Снимка: © Getty Images

Покрай едно интервю от преди няколко дни пак се появи призракът на Джеръми Паксмън. И то не на самия Джеръми Паксмън, а на „Българският Джеръми Паксмън“. Това в очите на една сравнително просветена прослойка на обществото е бадж, значка, емблема и печат за висша форма на професионално постижение в областта на телевизионната журналистика. 

За смелостта на един журналист да се изправи срещу могъщата политическа власт и неустрашимо да задава въпроси от името на нас, обикновените хора. Докато злодеят не си признае злодеянието или не потъне вдън земя от унижение.

Каква е историята:

На  13 май 1997, в студиото на Паксмън (Newsnight) се озовава Майкъл Хауърд, по това време министър на вътрешните работи на Великобритания.  

Разговорът стига до момент, в който се дискутира уволнението на директора на един затвор, и Джеръми Паксмън пита Хауърд дали е заплашвал директора на затворите с това да отмени негова заповед. 

Министърът не отговаря директно и това довежда до задаването на този въпрос 12 пъти. „Did you threaten to overrule him“?  

Интервюто става „viral“ доколкото това беше възможно през 90-те, а Паксмън е приет на „въоръжение“ от всички, които държат да има пример за всичко.

Три години по-късно се празнува 20 годишнината на Newsnight, а Джеръми Паксмън разказва на Майкъл Хауърд  за прочутото интервю: „В слушалката ми казаха, че следващият репортаж още не е готов, и трябва да удължавам интервюто колкото мога. Честно казано, не сетих какво друго можех да ви питам“.

Разбира се, Паксмън е топ журналист и в това няма никакво съмнение. Всъщност, да се гледа интервюто е удоволствие не само заради въпросите, а и заради отговорите. Опитайте 12 пъти да не отговорите на един въпрос, и ще разберете, че не е никак лесно. Тази част от интервюто е просто приятна интелектуална игра и от двете страни.

В българска среда с годините „пациентите“ на нашата професия стават все по-безхитростни и семпли и това утрепва изцяло чара на професията. 

Защо пиша този текст? За да напомня, че всичко привидно е измамно, и совите не (винаги) са това, което са. За да изразя съжаление, че нашето общество не желае да произведе собствени еталони, авторитети и принципни фигури, които да следва. 

Желанието на всяка цена да се съизмериш с някой външен авторитет не те освобождава от задължението да мислиш, нито е аргумент за твоята „безспорност“ като професионалист. „Кой е тоя? А, този е Българският Джеръми Паксмън“. И тук спорът (уж) свършва.

Обществото на подражанията, на копиранията на форма, без мисълта за съдържанието да ни тревожи особено. 

Аз покрай Паксмън винаги се сещам за Радичков.

„– Ще дадеш ти ябълката, ламьо! – викаше първият брат.
– Няма да я дам! – казваше му ламята.
– Ще я дадеш ти, ще я дадеш – казваше вторият брат.
– Няма да я дам! – държеше ламята на своето.
– Ще я дадеш и хоро ще играеш! – заканваше се третият брат.
Но ламята си знаеше своето:
– Няма да я дам!
...Братята обаче не се отказаха от своето, вързаха ламята пред къщата си и винаги щом някой от тях минеше край нея, я питаше няма ли да даде ябълката и ламята казваше, че няма да я даде.
По-късно те престанаха да си говорят с ламята, ами само се спираха пред нея, поглеждаха я въпросително в очите, а тя казваше:
– Тц!”
Йордан Радичков, „Не спори с ламята“

Прочети