Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
Прибирах се от училище, затварях се в стаята си и заключвах вратата. Изобщо не ме вълнуваше да играя с другите деца от квартала. Чувствах се напълно добре сам. Майка ми почина сравнително млада – беше около 57-годишна – и малко преди това ми каза: „Ти ще се оправиш в този свят.“ Попитах я защо мисли така, а тя отвърна: „Защото умееш да бъдеш сам.“ Странно е, че животът ме отведе в театъра – място, където носиш отговорност и работиш с много хора, но за мен това никога не е било проблем. По Коледа и Нова година изчезвам за няколко седмици и се изолирам напълно. Хората ме питат: „Наистина ли искаш да си сам на празниците?“ А аз отговарям: „Да.“
Думите са на Робърт Уилсън, който си отиде на 31 юли в Ню Йорк след кратко боледуване. Той беше артист, абсолютно отдаден на изкуството в различните му форми и проявления – театрален и оперен режисьор, художник, архитект, сценограф и дизайнер на осветление. През 2021 г. Уилсън постави „Бурята“ от Шекспир в Народния театър в София.
На 4 октомври 2021 г. навърши 80 години. По-голямата част от живота си прекарва на сцената, където преобръща представите за театрално действие, сценичен език и драматургия.
Произведенията му се отличават с минималистична визуална среда, бавно, почти хипнотично действие и често впечатляващ мащаб – както във времето, така и в пространството. The Life and Times of Joseph Stalin е 12-часов спектакъл, а KA MOUNTAIN and GUARDenia Terrace се играе на планински връх в Иран и продължава седем дни.
Той добива световна известност с Einstein on the Beach – новаторски спектакъл, създаден съвместно с композитора Филип Глас и хореографката Лусинда Чайлдс. Произведението заличава границите между музика, движение и сценичен образ и се утвърждава като един от повратните моменти в театъра на XX век.
През 1991 г. Уилсън основава The Watermill Center – център за изкуство и експерименти, където млади артисти, театрални трупи и международни фестивали развиват съвместни проекти.
Въпреки че е роден и израснал в Съединените щати, именно Европа му предлага най-плодотворната среда за развитие. Сред редовните му сътрудници е Том Уейтс, който казва: „Никой не си тръгва от работа с Робърт Уилсън, без да се е променил напълно.“
С Уилсън са работили още Пиер Карден, Лусинда Чайлдс, Изабел Юпер, Михаил Баришников, Лейди Гага и много други – привлечени от магнетизма на въображението му.
Уилсън израства в силно консервативна общност в американския Юг – среда, която сам описва като дълбоко религиозна, расистка и враждебна към изкуството.
„Навсякъде около мен имаше фанатици… Беше грях жените да носят панталони, грях да отидеш на театър. Театърът се смяташе за неморално място. В тази общност чернокожите и белите не можеха да вървят по улицата заедно, нито да ползват една и съща тоалетна или чешма. От малък усещах, че нещо не е наред. Израснах с дълбоко чувство за социална несправедливост и то остана в основата на всичко, което съм правил", разказва режисьорът.
През 1967 г., когато е на 27 години, Робърт Уилсън вижда на улица в Ню Джърси как полицай се кани да удари с палка чернокожо момче.
Той се намесва, спира полицая и настоява да разбере какво се случва. Оказва се, че детето е глухо, без настойник, никога не е ходило на училище. Властите се готвят да го настанят в институция, защото го смятат за „неспособно да учи“.
Уилсън взима решение, което променя живота му: става негов законен настойник, а по-късно и осиновител. „Бях гей, нямах връзка и изобщо не съм си представял, че ще имам дете, но просто се случи“, разказва той.
„Още в началото усетих, че това момче е умно – може би дори изключително. Скоро разбрах, че мисли в образи, в знаци и сигнали. Това беше началото на всичко за мен.“
Пътят на Робърт Уилсън към сцената не минава през традиционното театрално образование. Между 1959 и 1962 г. той учи бизнес администрация в Тексаския университет, но скоро изоставя това поприще и се насочва към живопис и архитектура. През 1963 г. се премества в Бруклин, Ню Йорк, където попада в епицентъра на артистичния авангард.
Вдъхновява се от работата на Анди Уорхол и Джон Кейдж, както и от хореографи като Джордж Баланчин, Мърс Кънингам и Марта Греъм. Бродуей обаче не го привлича – напротив, отблъсква го. „Всичко там се въртеше около така наречения реализъм, който винаги ми е изглеждал фалшив. Какво лошо има в илюзията?“
„Това, което най-много ме вълнува в сценичното изкуство, е способността му да обединява всички останали форми“, споделя Уилсън в интервю от 2022 г. за галерията Hauser & Wirth. „Архитектура, живопис, светлина, поезия, танц, музика, философия – всичко това присъства в едно и също произведение.“
В друго интервю за The Guardian той казва: „Добре е човек да се изгуби. Не е нужно да разбираш всяка секунда. В това е проблемът. Нека публиката се изгуби. Това е напълно в реда на нещата.“
