Благодаря ти, Жоро! Научи ги да мислят мащабно там горе!

„За да правиш добри интервюта, трябва да ходиш на театър, да четеш книги, да си говорим, да си полемизираме (много обичаше тоя лаф), ще попиваме отвън и ще стане“. Думите са на Коритаров, аз седя до него в колата му, пътуваме към театър "София" за някакво представление, закъсняваме. Той казва „Ще карам малко бързо, защото закъсняваме. Ти не се притеснявай!“ – кара с 25 км в час. Щях да хвана гуша от нерви, докато стигнем до театъра, по едно време ми идваше да му изтръгна кормилото от ръцете.

Представлението за мен беше посредствено, той не беше така краен. Винаги намираше смисъл за себе си, нещо, с което да храни ума си. Така беше и с книгите, даваше ми да чета нещо, след няколко дни му го връщах и му казвах, че тоя автор е пълна греда, но Жоро само ме гледаше и ми казваше, че съм идиот. Винаги говореше така в мъжки род като ми се караше.

Много хора са били негови събеседници, съмишленици, врагове, но мисля никой не е бил негов телевизионен партньор.

Аз имах редкия шанс да бъда негов телевизионен партньор в продължение на близо 4 години. Четири дълги години, изпълнени с много караници, един грандиозен за присъстващите скандал и много, наистина много, смях. Шумен невъздържан и умен смях.

Абсолютно неочаквано и за двама ни се оказа, че има една единствена писта, на която бяхме равни – чувството ни за хумор кликна мигновено. Това беше полето, на което се сдобрявахме, на което си прощавахме и вдигахме бяло знаме. И там някъде, то се оказа спойката между иначе вагоните книги, които ни деляха - естествено в негова полза.

Нашият сутрешен блок беше арена на сблъсък между две поколения. Беше неочаквано смешно, интересно, взривяващо на моменти, много искрено и предизвикваше емоциите на зрителите.

Той не ми спестяваше нищо в ефир. През всичките тези години бях с насочен към главата ми пистолет, който от време на време ми отнасяше перчема.

Веднъж, някъде още в началото на общото ни водене, реши да ме попита в ефир кой е маршал Петен. Идея си нямах! По време на рекламната пауза наваксах пропуска с Гугъл и влязох в ефир с думите “Маршал Петен е такъв такъв и такъв, а кой е вокалистът на U2”?

Той се ококори по неговия специфичен начин и избухна в смях - идея си нямаше.

Тази ситуация се оказа сърцевината на нашето партньорство. Той беше менторът, аз бях тази, която го оспорваше. Аз влязох в ъгъла на телевизионното поколение, а той зае ъгъла на пишещото поколение. Заехме своите позиции в окопите и докато войната траеше в ефир, всъщност се забавлявахме, а аз се учех. Колкото и да се дразнех, че не ми пази гърба и не ме щади, с всеки следващ ефир осъзнавах, че Коритаров е онази школа за мен, която не бях имала шанса да имам.

Не му го признах никога, но съм му благодарна за уроците.

Валя Гиздарска беше главен редактор на сутрешния блок, Павел Станчев беше шеф на телевизията, имахме зелена светлина да правим блока така, както ние намирахме за добре. Валя намери начин да ни спои, аз правех повече социални и портретни истории, Жоро политически интервюта, имахме общ преглед на печата и водехме заедно леките разговори. Бяхме напълно свободни.

В един момент телевизията направи проучване, което показа, че публиката обича да ни гледа заедно в ефир. И играта загрубя. Защото трябваше да правим от време на време и политически разговори заедно. В началото си поставих си за цел да задам поне един въпрос за 20 минути интервю, един-единствен въпрос. Това сега ми звучи смешно, но тогава означаваше да дишам и да мисля в същия ритъм, в който мислеше Коритаров, да предвиждам връзките, които той прави, да усещам капаните, които той залага за политическите си събеседници. Беше катастрофално в началото, постепенно стана поносимо за мен.

Той беше безпощаден в политическите си интервюта. За събеседниците му сблъсъкът беше челен, Коритаров обаче не ги мъчеше, заради някакъв изконен садизъм в характера. Просто обичаше играта, мисловната игра. Беше като котка, която си играе с мишката, не иска да я убива, но просто така се заиграва, че тя се оказва мъртва в определен момент.

Помня десетки негови интервюта, след които гостите му излизаха като след боксов мач с Майк Тайсън.

Помня и един от най-драматичните за Коритаров периоди, когато извадиха досието му. Бях на този ефир с него. Моето лично мнение е, че Коритаров мина през собственото си чистилище приживе. Срещна собствения си съд, освен този на другите.

Видях отдръпването на негови приятели и колеги. Мисля, че той, с космическия си интелект, беше проумял грешките си и излезе от другата страна.

Мисля, че едни от най-впечатляващите политически интервюта, които съм гледала някога, са били неговите и съжалявам, че този ум няма да е тук сред нас, за да може и други да се учат от него, било то и по трудния начин.

Като всеки голям ум, в живота, чисто в битово отношение, беше много несръчен човек. Имаше големия късмет до него да е съпругата му Лина, която се грижеше за него като за пакостливо дете, което непрекъснато чупи китайската ваза в хола. Днес си мисля за нея, защото двамата заедно бяха един човек. И искам да й кажа, че светът ще се върти по-глупаво, защото него го няма.

Благодаря ти, Жоро, научи ги да мислят мащабно там горе!

Лора Крумова започва работа с Георги Коритаров през 2005 година. През 2004 година тя се връща в България след едногодишна специализация в САЩ и се развива като репортер с ресор "Външа политика" в "Новините" на Нова телевизия, където постъпва през 2000 година.

Поканата двамата да водят заедно идва от Георги Коритаров и Силва Зурлева. Започват в "Коритаров Live", което първоначално е вечерно предаване, а след това става част от сутрешния блок на медията.

В момента Лора Крумова е част от екипа на "Шоуто на Николаос Цитиридис" по bTV.


ПРЕПОРЪЧАНО ОТ НАС: