Атанас Ганчев: Самочувствието при тийнейджърите е огледало на връзката им с околния свят

Как да разберем дали всичко е наред със самочувствието на нашия тийнейджър? От какво зависи то и как можем да помогнем, ако усетим, че има някакъв проблем? Кога наказанията са полезни и кога вредят? И къде е мястото на родителя в цялата тази въртележка от емоции, оценки и очаквания.

Разговаряме с Атанас Ганчев, клиничен психолог от Института по клинично здраве и развитие, който знае отговорите на тези въпроси.

Какво е самочувствието, как го дефинирате?

Самочувствието е вътрешното усещане на човек за себе си и за това, че има стойност, умения, добра връзка със себе си и с другите. И че каквото и да се случи около него или в него като събития и преживявания, то може да бъде нормализирано от усещането, че не е фатално.

Какво става в тийнейджърските години? Преди това имаме ли самочувствие като личности?

Определено имаме. Самочувствието се изгражда в много ранна възраст. Още докато сме бебета придобиваме самочувствие, когато разбираме, че като се разревем, изгукаме или направим някакво движение, ще има някой, който ще реагира. Така добиваме самочувствие, че нашите действия ще имат някакъв резултат и то желан.

Има ли връзка тогава между това, което се случва в тийнейджърските години, и начина, по който сме гледани?

Със сигурност. Това е продължителен, непрекъснат процес, не можем да разглеждаме само едното, без да имаме предвид, че в друг момент, особено в по-ранния, се е случило нещо конкретно. Така че самочувствието в тийнейджърските години е отново връзката между това как разбираме себе си в контекста на приятели, семейство, на социален кръг, училището и какво се случва там, връстници, какво се случва край тях и нашите умения, способности и стойност – всеки както си ги разбира.

Какви драми настъпват?

Всякакви. Например цял час едно момче може да говори как се е скарало с приятеля/приятелката си или едно момиче, което е било наказано от учителка за нещо, което не е направило, това го "държи" и се занимава с приятелките си да я "нареждат", примерно, или да се оплаче, като отиде при родителите си и каже нещо. Всички процеси са много свързани по този начин.

Разговорите с приятелите са свързани с разговорите за самочувствието, така ли - как ти се оправяваш с другите в средата?

Определено са свързани. Чували сме много често, когато някой казва ,,този човек няма самочувствие“, заедно с „много е свит“ или „не е много общителен“. Способността един младеж да изрази нещата, които го тормозят, радват или занимават по какъвто и да е начин, е свързана със самочувствието - защото самочувствието, в здравословния си вид, е едно спокойствие, увереност, които идват с това да можем да комуникираме със света.

Ако някой има по-ниско самочувствие, той ще бъде по-свит може би, не толкова свързан с връстниците, по-необщителен в клас, в междучасията или в квартала с децата, които по принцип би познавал и излизал с тях.

Каква е вашата работа като терапевт? Каква е магията, какво правите с децата?

Тя магията си е в тях по-скоро. Може би като терапевт аз само им помагам да разберат, че си я имат и могат да я използват, когато искат. По време на терапия те по-скоро се обръщат към себе си. Разбира се, по-често е през негативни ситуации, негативни преживявания, неща, за които идват тук, които ги притесняват или ядосват, плашат или потискат.

През терапията те разбират, че това не е толкова фатално, колкото си мислят. Една социална ситуация - случка в училище, с приятелите, не е краят на света, както можем да го виждаме често. То е нещо, което се случва заедно с други процеси, които са по някакъв начин положителни. Децата се научават да имат стойност, да се вслушват в себе си, в това, което чувстват, и да могат да го изразяват.

На тези неща може ли родителят да ги възпита? Трябва ли да стигат до терапия и кога стигат до терапия?

Стигането до терапия не е задължително червена точка за родителите. ,,О, не сте успели да направите нещо, затова детето отива на терапия.“. Не, със сигурност не е така.

Терапията е една странична подкрепа към процес, който така или иначе си протича по някакъв по-вероятно здравословен начин, отколкото нездравословен. Защото, за да отидат на терапия, вече я има идеята - като става въпрос за младежи, за тийнейджъри - че родителите все пак търсят някаква подкрепа за процес, който им се струва здравословен. Има нещо, което не им харесва, обаче те полагат усилия, правят нещо по въпроса процесът да върви по-леко, по-приятно, спокойно.

Дори и да усещат яд или ярост, или притеснение, или страх, или тъга, вече има някакво място, където - първо - да ги разграничат тези неща - това е терапията, и после - да се научат как и какво да правят с тези емоции.

Освен свитост, какво друго може да е сигнал за родителя, че няма да се справи с детето сам? Че трябва да потърси терапия – че има проблем със самочувствието, че детето не успява да ‘‘отиграе“ нещата от живота?

Като говорим за сигнали за родителите, тук е важно да кажем, че най-трудното нещо на света е да бъдеш родител. Даже няма да кажа работа или някаква подобна дума, която да капсулира тази роля, защото няма такава дума.

Най-трудната мисия на човека е да бъде родител и да отгледа в безопасност едно следващо човече, цяло поколение, и отвъд това да му даде не само способностите да се справя в света, но и вътрешното усещане, че то може не само да прави някакви неща, но и че те са свързани с нещо хубаво – с някаква мисия, призвание. С нещо, което подрастващият човек придобива през процесите, които вървят в живота му.

От тази гледна точка всичко може да е сигнал на един родител, че той не се справя или детето има проблем. И това само по себе си вече е загриженост, при която родителят забелязва, че нещо се случва с детето. И нещото не е много комфортно или не е много приятно, или е по-някакъв начин по-трудно.

Ако говорим за сигнали за важност за това да се включи и чужд човек, трета страна, това е да стане много непоносим някакъв процес - или прекалено много да се карат за едно и също родителите и детето, или детето е да толкова неуверено в някакви моменти, че това да му обгръща по-голямата част от всекидневието. Тоест да се притеснява за оценка или някакво социално събитие толкова много, че дните преди и около това събитие да са изпълнени с очакване, притеснение, тревога, да го мисли постоянно. Ако си говори с някого, да говори само за това, примерно.

Едно дете, което наскоро видяхме, имаше изпит след около 3 седмици по математика и говореше само за това: ,,Изпитът, изпитът, не знам дали ще се справя, дали ще успея да изкарам висока оценка...“ Всичките тези неща са знак за един процес на по-прекомерна тревога, който може да се адресира с трети страни. И това пак не значи, че родителите са неспособни или че не са добри родители.

Има ли разлика дали тази тревожност я вкарват родителите със своите очаквания, или детето само си я произвежда заради някакви негови емоционални нагласи, защото срещаме много амбициозни родители, и те също могат да внесат допълнителен стрес в тези така или иначе трудни години?

Определено това е важен фактор. Тревогите на родителите обикновено идват от някаква загриженост. Тя може да е под различна форма - дали ще се справи, дали ще се получат добре нещата тук и сега, за да може да има добра работа, да кандидатства, да го приемат еди-къде си. Всичко такова е пак тип загриженост на родителите, която загриженост в някои моменти би могла да е прекомерна в проявлението си.

Тази загриженост на родителя може да даде съобщение на детето: ,,Абе, не мисля, че ще се справиш с това./ Не мисля, че това е поносимо за теб, затова аз ще бъда също в този процес с моето притеснение“.

Тоест вие работите с родители от време на време, освен с децата, или просто учите децата как да си сложат щит срещу родителските изисквания?

Работим постоянно с родителите тук в "Института за психично здраве и развитие", работата ни с децата винаги е паралелно с работата с родители.

Кое е по-трудно?

По-трудно е може би в някакви моменти да свържем процесите помежду им. Тоест, това, което се случва с детето, да го преведем през нещата, които стават с родителите. И това е може би най-полезното нещо. Защото в крайна сметка те са в един отбор - много често те по различни начини се опитват да направят едно и също.

Родителите искат детето да се успокои и да е по-добре, да е по-благо в ежедневието си с всички неща, които прави. И детето иска това, като е неспокойно или свито, или като не усеща, че ще успее с нещо, прибягва до решения, които няма да се харесат на родителите.

Тогава родителите пък прибягват до свои собствени решения, подходи и действия, които може и да не се харесат на самото дете и там стават разминавания, които са вече важни в процеса на работа с нас - да се разберат и да се изчистят.

Каква е ролята на социалните медии за самочувствието на днешните млади, има ли връзка?

Има и то огромна. Особено за сегашното поколение тийнейджъри това е много голяма част от обективната им реалност. След като се събудят и преди да заспят, всеки ден те влизат в някакво виртуално социално пространство – дали ще говорят с връстниците си за игра или ще коментират под някакъв пост на инфлуенсър или медия, дали ще гледат клипове, дали ще четат или ще гледат рийлове в Инстаграм..

Това е много голяма част вече от тяхното ежедневие и култура и като такава може едновременно много да им помага - защото ги свързва едни с други много по-лесно и интензивно, отколкото преди - и едноврменно с това може да им пречи, защото постоянно има сравнения. Постоянно има кой е по- от някой друг, кой какво носи, какво е направил, какви постижения има или като какъв се изявява.

Със сигурност дава едно напрежение върху тийнейджърите относно това те какви са в тази среда - ще се изявяват ли, ще влизат ли в тази социокултурна среда като активни участващи, дали ще подражават на някого, дали ще се включват към някоя област с някакви отличителни белези. Всичко това е свързано с тяхната представа за себе си.

От гледна точка на самочувствието, връзката е в това доколко те виждат своя собствен образ като стабилен и като достатъчен в някакви моменти. Тоест - дали ми трябва да се облека като някакъв човек или дали да взема най-новия модел на този бранд, или да направя този клип/реакция, или да се държа, както прави някой друг, или съм окей да се държа така, както ми идва отвътре.

Случвало ли ви се е да имате и обратния пример - млади хора, които имат прекалено голямо самочувствие? Например, четох едно изследване, в което се казва, че децата от проблемни семейства имат по-ниско, но има, от тези, които са по-богати, за тях няма проблем да си мислят как те ще завършат някъде в Америка, след това ще спечелят Нобелова награда или отиват да работят директно в НАСА. Такива едни мечти, които на нас възрастните ни се струват малко преувеличени. Не са невъзможни, разбира се, защото всяка година хора печелят Нобелова награда, но пък не много хора.

Със сигурност това са много космически очаквания, казвам очаквания, не мечти, защото звучат като много сериозен план занапред, който обаче в главата на едно дете или подрастващ млад човек, идва с концепции, привнесени отвън.

Бих казал, че при децата, които имат по-високо самочувствие, видимо крайно високо - казват, че ще са на първо място, че няма съмнение, че ще ги приемат някъде - обикновено можем да се зачудим дали не е форма на свръхкомпенсация. Това свръхвисоко самочувствие да е защита в резултат на притеснението, което усещат в себе си.

Детето може би се притеснява дали ще го приемат или не, или не знае дали ще може да се справи в чужбина, където иска да учи. Обаче това притеснение на моменти е толкова непоносимо, че детето се е научило да се справя като си дава свръхспособности в своите мисли.

Тази сигурност, че ще се справи, може да е белег на това, че вътре в себе си е несигурно и може и да се притеснява от това, което е съвсем нормално.

Може ли някакви родителски трикове за леко повдигане на настроението, когато видиш, че детето ти се е скарало с приятел, нещо не върви и какво могат да направят родителите, без да им кажат „Оффффффф“?

Най-основното нещо, което е един родител за детето си, е човек, който е приемащ, и човек, който вдъхва - първо - някаква безопасност, и след това увереност.

Когато детето има проблем, свързан с връстник, приятел или ситуация в училище, ако се обръща към родителя си, обикновено това е свързано с някакъв вид успокоение. Един тийнейджър няма да каже ,,Оф, скарах се с някого“ на майка си или на баща си, за да разбере дали греши. Идеята е, че родителят е база, която се нарича сигурна база, в която детето може да влезе - пространство на изслушване, говорене, комуникация, където след като е в ситуация, която го е притеснила или наглетила по някакъв начин или е ‘‘кринджнал“, да се поуспокои, да се нормализира.

Така че един родителски трик би могъл да е това родителят да може да запази самообладание и да остане спокоен в привидно страшна, глупава, тегава, притеснителна ситуация.

Какво мислите за наказанията? Кога трябва да се наказват децата, имат ли ефект наказанията?

Ние живеем в свят, в който има наказания. Има закони, които трябва да спазваме, иначе следва наказание. Затова спазваме законите, за да не се случат наказанията на нас. Така че има полза от наказанията.

Когато става въпрос за тийнейджърите и за тези младежи, които имат такъв динамичен, пъстър и в някакъв момент сложен живот, наказанията могат да са полезни от гледна точка на това, че са рамка. Дори в моменти, в които не им харесват, те се чувстват стабилни, че имат някаква граница, която, ако прекрачат, им е ясно какво може да стане и какво не е желателно да става.

Обаче наказанията винаги трябва да бъдат заедно с награди. Това да има само наказания им дава съобщението и реалността, че повечето действия, които правят, водят до негативен резултат, което не е добре за самочувствието.

Един тийнейджър може да придобие чувство на изключителна неприязън, ако преобладават наказанията, и това е съвсем разбираемо. Когато си подрастващ, средата е толкова динамична, а ако има само наказания, той разбира, че повечето действия, които прави, са по някакъв начин не-окей или водят до нещо, което не му харесва.

Да се пракалява с наказанията не е окей. Затова ние, като работим с родители, винаги обсъждаме темата на структурата вкъщи – на наказанията, заедно с наградите. И винаги говорим, че за да е поносимо и разбираемо и подходящо едно наказание, то трябва да е в контекста на това, че има и награди, които са реални и които се дават.

Чуваме понякога: ,,Абе, ние само наказания трябва да му даваме, нямаме за какво да го наградим/ дадем поощрение/ Всичко, което той прави, е за наказване“. А всъщност те хората забелязват само лошите неща.

Наказанието е много важно, защото то дава представата на един подрастващ, че във въздуха има не просто някакви резултати, а че те вече могат да се класифицират като "желани" и "нежелани". Затова е важно, особено за повдигане на самочувствието, да се дават повече награди отколкото наказания, и то реални, а не някакви захаросани и за нищо ,,О, ти влезе през вратата, ето ти всичко това“.

А като се дават реални награди, свързани с действия и постижения, тогава един тийнейджър може да придобие вътрешна представа за себе си, че има умения и способности. Че има качества, които харесват на него самия, след това на другите около него, и че той има контрол и способност да се занимава съзнателно с тях. С други думи подрастващият прави нещо не случайно, а защото е искал и това ще доведе до нещо хубаво. Това е едно от най-важните фактори за повдигане на самочувствието - тази автономност.