Абонирайте се за нюзлетъра на "Булевард България", за да получавате селекция с най-интересните теми на седмицата през погледа на нашия екип:
"Попитали американски съдия дали може да даде определение за това какво е порнография. "Разпознавам я, когато я видя", отговоря той.
Европа днес има обратния проблем. Авторитаризмът е лесно да бъде разпознат. Предизвикателството е в това да се види бавното отстъпление от демокрацията. Особено когато това става в собствения ти двор".
Това предупреждение отправя политологът Иван Кръстев в своя авторска статия за "Financial Times".
България страда от дълъг политически Covid и останалата част от Европа също е под риск, пише от той.
"Знаете ли името на българския министър-председател? Почти съм сигурен, че не знаете. Но не се чувствайте неудобно от това - повечето българи също не знаят името на своя премиер. И как биха могли?", пита риторично Кръстев.
Той припомня, че през последните три години в България са се провели шест парламентарни избора. Четири пъти новоизбраният парламент не е успял да излъчи правителство. А в двата случая, в които правителство е формирано, то успява да просъществува по-малко от година, показвайки всички недостатъци на един уреден брак.
На 27 октомври българите ще гласуват отново. Перспективата да бъде излъчено правителство е 50/50, смята политологът.
По думите му последиците от тази българска версия на дълъг политически Ковид включват: скромен икономически растеж, ниска избирателна активност, която продължава да спада, възход на политическия цинизъм, поява на нови протестни партии, парализирана държавна администрация и маргинализация на България на европейската политическа сцена.
"И макар ситуацията да изглежда депресираща, вероятно една от причините да не сте чували името на българския премиер е, че, поне засега, страната успява да удържи крайната десница извън правителството ‒ за разлика от Унгария или Словакия. Провал или успех е случаят на България?", пита Кръстев.
Той отбелязва, че вместо "да се превърне в популистка пустиня, България е демокрация в замразено състояние".
Политическите партии не могат да управляват, защото не искат да управляват. За техните избиратели по-важно е да са наясно с кого партиите няма да си сътрудничат, отколкото какво може да бъде постигнато, пише още политологът.
Големият въпрос в българската политика е кой реално управлява държавата, продължава Кръстев.
Българският случай можеше да бъде подминат като някакъв вид политическа екзотика, ако не беше заразен. Това, което може да бъде наречено демокрации в безизходица, където на власт са слаби или технократски правителства, които разполагат с достатъчно гласове, за да оцелеят известно време, но не и с достатъчна подкрепа, за да управляват същински, е новата тенденция в Европа, обобщава Кръстев.
"Новото френско правителство, водено от Мишел Барние, е такъв пример. Правителството, което ще се появи след федералните избори в Германия догодина, може да бъде следващият такъв пример. И в двата случая страхът от репресивни десни правителства заплашва да доведе на власт хилави центристки правителства".
Кръстев цитира политолога Мойсес Наим, който преди десет години отбелязва, че "властта вече няма същите характеристики, както в миналото … Тя се взема по-лесно, упражнява се по-трудно и още по-лесно се губи".
"Страхът на Наим беше, че демократичните правителства изпадат в безсилие. Наскоро, в резултат на възхода на авторитарни лидери и на авторитарен стил политики, в наглед демократични режими, той преразгледа тезата си.
Но демокрациите в парализа не са изчезнали. Макар че повечето политически коментатори са съсредоточени върху възхода на крайната десница, може да се окаже, че най-непосредствената заплаха пред европейските демокрации е по-скоро поляризираната фрагментация, а не поляризацията в американски стил", посочва Кръстев.
В българския случай, според него, не става дума за страна, дълбоко разделена заради ценности или политики, а по-скоро за общество, разкъсвано от цинизъм и недоверие.
"Разделителните линии между политическите партии са твърде много, а страховете от компромис твърде големи, така че политиците смятат, че избирателите ги подкрепят заради онова, което не правят, вместо за това, което вършат", подчертава той.
"Докато възходът на популистката десница често провокира по-висока избирателна активност и възобновяване на интереса към политиката, поляризираната фрагментация от вида, който наблюдаваме в България, води до обществено разочарование от политиката. В поляризирани демокрации като Полша, Турция или САЩ изборният успех на крайната десница провокира силна гражданска и демократична мобилизация. В България, обратно, резултатът от политиката на поляризирана фрагментация е широко разпространено примирение", добавя още политологът.
Според него диктатът на мнозинството, оспорваните избори и завладяването на публичните институции от управляващата партия са основните резултати от крайната поляризация.
"В една поляризирана демокрация всяка смяна на правителството представлява в известен смисъл и смяна на режима. Основният резултат от смъртоносния коктейл от поляризация и фрагментация обикновено е дълбоко разочарование от демокрацията.", се казва в материала му.
По думите му, погледната отвън, "българската болест" може и да се разглежда като по-малкото зло в сравнение с влизането във властта на крайната десница.
"Създава се илюзията, че центърът все още удържа. Ала този извод вероятно ще трябва да бъде преразгледан. Гражданското общество интуитивно знае как трябва да реагира, когато на власт дойде партия като полската "Право и справедливост". Много по-малко очевидно е какво трябва да прави гражданското общество, когато никой не знае името на министър-председателя (между другото, казва се Димитър Главчев), а и не вижда причина да го научи", казва Кръстев.
