Бюджетът на ЕС: Пестеливите, мълчаливите и Ангела Меркел

Не за първи път Европейският съюз е изправен пред необходимостта да търси трудния баланс между солидарност и отговорност, между чувствителни национални интереси и устойчивото бъдеще на Съюза.

Не за първи път в Съюза се оформат групи държави с противоречиви, дори взаимно изключващи се интереси. Видяхме това в дебатите за справянето с дълговата криза от 2010-2012 г., видяхме го и в преговорите за настоящата многогодишна финансова рамка (бюджетът на ЕС) за периода 2014-2020. Дали определяме разделението като „богати“ срещу „бедни“ или „Север“ срещу „Юг“ не променя особено нито състава на групите, нито исканията им.

„Северът“, който плаща повече в бюджета на ЕС, отколкото получава, иска строги правила за разпределянето на европейските пари, контрол и наказания при неспазването им. „Югът“, който получава повече, отколкото плаща, апелира за нуждата от солидарност и подкрепа на държавите в нужда. На пръв поглед двете не се изключват взаимно, но на практика се оказва така и настоящите мъчителни и безрезултатни засега преговори на европейските лидери го доказват.

Описаните разделителни линии Бюджетът на ЕС и спасението на давещите се за следващия седемгодишен бюджет на ЕС и фонда за възстановяване от корона кризата. Група от няколко държави (Нидерландия, Австрия, Дания, Швеция, а очертава се и Финландия) представлява позицията на „Севера“, а начело на „южняците“ са Испания и Италия, но зад тях чинно са наредени и източноевропейците.

Франция и Германия поеха инициативата като се опитаха да задвижат европейския мотор с обещание за бърза и (почти) безусловна финансова подкрепа за държавите, най-тежко пострадали от корона-кризата. Може да се каже, че подобно действие е поука от гръцката криза през 2009-2010 г. и изобщо дълговата кризата в еврозоната, когато именно Германия беше сред най-върлите противници да се отпускат безвъзмездни средства на затруднени държави. Но и Ангела Меркел, и Емануел Макрон си дават сметка, че ситуацията сега е коренно различна, включително и заради предишната, икономическата криза, която задълбочи разделенията и различията между държавите членки.

Френско-германската инициатива беше последвана от предложение на Европейската комисия, която допълни седемгодишния бюджет (многогодишната финансова рамка) на ЕС за периода 2021-2027 в размер на 1,1 трилиона евро с още 750 милиарда евро под формата на специален възстановителен фонд (500 милиарда евро грантове и 250 милиарда евро заеми). Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел предложи на намаляване на МФР с 26 милиарда евро спрямо проекта на Комисията, но запази параметрите на възстановителния фонд.

Предложението обаче беше отхвърлено от „групата на пестеливите“, според които заделените средства са твърде много, а периодът за усвояването им – твърде дълъг. Нещо повече, те настояват за получаването на средствата да има строги условия, обвързани със зачитането на върховенството на закона и европейските ценности, а контролът за харченето на парите да се осъществява от държавите партньори, които да решават с единодушие.

Макар последното да е доста спорно от правна гледна точка, налага се да признаем, че в тези искания има логика, тъй като твърде дълго и твърде често сме виждали как европейските средства се „усвояват“ и „разпределят“ от национални правителства без това да носи ползи на техните граждани. Това също е поука от дълговата криза в еврозоната, когато се видя ясно, че години наред държави членки са водили неустойчиви бюджетни и икономически политики под носа на Европейската комисия и партньорите си.

Лесно е да се дадат примери за България – да си спомним само скандала с фиктивните „къщи за гости“, построени с европейски средства, от миналата година или съвсем скорошния "Да се придържаме, че нямаме измами": Министър Танева издаде за злоупотреби със средства "да се придържаме, че нямаме такива измами", за да не ни спрат финансирането. Лесно да се припомни и гръцката история, но подобни примери могат да се дадат и за други държави членки. И дори не е необходимо да става дума за измами и нарушения, достатъчно да е да се види резултатът от вложените европейски средства.

Например Италия – най-тежко пострадалата от корона кризата страна в ЕС, със стотици хиляди заразени и няколко десетки хиляди починали от Ковид-19 и изправена пред тежки икономически и социални последици. Всички помним емоционалните призиви за подкрепа на Италия и солидарност с италианците от най-тежките моменти на епидемията в страната. Но отвъд емоцията, има факти, които макар никой да не припомня днес в Брюксел, защото вероятно би се приело за проява на лош вкус, всички около масата знаят.

Италианската икономика буксува от години, много преди настоящата и отпреди предишната криза. А препоръките на европейските ѝ партньори за реформи остават на хартия правителство след правителство. Колко пъти Италия ще бъде спасявана, само защото е „твърде голяма, за да се провали“, пита се в коментар журналистът от „Кориере де ла Сера“ Федерико Фубини.

Той припомня, че според прогнозите на ЕК в края на следващата година германската икономика ке очаква да бъде 13% по-голяма отколкото е била в навечерието на световната финансова криза от 2008 г. Френската икономика ще бъде със 7% по-голяма, испанската – с 3% по-голяма. Да, испанската, същата която тежко пострада от кризата през 2012г. и се наложи банковата ѝ система да бъде спасена с европейски заем, след кризата се е възстановила по-бързо от германската и френската икономика.

Италианската икономика обаче ще бъде с 9% по-малка, отколкото е била през 2008.

От 1990 г. насам италианската икономика расте анемично, с голям срив през 2009 г., докато съотношението между дълга и БВП нараства застрашително до 135%. А очакванията са през тази година да достигне между 155% и 159%. През 2011 г., в пика на гръцката дългова криза, Гърция дължеше на кредитори 180% от размера на икономиката си. Само че, италианската икономика е третата по големина в ЕС, а гръцката – 17-а.

Ако нещо спаси сега Италия, смята журналистът, това ще е подкрепата на Ангела Меркел:„Канцлерът знае в сърцето си, че никоя реформа няма да проработи, ако държавата не разбира, че е в неин интерес“. Но утре Полша може да се окаже по-важна от Италия за германската икономика, тогава какво ще стане с Италия, пита се журналистът. Ако сега Италия не се възползва наистина от възможността да спре дрифта си, при следваща криза някой в Берлин може да каже, ние вече дадохме и нямаше никаква полза.

А до каква степен италианците са готови на отстъпки, за да постигнат компромис със „спестовниците“, може да се съди от един паралелен сюжет. През април министрите на финансите от еврозоната се договориха Европейският механизъм за стабилност да отпуска финансиране до 500 милиарда евро за спешни мерки срещу корона кризата, но без да прилага обичайните си макроикономически условия. Тези условия винаги са били причина на заемите от т.нар спасителен фонд за еврозоната да се гледа като на отказ от от суверенитет в полза на „Брюксел“.

Въпреки че решението не е неблагоприятно за Италия, само заради това, че го е подкрепил, финансовият министър Роберто Гуалтиери беше обявен за „предател“ от движението „Пет звезди“ и националистическата партия „Лига“. Популисткото движение на Бепе Грило е част от настоящата правителствена коалиция (заедно с Демократическата партия), а в първото правителство на премиера Джузепе Конте партньор на движението беше „Лига“.

Двете правителства на Конте със споменатите партии „отдалечиха Италия от традиционните ѝ партньори в Европа и отвъд Океана, превръщайки я в едно от „слабите звена“ на Запада“, пише в анализ за huffingtonpost.it Джани Вернети, бивш депутат, либерал и колумнист на изданието.

„Италия, член на Г7 и основателка на ЕС, и на Атлантическия алианс, плува във все по-несигурни води, отдалечавайки се от западната демократична и либерална традиция. Популисти и националисти са готови да застанат на страната на автократични режими като Русия и Китай, което поставя простия въпрос: дали Италия все още е „западна“ държава.“ Това няма да е първият път в който да се озовем от грешната страна на историята, предупреждава авторът.

Тези на пръв поглед странични линии всъщност са важен контекст по темата. Защото когато става дума за солидарност, тя трябва да е двустранна. В случая на ЕС, многостранна. Италия далеч не е единствената страна, която няма против да получава китайски пари и руски газ, докато тропа по масата в Брюксел за повече европейски фондове. Същото може да се каже за България, а да не говорим за Орбанова Унгария.

Виктор Орбан, подкрепен от колегите си от Вишградската група и най-вече от Полша, заплашва да провали преговорите, ако в условията за получаване на европейските средства се спомене дори бегло зачитането на върховенството на закона. Унгария дори представи свой редактиран вариант (публикуван от Politico) на условията, в които са зачертани нежеланите от Будапеща думи и фрази. Орбан, подобно на Рюте, също иска каквито и да било решения за санкции да се взимат от Европейския съвет с единодушие, което де факто дава право на вето.

Къде е България в цялата история?

Преговорният маратон в Брюксел продължава трети ден в различни формати – от двустранни срещи, през разговори на Меркел и Макрон с различните спорещи страни, до голямата кръгла маса, около която сядат всички. Не чухме много за българското участие в разговорите, нито за изразените позиции, освен че още при пристигането си в Брюксел премиерът Бойко Борисов сбърка името на многогодишната финансова рамка и я нарече „многофункционална“.

На вечерята пък определил холандския си колега като Борисов нападнал Рюте, че е "полицаят на Европа", Шпигел му припомня, че е каратист . На другия ден, обаче, Борисов "Пълен синхрон": Борисов подкрепи Рюте по няколко точки в Брюксел , че подкрепя исканията на Руте, защото който плаща има право да поставя условия.

Борисов напоително коментира „медицинския аспект на пандемията“ и апелира за европейска солидарност, но не и темата за обвързването на парите със зачитането на върховенството на закона.

След два дни преговори не изглежда да има сближаване на позициите по основните спорни въпроси, въпреки предложените от председателя на Европейския съвет Шарл Мишел нови компромиси. Италия категорично отказва да приеме условията на Нидерландия, както по отношение на правилата, така и по отношение на числата. Но и към момента не е направила компромисно предложение като лидер на „южния“ лагер. Макрон и Меркел се опитват да вразумят „групата на пестеливите“ и да запазят колкото се може повече от първоначалното предложение.

В същото време, „спестовните“ няма как да не си дават сметка, че целта на Франция и Германия е една-единствена – чрез спешна финансова помощ за най-пострадалите от кризата държави да се неутрализира поне частично токсичната комбинация от тежка икономическа криза и войнстващ популизъм и национализъм (подхранвана от агресивна външна антиевропейска пропаганда).

Версията, че поставяйки почти неизпълними искания тези държави искат да си осигурят допълнителни печалби, както и да направят добро впечатление на избирателите си, със сигурност има своите основания. Но това не е причина да се пренебрегват основателните им опасения, че парите от възстановителния фонд може да бъдат използвани за хвърляне на прах в очите на европейските граждани, докато корумпирани правителства укрепват разклатените си властови позиции и финансират приятелски бизнеси с парите на европейските данъкоплатци.

Сега всички погледи са вперени в Ангела Меркел, която неведнъж е изигравала решаваща роля в трудни моменти за Съюза, а в момента Германия е и ротационен председател на Съвета на ЕС. Задачата ѝ обаче, никак не е лесна, защото, да припомним, „канцлерът знае в сърцето си, че никоя реформа няма да проработи, ако държавата не разбира, че е в неин интерес“.