредна ситуация"

"Излизането от тази вълна зависи от нашето разумно поведение като общество"

Евростат: България е втора по бедност в ЕС след Румъния

Над 1/3 от населението на страната е изложено на бедност и материални лишения

Меркел посети Ердоган за последно - разбраха се за бежанците и за преговори с талибаните

Германският канцлер беше на визита в имение в Истанбул

Елтън Джон оглави британските чартове за първи път от 16 г. със съдействието на Дуа Липа

Първата му поява на върха беше през 1976, а последната - през 2005 г.

Най-скъпоплатените баскетболисти и бизнес начинанията им

ЛеБрон Джеймс води класацията на Forbes за осма поредна година