Бриджит Бардо: Живот в снимки

Светът се сбогува със символа на женствеността от 60-те години - Бриджит Бардо. 

Руси коси, чувствени устни, тънка талия и фино тяло - младата Бардо е легендарният първообраз, който по-късно ще се повтаря в жени като Клаудия Шифер, Кейт Мос, Ванеса Паради и много други. 

Припомняме си живота ѝ в снимките, с които тя ще остане в историята. 

"И Бог създаде жената" (1956 г.) e филмът на Роже Вадим, с който Бриджит Бардо влиза в полезрението на мъжете по цял свят. Ролята ѝ на 18-годишно момиче, което не се срамува от естествения си сексапил, става моментален хит във Франция и Англия, но скандализира Америка от 50-те години. 

Той създава и образът на Бриджит Бардо, с който по-късно тя ще бъде запомнена - провокативна, дръзка, желана от мъжете и мразена от жените им. 

Бриджит Бардо е родена през 1934 г. в богато католическо семейство. Като дете тя учи балет и показва таланта си в танците. Още на 15 години започва да позира като фотомодел за модни списания. 

Снимката от 1952 г. я показва в годината, в която тя се жени за своя първи съпруг Роже Вадим. 

Кариерата на Бриджит Бардо я среща с някои от най-известните актьори на 20 век - Марчело Мастрояни (на снимката), Ален Делон, Мишел Пиколи, Жан-Луи Трентинян и др. 

Делон остава неин близък приятел до края на живота си. 

Бардо среща втория си съпруг Жак Шарие, докато и двамата участват във филма "Бабет отива на война" и двамата сключват брак през 1959 г. По това време тя вече е бременна със сина си Никола. Не иска детето, но по това време абортът е забранен във Франция. 

Двойката се разделя само три години след раждането на момчето, а Бриджит никога не приема майчинството си. Никола е отгледан от своя баща и от неговата нова съпруга. 

Бриджит Бардо на снимачната площадка на "Vie privée" (1962) - филм, който напомня за собствения ѝ живот. 

Героинята ѝ е световно известна актриса - секс символ, превърнала се в мит против волята си. Нейната Жил сякаш има всичко, за което жените мечтаят, а мъжете са в краката ѝ. Всеки опит за нормален живот обаче е смазан от безкрайното преследване на папараците и загубата на личното пространство. 

Истинската Бриджит Бардо се отказва от киното още през 70-те години. 

Бриджит Бардо е лицето на "Мариан" - националната емблема на Франция през 1969 г. Силуетът ѝ се появява на пощенски марки, монети, статуетки. 

По-късно нейната "иконична" красота се повтаря от други модели, певици и актриси. 

Карл Лагерфелд е вдъхновен от физическата прилика между Клаудия Шифер и нея, като превръща младата германка в своя муза през 1993. Кейт Мос възприема естетиката на Бардо до такава степен, че дори прекарва ваканциите си в Сен Тропе също като нея и участва във фотосесии, които пресъздават известните снимки на Бардо. 

"Аз съм бунтарка. Продължавам да се бунтувам. Бунтувам се срещу постоянните несправедливости, които владеят този свят. Аз съм прекалено жива, за да съм щастлива. Понякога звукът на китарата може да ме развълнува и да ме накара да се почувствам добре. Но това не издържа дълго. Разбира се, има моменти - малки моменти - на красота и смях, но никога не съм познавала истинското велико щастие", казва Бриджит Бардо в интервю от 2009 г. 

Бриджит Бардо е позирала за Кристиан Диор в младежките си години, но великата Коко Шанел не я харесва. 

Бардо е прекалено смела и директна за пуританизма на обществото, което ще се преобърне изцяло по време на сексуалната революция и бунта от май 1968 г. 

Женските образи на Бриджит Бардо са георини, в които желанието и вината, свободата и морала са в постоянен конфликт. Те не спазват правилата, не обясняват чувствата си, лудостта може да е единственият им изход. 

Във Viva Maria Бардо не е трагична, а е иронична, подигравателна, използва чара си стратегически. Нейната екранна партньорка Жана Моро е разумната, дисциплинираната, жената, която не е муза, а идеолог - контрастът с инстинктивната и спонтанна Мария на Бардо. 

"Никога не съм се питала защо славата се падна на мен, а не на друго момиче. Късметът или съдбата доведоха до това, че попаднах на правилното място в правилното време. Не съм го търсила. Не съм искала славата на всяка цена. Аз не бях актриса. Просто играех това, което се искаше от мен. Давах най-доброто от себе си - понякога на цената на физическо и психическо изтощение", казва по-късно Бардо. 

В късните си години тя разказва, че не гледа филмите си и няма носталгия към миналото. Не се приема за "скандална", а за честна, ясна и естествена. 

"Ако съм преобърнала обществените норми с главата надолу, ако съм разтърсила хората, ако съм нарушавала правилата - не съм го правила нарочно. Никога не съм се преструвала. Не съжалявам за нищо"

През 60-те и 70-те години Бардо участва в музикални предавания, записва песни и клипове. През 1967 г. Серж Генсбур пише "Je t'aime... moi non plus" за нея, въпреки че тя го моли да не издава дуета им. По това време двамата са интимни партньори, а той решава да направи "най-романтичната песен, която може да си представи". 

Песента става световно известна във втората си версия от 1968 г., с гласа на Джейн Бъркин. 

Бриджит Бардо се отдава на социални каузи и активизъм за защита на животните в последните десетилетия от живота си. Тя е заобиколена от кучета в дома си, участва в протести срещу тормоза при отглеждането на животни от хранителната индустрия, използването им в лабораторни експерименти или религиозни ритуали. 

Бардо беше и сред най-големите противници на ромската традиция с танцуващите мечки, включително в България. 

Пре 2000 г. тя помогна за създаването на парка в Белица, в който бяха настанени малтретираните животни.